Личното е политическо. Неизбежността на тази връзка е болезнено драматизирана в дебютния роман на венецуелската журналистка Карина Сайнс Борго “Нощ в Каракас” (изд. Жанет 45, 2020). Подчертавам журналистическия профил на авторката, тъй като той неминуемо слага отпечатък върху текста. Въпреки че самата Борго предупреждава в края на романа за неговата фикционалност, той се чете много повече като зловещо документално свидетелство за един античовешки и антидемократичен режим, отколкото като художествена литература. Борго като че ли разказва преди всичко държавата Венецуела, отколкото конкретната история на героинята си Аделайда Фалкон. И докато в обичайния случай голямата картина е само фон за личната драма, тук като че ли парадоксално се усеща точно обратното: състоянието на родината не е атмосфера или бекграунд на една история - тя _е _самата история.
==
Нещо друго прави впечатление при прочита на този мрачен, тревожен и песимистичен роман, в който - уви - няма катарзис, няма надежда, няма светлина в тунела за венецуелците: той е писан не за родната публика, а за света навън. Борго разказва страната си като пред непознати читатели, обяснява им неща, които не само не са новост, но са до болка самопонятни за всеки местен, “затънал в лайната” читател (фекалиите, отпадъчните води са честа метафора в романа). В този избор на публика (освен че е и пазарен) има особено усещане за отчаяние: той говори за това, че всякаква надежда за чуваемост е загубена в родината й, и може да се тълкува и като отчаян зов за помощ, сякаш писмо от затвора, но и като възпоменание, помен над една страна, която вече е изгубена.
==
Че авторката е със журналистическа закалка, личи и от нейния стил: той е стегнат до афористичност, репортажен, ударен, и подобно на манифест, или поне на коментар от социалните медии - зареден с много ярост и омерзение. Усещането е, че между редовете на личната история четем една ужасяваща и гневна публицистична статия, резюмирала обществено-политическата разруха на Венецуела. И макар текстът да носи мрачна или меланхолична поетичност на места, той е лишен от излишна образност, а на някои места тя е сякаш умишлено груба, несполучлива и крайно натуралистична (“възкръсваха в мислите ми, сякаш сърцето ми се оригваше”, “омразата се… втвърдяваше като лайна в корема ми”, “погледа си на полудял смок”, “пожълтели страници, които наподобяваха напикани чаршафи”).
==
Рамката на сюжета пер се се разполага в няколкото дни, след като героинята Аделайда Фалкон, която води разказа от първо лице, погребва майка си, изгубва апартамента си, завзет от опасни и безцеремонни поддръжници на властта, и намира неочаквано решение как да напусне страната - решение, което я изправя пред страшен морален избор, предрешен в името на оцеляването. Онова, което Аделайда предприема за изпълнението му, става възможно благодарение на неписания закон, установил се в страната: всеки е сам за себе си. (“Никой нямаше да се погрижи за мен и аз нямаше да се грижа за никого. Ако нещата се влошаха, щях да отстоявам правото си на живот, като погазвам правото на другите. Или те, или аз.”)
==
Неслучайно една от пронизващите романа метафори е тази за войната. Тя разделя на два враждуващи лагера венецуелското общество - на имащи и нямащи, на заминаващи и оставащи, на гладни и облагодетелствани, на доверени и подозрителни за властта. По силата на обстоятелствата героинята се озовава едновременно и от двете страни: “от тези, които преследват, и от тези, които мълчат. От тези, които бранят своето, и от тези, които тихо грабят чуждото”.
==
Храбростта да се опълчиш директно обаче не е опция за Аделайда, не е опция за повечето редови венецуелци, и в това лишаване на героизма от стойност, дори и трагична, е най-тъжното признание на този роман. Пред гроба на майка си тя признава: “Ти ми предаде храброст. В мен не покълна. Като в стихотворението на Борхес, мамо”. Героинята действа пришпорвана именно от страха. В този контекст единствената възможност да запазиш човешкото у себе си е да изпитваш “вината на оцелелия”. Защото “да оцелееш е част от ужаса, който придружава избягалите”.
==
Смъртта в този роман и в описаната реалност на режимите на Чавес и Мадуро (които никога не са споменати с имената си) е навсякъде и дебне за всекиго. Държавата е представена като хищник - единственото, което работи в нея, е “машината за убиване и грабене”. “Изсичаха ни като дървета. Избиваха ни като кучета”, нарежда Борго и изборът на минало време за много от тези горчиви, ядни твърдения, пръснати из романа, е многозначителен. Смъртта е повсеместна и е както буквална, така и преносна: “И аз като майка ми бях мъртва. Тя под земята. Аз – на повърхността”, казва героинята. Неслучайно двете жени носят едно и също име. На едно място Борго разказва за картина, която героинята й е видяла като дете. Става дума за платното на Артуро Мичелена “Младата майка”, което разкрива на момиченцето истината, че майките крият в себе си едновременно красота и разруха. Това важи с болезнена сила и за родината. Погребаната майка на Аделайда е като погребаната й държава.
==
“Нощ в Каракас” е действително много женски роман - повечето герои са жени, сами, овдовели, напуснати жени, които, както пише Борго, “метяха, за да сложат ред в самотата си”. Тандемът между една майка и една дъщеря, който е самодостатъчен и сам се оправя в живота, говори много за централната роля на майката/жената в латино-американската култура. Самата героиня е лишена от майчинство, отново паралел с безплодната и неспособна да се грижи за гражданите си държава. Но когато съдбата дава възможност на Аделайда за нов живот буквално чрез трупа на друга жена, тя говори за отърваването от него като за раждане.
==
В романа на Борго няма всеобща надежда, а само надежда за поединично спасение някъде надалеч, зад океана. А ако има просветване, то е обърнато назад, към едни предреволюционни години, към детството, към провинцията, към едно културно и сито минало, в което са пристигали много имигранти от Европа в търсене на по-добър живот. В моментите, в които сегашното действие достига напрегната кулминация, Борго “бяга” в спомени, сякаш за да се защити и да намери кратко убежище. Книгата е изпъстрена със сцени от детството и младостта на героинята, с меланхолична носталгия като психологическо бягство. Осъзнаването, че се извършва помен над това минало време, е неизбежно. (“Животът беше всичко, което отмина. Което сторихме и ни сториха. Подносът, върху който ни разрязаха през средата, както се разрязва сложен да втасва хляб.”)
==
Най-смущаващото за мен в този роман бяха неизбежните паралели, които се налагаха с България. Макар и далеч по-крайни, изобилстват примери за неща, които познаваме и от 90-те, и от съвсем скоро. Ще оставя всеки от вас да ги открие сам за себе си, но един от най-тревожните бе именно паралела между организираните поддръжници на властта тук и там. Описанията на Синовете на революцията, агресивните проправителствени симпатизанти, ми напомниха за организираните контрапротести с държавни чиновници и набити момчета у нас, за мероприятията в полза на главния прокурор, за купените медии. И за това, че правилото да останеш в безопасност е същото: не говори. (“Истинският свят беше на улицата и се налагаше с абсурдната си сила. Ежедневието се беше превърнало в гледане, в мълчане, докато други ги отвеждат към затвора или на смърт.”)
==
И последно. Не мога да не направя паралел и с излязлата малко по-рано книга на Джанин Къминс “Захвърлени в Америка” (изд. ICU, 2020) - вижте ревюто за книгата тук. Макар и по различен начин, и двете истории са вариации на темата за бягството и преминаването през пустинята в името на надеждата за по-добър живот. И двете говорят за компромисите, които трябва да се правят по пътя, с различна степен на загуба на човешкото. И докато книгата на Къминс е много по-лична и изпълнена със съспенс, тази на Борго носи много повече публицистичен заряд. И двете, както е в приказките, ни оставят на прага на новия живот, който вече е другата им история.
