Два романа на Макс Блехер - болезнено личен екперимент с (не)реалността

“Какво представлява чувството ми за реалност? Около мен се е възвърнал животът, който ще живея до следващия си сън. Сега се боря с реалността. Крещя, умолявам някой да ме събуди. Да се опомня в друг, в друг живот – истинския.”

==

Когато Макс Блехер си отива, той е само на 28. Тази смърт не е неочаквана, тя е резултат от десетгодишно “пребиваване” в тежка и рядка болест, приковала го дълги години на легло – състояние, което може да промени възприятието не просто за живота, но и за самата тъкан на реалността и идентичността, тяхната достоверност и смисъл: тема, която занимава краткото, но впечатляващо творчество на Блехер.

==

Признат приживе, забравен по време на комунизма, преоткрит едва в началото на XXI век, гласът на един от най-ярките румънски модернисти носи ехото на редица други от неговото поколение интелектуалци в Европа, но би било несправедливо да не откроим своеобразността и странното съвременно звучене на този глас. Много е писано – и затова тук няма да се спираме на тях – за приликите на Блехер с Кафка и Бруно Шулц (с тяхното приемане на безсмислието и безнадеждността, скуката, самотата и страданието като същност на съществуванието), със също като него болния Пруст (с неговата поетика на мига, “прустова” памет, отдаване на детайла), или със сюрреалистите, с някои от които Блехер е водил кореспонденция и при които е публикувал (с над-реализма, със значенията на сънищата и виденията и експериментите с реалността, които оприличават текстовете на румънския автор с картините на Дали).

==

Двата най-важни романа на Макс Блехер – “Случки в близката нереалност” и “Белязани сърца”, излизязоха под знака на изд. “Жанет 45” с красиво и болезнено макабрените илюстрации на Теодор Ушев и в чудесния превод на Лора Ненковска. И двата текста са откровено биографични, макар и доста различни един от друг. Единият проследява летните спомени от едно детство и юношество в малък румънски град, а вторият, по определението на самия Блехер, представлява нещо като дневник на болния за живота във френски санаториум (място, където самият Блехер се е лекувал) и нарежда книгата сред редица големи образци в тази традиция.

==

И болнавото и чувствително, съзерцателно и меланхолично момче с будно въображение от първия роман, и диагностицираният с костна туберкулоза румънски студент във Франция Емануел от втория гледат на света както своя автор – през призмата на болестта и слабостта, на кризите и ограничението, на непрестанната душевна бран с несигурността и неопределеността, както и с произтичащото от това усещане за (не)реалност, от която – както се пита първият герой – “кой ще ме събуди”. И двамата протагонисти сякаш са пациенти на самите себе си, когато изследват усещанията си и тялото си в дълбочина и някак “отстрани”.

==

“Случки в близката нереалност” е в много по-голяма степен метафизичен експеримент с (не)реалността и предметността, с формата и съдържанието, със самата тъкан на ежедневието и нестабилността на физическия свят. Романът представлява малосюжетна проза, съставена от низ винетки-реминисценции, изолирани случки, сънища и видения, вътрешни открития и външни наблюдения. “Белязани сърца” пък е по-традиционен сюжетен роман, който разказва за драматичните преживявания в една затворена болнична среда, изградила собствен свят, имитиращ живота. Докато първият роман е по-скоро интелектуално и сензорно, то вторият е преди всичко емоционално предизвикателство за читателя, но и при двата реалността, нейното изтъняване и уплътняване в “контурите на нещата”, е основен проблем. Така при единия герой “делничната (му) същност се разтваря в неопределеността”, а когато Емануел научава за болестта си, разсъждава, че контурът, който поддържа неговата купчина плът и кости, вече “едва задържа в прегръдката си готовата да се сгромоляса материя”.

==

“Нищо, никога, никъде и при никакви обстоятелства не се случва в този свят”, “Светът нямаше сили да се промени дори и на милиметър”, възкликва обаче героят-момче на Блехер и това усещане за обреченост сякаш е пряко отражение на “фиксираното” състояние на автора, който прекарва близо десет години обездвижен. В “Случки в близката нереалност” протагонистът говори за своето спорадично желание да си присвои реалност, да влезе свойски в чуждо битие, буквално в друга гледна точка, която да промени позиционирането му – той иска да вижда света ту от вътрешността на предметите, ту отдолу - като животните, ту да е дърво или фотография, обикаляща света в различни витрини, ту да стане част от декор, който “не знаеше нищо за мен”.

==

Такъв копнеж за паралелна реалност виждаме и в “Белязани сърца”, където пък сякаш противно на очакването се случва толкова много. Лежащият, хоризонтален свят, в който пребивават на подвижните си кушетки неподвижните болни, е сцена, на която се разиграват всички характерни за обикновения живот движения – влюбвания и раздели, купони и напивания, дребни сметки и благородни жестове, разходки и секс. Нещо повече, привикнали към този свят, оздравелите често развиват зависимост и се оказват неспособни да се завърнат към истинския, те се страхуват, че в реалността на здравите няма да открият смисъл и ще се превърнат в “монотонни животни”, а по-късно Емануел ще започне да се дразни от чистотата и свободата в тялото на любимата, която вече е оздравяла.

==

Идеята, че светът е сцена, че в своята съвкупност предметите образуват декори и че всичко се развива в рамките на тъжно представление, както и че в една декоративна и театрална вселена животът трябва да се играе с фалш и внимание към орнамента, е особено силно обговорена в “Случки в близката нереалност”. Впрочем бих нарекла този роман “интериорен” – от една страна той е опипващо търсене на вътрешна идентичност, а от друга е обсебен от интериорното, от предметността и вещите в обкръжението на героя, които той почти инвентаризира, търсейки възприятието, което го кара да вижда материалната реалност по различен начин. Всеки предмет и детайл участват във възкресяването на спомен, те са хранилище на памет и меланхолна носталгия (по Мария Степанова). Според Блехер, който говори за “тиранията на предметите”, вещите са реквизит, който обгражда и надживява представлението на човешкото.

==

“В каквато и посока да се отправеше мисълта ми, се натъкваше на предмети и застинали тела подобно на стени, пред които трябваше да падна на колене”. Но както казва и един от героите в “Белязани сърца”: “…колко странно и изоставено може да изглежда едно празно помещение, в което откриваш следи от хората, които са били там! Усещането за пустота и самотност е непоносимо. Тогава по-ясно осъзнах, че предметите и мебелите, сред които хората прекарват най-незаменимите и най-непринудените си часове, в края на краищата, не принадлежат на никого. Хората просто преминават през декора и край.”

==

В този предметен, декоративен свят хората са почти сенки, които трябва да играят своите безкрайно и отчайващо повторими жестове. В “Случки в близката нереалност” героят разсъждава за тъжното задължение на света да продължава в своя установен, театрален работен ритъм – една сигурност, която е безсмислена и меланхолична. Така и Емануел от “Белязани сърца”, който като че ли постепенно се превръща в циник, извършва “привидните жестове, очертаващи картината на съвършена любов” спрямо любимата си Соланж, а всички професионално боледуващи всекидневно разиграват “смехотворно фалшива и безполезна инсценировка”. Самият Емануел признава, че е подготвен за евентуалната роля на труп.

==

Героите няма къде да избягат, освен в една нереална действителност, във втори, изкуствен план. И в двата романа персонажите са сякаш опредметени, но докато във втория това е поради физическото им състояние, във първия това е поради факта, че в своето “далечно отсъствие” протагонистът е съзерцателен наблюдател, който влиза в живота на другите като че ли случайно, незабележимо, мълчаливо, точно подобно на вещ, която иска да се слее с останалите. Момчето от “Случки в близката нереалност” е и силно впечатлявано от всичко изкуствено и имитативно – от восъчните паноптикуми, от киното, от фотографските студия, от панаирите, на които Блехер посвещава цели глави. За восъчните фигури той пише, че са единственото автентично нещо в битието – _“само те най-демонстративно фалшифицираха живота, като по силата на причудливата си и изкуствена неподвижност ставаха част от действителната атмосфера на света”. _

==

Между момчето от романа и останалите герои липсват ясни отношения, освен малко по-яркото му еротично увлечение по Клара и особеното чувство към Еда, “благодарение на която за първи път се виждах отвън”. Впрочем, тук трябва да отворя една скоба и да спомена, че еротичното присъства особено силно и в двете книги. Блехер е изненадващо и дори безсрамно откровен по отношение на сексуалността. “…спомените от дълбините на детството си, винаги ги откривам свързани с познанието за похотта”, пише той, а героят му признава, че по време на плътска наслада го обзема унес, който замъглява взора и сетивата му. Както и при сюрреалистите, и при Блехер възбудата е свързана с омаята на съня, а еротичното дели територия с несъзнаваното.

==

Изобщо при Мaкс Блехер преживянията носят атмосферата на сън, който е в непрекъсната игра с реалността (или пък обратното). Детството, сънят, фантазията и виденията делят общи територии и много тънка ципа разделя сигурността, в която живеят героите, от света на несигурностите. Само понякога е дадено плътността внезапно да стане прозрачност и нещата да са дотолкова изтънели, че през тях да се зърне истинският им смисъл, вярва младият му протагонист. Впрочем можем да открием почти Платоновото разбиране за идеите тук: _“предметите загубваха обикновения си смисъл: заливаше ги ново битие. Като че внезапно са били разопаковани от тънките и прозрачни хартии, с които са били увити дотогава, видът им ставаше неописуемо подновен. Изглеждаха като че имат по-висше и фантастично предназначение”. _

==

Макар да разчита на халюцинации и сънища, “Случки в близката нереалност” е същевременно хипер-реалистично потапяне в непосредствената реалност, усилена от уникалната гледна точка на героя. Протагонистът скита из странните и потайни пространства на един почти абстрактен град, из местата, които привличат или съществуват само във фантазията му, чертаейки така карта на спомените и търсейки отговор на въпроса “кой съм точно?”. При Макс Блехер пътуването е преди всичко на нивото на сетивата. Пустият град се превръща в паноптикум на причудливото, неговите измерения дишат и причиняват ту припадъци (също толкова неустоими), ту неочакван покой, и тези мигове на трансфигурация, подобна на християнското претворяване, са съвместими с дълбокия сън, присъщ и на творчеството, в който „целият свят спираше и никой не знаеше нищо за изтеклото време”. В реалността се потапя и Емануел, който скита непрекъснато в кушетката си по улиците на Берк, откривайки накрая своето убежище на самота и покой.

==

В първия роман Блехер противопоставя кухината на релефността, вдлъбнатото на запълненото, “израстъците от плът” на въздушните празнини. Героят му е пленен от празните, периферни, утробни пространства-кухини (пещера, таван, подземия, суфльорска стая), но такива са впрочем и детството, сексуалността и смъртта, чието притегание в книгата е особено силно. Впускането в тях е като потъване в топла, мека и лепкава първична кал. В книгата има дълга сцена именно с подобно чувствено потапяне в кал - съвсем физическо и причиняващо инфантилна радост разиграване на библейското “от пръст си направен и в пръст ще се превърнеш”.

==

„В света не съществува нищо друго освен кал… това, което приемах за болка, беше просто тихото клокочене на калта – протоплазмени израстъци, моделирани под формата на думи и мисли“, пише Блехер и героят му в първия роман дори нарича себе си специално създание на неумолимата, властната и съвсем елементарна кал. Зрелищна кал съпътства и погребението на един от героите във втория роман, като буквално клокочи и поглъща мъртвеца. Изобщо елементите – вода, земя, светлина – имат огромна роля в прозата на Макс Блехер. Светлината е особено силна – и макар да е прави видимо всяко нещо, затваряйки го в ципата на контурите му, тя е често враждебна, твърде ярка и изобилна, способна, така да се каже, да преосвети лентата и да направи несигурни и трудно видими очертанията на нещата. Дори когато вали, тя е неумолимо там, обгръщайки видимия свят.

==

„Ти си форма по-кратковременна и по-разпокъсана от първичната материя. Тогава ти е необходимо огромно усилие, за да разбереш инерцията на камъните и да лежиш нищожен, сведен до онова „по-малко от теб самия“. Но си оставаш осъден да не можеш да го сториш“.

==

Извън всичко казано дотук за двата романа, ако се абстрахираме от по-дълбоките смисли, “Случки в близката нереалност” може да бъде четена и просто като красива и вълшебна автобиография, уловила миговете на израстването. “Белязани сърца” пък – като великолепно изследване на психологията и поведението на болните в едно затворено общество. И двете книги работят със спомените от различни възрасти с убеждението, че всеки спомен е уникален в линейната последователност от събития и носи своята неизменна и непроменима прецизна реалност.

==

“”Твоят живот мина така, а не другояче”, казва споменът. И на никой живот не е дадено да получи нещо повече от прецизно оформения отпечатък на баналността”.