"Ловци на пеперуди" от Константин Петров - разкази за крехкия човек срещу неизбежното

Здравословният, и донякъде старомоден, реализъм на този сборник, с неговите кротки човешки истории, успя да ме разсее и да ми донесе нормалност в момент, в който съзнанието ми е неспособно да се съсредоточи върху друго освен информационната истерия покрай корона вируса. Вероятно това само по себе си е някаква атестация, най-малкото за уютна четивност. Още повече, че много от разказите тук са от моя предпочитан тип - тези, в “които уж нищо не се случва”.

==

“Ловци на пеперуди” (Жанет 45, 2019) на Константин Петров събира 14 разказа в три цикъла - “Лесидренски истории”, “Малки истории” и “Истории за пясъчни лилии”, които носят по нещо от почерка на някои от класическите български разказвачи. Може би последната подобна книга, която четох, бе “Тази вечер нищо не е случайно” на Палми Ранчев.

==

Най-честият разказвач в “Ловци на пеперуди” е самият автор и затова сборникът има автобиографичен привкус - той се усеща дори когато авторът избира да се скрие зад герой в трето лице. Разказвачът Константин Петров подхожда към себе си с искреност и самоирония и същевременно с емпатия и липса на осъдителност към останалите герои, често проявления на “малкия човек” - селяни, рибари, проститутки, пияници, таксиметрови шофьори, бездомници. Впрочем този сборник може да се чете и като един разпокъсан роман, споен от присъствието на автора си, тъй като много от историите са свързани.

==

Константин Петров има специфичен почерк, включително в чисто графичен смисъл. Средната дължина на един негов абзац е… едно изречение. Изреченията са телеграфни, почти репортерски или може би по-точното е сценографски, каквато е и професията на автора, определено оставила отзвук в писането му, в начина, по който просто и реалистично предава сцените и диалозите. Подобно писане създава ритъм, с чиято леснота парадоксално трябва да се свикне. Отчитам като редакторски пропуск факта, че с използването на удивителни и многоточия след всяко н-то изречение в сборника определено се е прекалило. Смятам ги за прийом на начинаещия и неопитен писател, което Константин Петров определено не (бива да) е. Някои от самите разкази представляват само един единствен спомен или сцена и по-скоро наподобяват авторови бележки. Понякога следващият разказ се явява като продължение или предистория.

==

Чувството, с което останах самата аз след прочита, е на носталгия и на смирена и всепроникваща меланхолия. И макар че не мога да споделя абсолютния възторг на Митко Новков, който е и редактор на книгата, съм съгласна с това, което той нарича “тиха кротост на говоренето” при Константин Петров. За мен в него има и меко чешитство, и грубовато добродушие, и някаква много подмолна поетичност, и отказ от поуки и заключения. Понякога ключът към даден разказ се оказва един жест, помръдване, звук, нелогично хрумване и постъпка, отказ от действие, примирение…

==

В повечето от историите различавам общ мотив - а именно неспокойствието на обикновения човек и срещата му с неизбежното. Това може да е старостта, която идва да разкъса самотната кака Пена, или водата, която идва да потопи долината в планиран язовир и да покрие вечността на каменните къщи, или котката, която изяжда мистериозната птица, метафора на неуловимото вдъхновение, или невидимите цигани катунари, убили една от деветте кози, които са като дъщери на Дочо, или неясната диагноза, която героят очаква от лекаря, или непознатият любовник на жената на шофьора, или фалитът и бедността, които ни застигат, или настъплението на безвластните строежи към красивите дюни, обсипани с пясъчни лилии.

==

Пред неумолимия ход на тези обстоятелства човекът е крехко същество. И също като чудната птица е просто храна за природата или като паяка е строител на конструкция, която неведоми за него сили в миг могат да отнесат. Константин Петров пише за онова, което ни се изплъзва, подобно на красивите пеперуди; той очертава крехкостта на абстрактното и неопределимото срещу баналното и битовото (класическата музика, която слуша баща му, срещу цвъртящите кюфтета на майка му), но също така и миговете на постигнат смисъл, миниатюрно чудо или тържество (като циганката, на която героя за първи път в живота показва морето, или китарата, която друг купува на дъщеря си с парите от развода). Или спомена за любовта на младостта в един дъждовен Созопол от 70-те - топла въпреки неудобствата и студения чаршаф. Всеки, който е спал (и правил любов) на две легла, събрани в едно, както е във въпросния разказ, знае за какво говоря (“Ръбовете на двете легла ме убиват ужасно и утре целият ще съм схванат. Но не ми пука”).

==

Любимият ми цикъл в този сборник е селският, лесидренският. Разказите в него са като че ли най-фино философски и най-издържани, докато лично за мен другите, градските, имат по-банални и на места не съвсем овладени сюжети. Авторът разказва, че е прекарал година край езерото (всъщност язовир) в каравана, където е срещнал и героите си такива, каквито ги е и обикнал и представил в лесидренския цикъл. В останалите често се пренасяме в Созопол и до морето, което в тези разкази е желание и цел на пътуването, пристан за копнежа.

==

В заключение, макар и оценката ми за тази книга да не е напълно еднозначна и тя да не е пример за категорична оригиналност, препоръчвам тези разкази, ако искате да се усетите отнесен от безвремие, меланхолия и носталгия. Точно в този момент за мен това се оказа изключително благотворно.