Рецензия: "Пиле, змия, звяр и дюля", Петко Симеонов - магически реализъм по български

За моето поколение Петко Симеонов е преди всичко политик от началото на прехода, един от основателите на СДС, както и университетски преподавател. И въпреки че през годините е създал немалко литературно творчество (разкази, романи и публицистика), той като че ли има шанс да влезе във фокуса на масовия съвременен читател едва с това издание на “Жанет 45”, което излезе миналия месец. “Пиле, змия, звяр и дюля” събира четири от новелите му.

==

Първото ми най-силно впечатление след прочита на книгата е, че Петко Симеонов е дори не толкова писател, колкото сладкодумен “разказвач” в онази чудесна българска традиция, с която свързваме имената на Йордан Радичков, Георги Данаилов, Георги Мишев, Рангел Вълчанов.

==

Текстовете предлагат една смесица от местен магически реализъм, някак народен и битов, от добродушно пикантен хумор, от игрива ирония и смела сатира. Разчупената сюжетност лакътуши, разпада се и отново се събира, следвайки всички разказвачески приумици. Езикът в новелите е разговорен, свойски, изпълнен с инверсии, местни думи и кокетни фрази, но и образен, дяволит и поетичен.

==

Типично за Петко Симеонов е приобщаването на читателя, директното обръщане към него - приласкаващо, поучително, дори флиртуващо. Авторът предполага, че той - “незнайний приятелю”, е млад и несведущ за отминалите реалности и затова му предоставя множество пояснения - за предмети, привички, стари или жаргонни думи и т.н. “Не бъди сигурен, читателю, че с теб използваме един и същи език”, пише Симеонов и това е смиряващо и за двете страни.

==

**Усещането е за интимно и неформално, задушевно и уважително общение. **

==

Впечатляваща е наистина дързостта, с която (особено в първата новела, писана още през 70-те години), авторът иронизира и осмива тоталитарната власт и нейни базови формули - прави го и на ниво сюжет, и на ниво език. Той не пропуска да подиграе интелигентно антифашизма, партизанството, колективизацията, ОФ-организациите, връзкарството, едновремешните “калинки”, а по-късно и злоупотребите с европейски пари и проекти и съмнителния бизнес.

==

В пърата новела протагонистът - човек скромен и редови, още от дете вярва в разказаното от умиращия си баща - че някой си другар Котев (името! - ловко и изплъзващо се) ще го наблюдава, преценява и закриля през целия му живот и рано или късно ще му се притече на помощ във време на нужда. Котев се оказва своеобразен Годо, фигура митична и несъществуваща, илюзия, с която героят живее цял живот и напразно очаква в реалния живот. Тази илюзия е алегория за тоталитарната власт: за нея е истина, че тя всеки наблюдава и следи, но е заблуда, че го прави добронамерено и с грижа за човека.

==

Във втората новела, която представлява своеобразно житие и битие на Змиелова, протагонистът е особен тип, който от дете умее да общува с всякакви влечуги и отровни змии. Той е умен и атлетичен красавец, но наивен и доверчив до инфантилност. И точно поради тази близост до “смахнатостта” Змиелова успява да премине през живота, като не зачита никакви правила и говори истината в ущърб на фалшивия и конюктурен обществен ред, но и разбира се на себе си - бивайки непрестанно уволняван и привикван, докато накрая заживява в колиба като местен “мъдрец” и лечител.

==

И докато тази новела е разсъждение за цената на честността и откритостта в едно човеконенавистно време - честността като умствено разстройство, смахнатост и глупост, то третата (историята на едно старо семейно имане и опитите на наследниците да го открият и разделят днес) е като приказка за Звяра на алчността и богатството, както и за съвремения Биг Брадър в една култура на кръвожадна зрелищност.

==

Герите на Симеонов са особняци и чешити и/или обикновени хорица, на които се случват необичайни неща. На страниците срещаме какви ли не творения на авторовото въображение: гигантски кокошки, св. Георги, жена-змеица, обитатели на Оня свят, сина на Чарли Чаплин - българина Ванчо Чарлев от Поятник, друг мъж, който се издържа, топлейки помещения с изумително високата си телесна температура, дърво, бременно от човек, детектив без очи, съмнителен концесионер, който е и писател. И още и още.

==

Не бих могла еднозначно да кажа, че това е “моето”, но със сигурност не може да се отрече огромното и някак охолно и непукистко въображение на Петко Симеонов, както и неведомите, понякога до пълен абсурдизъм, сюжетни хрумки и врътки, които той прави. Тази проза сякаш има за цел просто да се (само)забавлява и да се наслаждава на фантазията си. А това си е нещо само по себе си!