Рецензия: "Струни", Радко Пенев - "Нищо не може да смекчи острите ръбове на истината"

“Нищо не може да смекчи острите ръбове на истината”

==

Тъй като с новия си роман “Струни” Радко Пенев излиза от жанровата литература (каквато си признавам, че не чета), очаквах книгата с огромно любопитство. То определено беше възнаградено. Впрочем “Струни” навлиза в друга съществуваща ниша - на появилите се напоследък важни романи, засягащи разпознаваеми и актуални за обществото проблеми.

==

Наскоро Невена Митрополитска например написа романа “Дарът” за моралните и медицински дилеми при изкуственото осеменяване (прочети рецензия тук), докато в “Струни” Радко Пенев обговаря болезнената тема за насилието между и върху деца. Тема, която непрекъснато излъчва тежки водещи заглавия в новинарските бюлетини.

==

**Историята, която разказва авторът, е не само възможна, но и някъде действително се е случвала. **

==

Съчетанието между мъжкия, директен и реалистичен стил на Пенев и въпросния сюжет водят до разтърсващ за човешката съвест резултат. Нещо повече - авторът постъпва почти коварно с читателя, като го предизвиква (подобно на книгите игри) да избира между три вероятни от много възможни финала и така го оставя сам да завърши историята - според своя опит, нагласи и въображение.

==

Това е нелека задача, тъй като много е вероятно читателят да остане смутен и недоволен и от трите варианта, но тъкмо този е търсеният от автора ефект: да усетим границите - собствените си и на реалността, която често е много по-неумолима и неконтролируема, отколкото смеем да предположим.

==

**Едно от основните послания на “Струни” е, че злото е заразно, а последствията и за жертвите, и за свидетелите на насилие могат да бъдат еднакво унищожителни. **

==

Че ние сме миналото си - и най-вече неговите травми. Че пренебрегнатите камъни по пътя, могат в крайна сметка да преобърнат колата на живота ни. Това се случва и с главния герой, станал неволен - макар и непряк - свидетел на немислимо за ума на едно дете насилие над приятел, когото той пропуска да защити. Тази вина, просмукващото се усещане за недостойност, вярата, че е лош човек в крайна сметка водят до разпад в собствения му живот и отношенията с най-любимите. Съществуването му се превръща в търсене на отговор на въпроса “Наистина ли?”

==

Радко Пенев ни вкарва в действието, предлагайки ни завръзката в сегашно време. На един пазар протагонистът вижда случайно един от насилниците десетилетия след случилото се в детството му. Срещата отприщва неумолим поток от спомени. Скелетът на разтегленото сегашно действие - чакането на опашката - се изпълва с духовете на реминисценциите, които ни отвеждат до детските игри и приятелство през 80-те, първата любов, сегашното семейство, изневерите и забуксувалите отношения в дома…

==

**Сценични, драматургически визуални и премерени са изградените от Радко Пенев сцени и диалози, **

==

които сякаш се прожектират пред нас. В тях като че ли почти няма нещо излишно или пък недостатъчно. Аворът прескача между отделните глави, често вземайки повод от една дума, за да я продължи в следващата глава, и жонглира с отделните спомени и действия във времето подобно на опитен играч, който бави и върти топката.

==

Особено добри намирам детските сцени, но също и тези, които фиксират взаимоотношенията между протагониста и жените в романа. И децата, и жените са плътни, достоверни, психологически живи образи, техните жестове и фрази са релефни и прецизни. Непрекъснатата смяна между минало и сегашно време в наратива пък спомага за неговата гъвкавост, а разтеглените сцени - за мъчителна протяжност на момента.

==

Ако трябва да посоча все пак някои забележки, то бих споменала може би леко дидактично звучащите на места разсъждения и философски вметки, които все пак не са със смущаваща честота. Някои читатели могат да намерят и за странно включването на друга тема (в сегашната линия), а именно осмиването на ширещите се в обществото конспиративни теории, псевдопатриотични теории и склонността към фалшиви новини.

==

В заключение “Струни” е книга, която търси отговор на въпроса късно ли е и струва ли си да поправиш грешките, но не го намира, а го оставя отворен пред читателя, като покана за съпричастие. Това е и книга за онзи лепкав, дънен, подмолен страх (“мътна ледена утайка”по думите на Пенев), който е екзистенциално съвсем различен от здравословния страх, каращ те да избягаш или напротив - да се опълчиш. Романът е и за това, че любовта е несъвместима със страха и съмнението. И въпреки че историята разказва за една, или по-скоро за две, драматични съдби, тя не е креслива, а по-скоро меланхолична и черно-бяла, като снимка от детството.