Има някаква особена ирония в това, че именно жена пише тази великолепна - и потенциално противоречива - книга. “Ти го каза” на Кони Палмен (изд. “Колибри”, 2020, превод Иглика Василева-ван дер Хайден) за първи път изобщо прави онова, което Тед Хюз не си позволява десетилетия наред след самоубийството на съпругата си Силвия Плат (с изключение на издадените месеци преди смъртта му Birthday Letters).
==
Под формата на изповед от първо лице единствено число нидерландската писателка дава посмъртно фикционален прозаичен глас на Хюз, за да разкаже най-после собствената версия на тази история. Историята на запознанството, брака и раздялата между двамата поети, чиято връзка - интелектуална, житейска, плътска - предизвиква въображението на куп автори, журналисти и изследователи през годините.
==
**“Нейното име е моето име. Нейната смърт е моята смърт” **
==
Като че ли в историята на Силвия и Тед човек е принуден непременно да вземе страна или поне мъничко да предпочита единия пред другия. По ирония на съдбата от личности, постигнали до голяма степен поетичната си същност в своя знаменателен съюз, двамата са се превърнали в контранаративи един за друг . Впрочем колкото е (не)справедливо да кажем, че Плат е съпругата на Хюз, толкова е валидно и обратното определение - че Хюз е съпругът на Плат.
==
Но тази книга е поет риск. Защото, мисля си, тя до голяма степен е предизвикателство - и то от жена - към войнстващите представителки на феминизма, превърнали посмъртно Силвия в своя мъченическа икона, към онези предимно жени, които демонизират Тед след смъртта й и го заклеймяват като садист, вампир, господар, убиец, тиранин, които периодично се опитват физически да изтрият името му от надгробния й камък, които бойкотират четенията му приживе и правят невъзможно всякакво разумно обяснение. В текста Кони Палмен определено позволява на Тед да избухне срещу всички тях.
==
**Да, в “Ти го каза” Кони Палмен говори от позицията на мъжа. **
==
В книгата Тед (моля в този текст да не се приема като реалния, а само като фикционалния) рядко нарича Силвия по име, а най-често пише за нея с притежателното и покровителственото “моята невеста” или “дете”, което само по себе си е способно да изкара агиографите на Силвия от нерви. Без да омаловажава ролята си в разпада на брака им и кончината й, Тед разширява максимално хоризонта от събития и предпоставки, довел до фаталната развръзка. С поетична чувственост, емоционален интензитет, интелигентност и искреност той се впуска в реминисценцията на тази напрегната като възел, но неделима връзка, за да постигне реабилитация - най-малкото като валиден говорител на собствения си живот. И без да пледира за прошка, той до голяма степен извинява - или обяснява - себе си.
==
Да започнем с това, че най-малкото Тед на Палмен рисува едно развитие на нещата, което като че ли е било неизбежно, предопределено от съдбата, прогнозирано от звездите и духовете, загатнато в толкова знаци и предупреждения в живота на двамата, а той силно се е осланял на окултното, на астрологията, на сънищата. Още от началото Тед знае, - и двамата “знаят” - че тази връзка ще е конфликт, борба, съревнование между партньори, игра на разрушение и съзидание. Този фатализъм като че ли сам по себе си оневинява Тед (въпреки че той се обвинява за провала си да се вслуша в него), като го превръща просто в екзекутора на една незаобиколима съдбовна воля. Така, както може да се твърди, че Юда е изпълнил онова, което никой друг не е пожелал - да се превърне в инструмента, довел до разпването - но и последвалото възкресение - на Христос. Именно от този момент в Евангелието идва и заглавието на романа “Ти го каза”:
==
“…прочее, Син Човеческий отива, както е писано за Него; но горко на оня човек, чрез когото Син Човеческий ще се предаде; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил.
25. А Иуда, който Го предаде, отговори и рече: да не съм аз, Рави? Иисус му отговори: ти (го) каза.” Матей 26
==
**“Ти каза” е решаващо, защото в история като тази гледната точка е всичко **
==
и тя никога не би могла да бъде абсолютна. Може да се спори дали дори и тази книга не е посегателство към автентичната истина заради опита си да пренапише онова, до което никога няма да имаме достъп. Както това са правили орди от свидетели, апологети и отрицатели, близки и далечни на семейство Хюз.
==
Реабилитацията на Тед, за която споменах - заслужена или не - е поддържана и от начина, по който в продължение на разказа е обрисувана самата Силвия. Няма как да сме очаквали друго. Без това да му е заявено директно, у читателя се наслагва убеждението, че животът с нея е ежедневно предизвикателство, както при отглеждането на любимо, но проблемно дете, обречена битка с непобедим съперник - смъртта, към която, както той не пропуска да повтори десетки пъти, невестата му изпитва ослепително и неудържимо привличане, съчетано с яростен страх.
==
Освен като блестяща и очарователна, интелектуално забележителна, будна и амбициозна, Силвия е описана като чуплива и уязвима, ревнива и истерична, депресивна и измъчвана от демони и детски травми (връзката с майката и бащата, предишния опит за самоубийство), несигурна и нестабилна, способна на ярост и разрушение - състояния, от които по свидетелствата му той до края се е опитвал да я изтръгва. Които са трудни за понасяне и изискват себеотрицание, посвещаване, дори мъченичество. Тед е представен като човек загубил битката за любимата си, както се губи битка с рака, останал й - въпреки изневярата - верен по свой собствен начин.
==
В романа се набляга доста на отношенията на Силвия с майка й и връзката с мъртвия й баща, който непрекъснато я “вика” - дотам, че Тед да си обясни самоубийството й като разплата затова, “че се чувства собственост на един покровителстващ я матриархат, че живее в перманентно състояние на вина и трябва да изкупи тази вина с успешния си живот”. Той дори я обвинява в егоизъм - че в отчаянието си не е помислила за хората, зависещи от нейния живот: децата, той.
==
**“Плат е най-големият ми съперник, всемогъщ чрез отсъствието в смъртта.” **
==
Хюз на Палмен също така от една страна признава огромното литературно влияние, което са имали един над друг, благодарен за намесата й в издаването на първата му стихосбирка, но като че ли много повече съзнаващ собствената си роля в отглеждането на нейния автентичен глас. От друга обаче й отправя и критики: “Трябваше да се преборя с чувството, че тя опорочаваше с меркантилния си дух чистотата на моята любов към поезията”. Тед говори за нейната обсебеност от пазарния измерител на успеха, по един типично американски начин, за претенциозния формализъм, абстрактност и изкуствена изпипаност на ранните й творби, за това, че е лишена от фантазия и разчита на речника, че е откъсната от собствената си същност, а същевременно творчеството й до голяма степен е зависимо от собствената й личност и е привързано към травмите й.
==
**Не можем в крайна сметка да не застанем като читатели срещу неизбежната морална дилема: **
==
нима не е истина, че именно изоставянето на Силвия не изтръгва от нея онзи мощен, отмъстителен, страховит глас, белязал успеха й посмъртно. Именно Тед - въпреки че е можел и да не го направи - издава оставените от нея, буквално в наследство, стихове, които я правят икона. Впрочем към края на живота си, особено с издаването на Birthday Letters, Хюз по ирония на съдбата сам опровергава идеята за “ограниченията на биографичното” в поезията и възприема силно личен глас.
==
Книгата е изпъстрена с есеистични пасажи и литературни разсъждения за творчеството и таланта, ролята на митовете и архетипите в поезията (която ранният Тед смята, че трябва да бъде възможно най-абстрактна, универсална), за корените на творческия глас и близостта до животинското в себе си, за неприязънта към пазарната и еснафската страна на литературния живот за сметка на духовното уединение, за връзката между поетичния и реалния аз. За Тед, както го е описала Палмен, славата и успехът са потискащо изискване към свободния творчески дух, за Силвия - ултимативна цел, измерител на таланта й.
==
“Творческата мощ на един писател се познава по куража, с който той е дръзнал да скочи в бездната”
==
Да, наративът в романа се движи строго по онова, което много пъти сме чели и знаем за двамата - от биографии, документални филми, дневници, писма и самата им поезия. Кони Палмен си измисля малко, що се отнася до фактите, но им придава необикновена светлина. Някои биха спорили дали тази изповед се доближава до стилистиката на Хюз и неговата поезия, ала подобно възприятие - макар и измеримо - си остава субективно. Ако се абстрахираме от претенциите за историчност и достоверност, то резултатът е един красив, вълнуващ, трогателен разказ.
==
И въпреки всичко казано по-нагоре, “Ти го каза” (която може да се чете и като самоапология) все пак е изповедта на един пречупен, дълбоко страдащ, покрусен мъж, загубил любовта на живота си и майката на децата си. Всичко последвало друго - жени и бракове, които в края на книгата Тед набързо споменава, е само кратка бележка под линия на този изумителен съюз, който, бидейки любов, трябва да е риск, дори ако заплашва да ни погълне. “Беше жестоко, причинихме си болка. Беше истинско”. Истински препоръчвам тази книга не само на почитателите на Силвия Плат и Тед Хюз, но и на ония, които просто искат да прочетат една разтърсваща любовна история.
