Има нещо показателно във факта, че мнозина читатели на “Бруклин” от Колм Тойбин (изд. ICU, 2016) признават, че са харесали повече едноименния филм по романа. Без да съм го гледала още, смея да предположа, че филмът по “холивудски” е засилил краските, изострил е конфликтите и е сгъстил драматизма - по начин, който обаче съвсем не е характерен за Тойбин.
==
Напротив, писането на Тойбин е пределно - и коварно - спокойна вода, дори когато става дума за смърт. То е подредено, тихо, емоционално овладяно, без да предизвиква никакви крайни реакции, без да манипулира и да се възползва от читателя и без да разчита на зрелищни сюжетни обрати и сложни езикови похвати.
==
“Бруклин” е почти монотонен, хронологичен билдунгс-роман, който проследява живота на младата Ейлиш в нейната емиграция от родната Ирландия в Бруклин от 50-те, време, в което ирландската диаспора в Америка продължава да се разраства. Романът ни превежда през пътуването й дотам, първоначалния пристъп на носталгия, живота в споделяната с други момичета квартира и постепенната еманципация на момичето - финансова, образователна и сексуална. В това закрепнало състояние на чужда земя, тъжен повод я връща отново в Ирландия, където тя трябва да реши окончателно къде е домът й.
==
Изпод перото на Тойбин всичко, което се случва, е всъщност толкова нормално, всяко препятствие е дотолкова обичайна част от живота, че писателят отказва да се суети над него по какъвто и да било начин и оставя героинята си да преминава стъпка по стъпка през предизвикателствата. (Впрочем стилът на Тойбин в известна степен ми напомня този на сънародника му Франк О’Конър - вижте рецензия на сборника му “Моят Едипов комплекс”).
==
Всички клишетата на типичните имигрантски романи обаче са спестени: типичния спектър реакции - от изумлението и възхищението до стъписването и неприемането на новата земя; типичните грешки, призтичащи от културните различия; стереотипите в срещата и описанието на други националности (приятелят на Ейлиш например е италианец, но няма нищо общо с традиционния романов образ) и т.н. Да, животът там е различен - с неговия консумеризъм, по-голяма толерантност и модерност, но се усеща не толкова като нова земя-контрапункт на старата, колкото като нейно продължение, просто на по-голяма сцена.
==
“Бруклин” е впрочем много повече характерологично и психологическо изследване, отколкото ефектно конструиран текст, както и прекрасна моментна снимка на социалните и нравствените особености на Ирландия и имигрантска Америка от следвоенните години, с внимание върху ролята на католицизма и религиозната общност, върху семейната динамика на хора, свикнали да разчитат един на друг, и на социалната среда, за която е типична твърде много близост и “месене”, но и застъпничество и взаимопомощ. В Америка Ейлиш заварва една по-малка Ирландия в непосредственото си обкръжение, същевременно нишките с дома не прекъсват и я дърпат назад - и така тя не може да завърши наистина своя имигрантски преход.
==
Съвестна, скромна, здравомислеща, ученолюбива, лишена от типичните за възрастта вълнения и илюзии, Ейлиш като че ли не толкова съзрява и извървява някакъв свой път, колкото затвърждава характера, който е имала. А той е подчертано безхарактерен, въпреки всичко, което тя постига: всъщност, при внимателно вглеждане, виждаме как почти всяко решение в живота й е предоставена от други възможност: заминаването й е решено и организирано от семейството й; квартирата и работата й са й уредени от свещеника, поел грижата за нея; тя приема стаята, която й предлагат; приема по същия начин и връзката си с Тони. И всичко това - някак неволно, не докрай неубедено, сякаш малко против себе си.
==
Такова е и последното й, най-важно решение в романа. В този живот, в който като че ли всичко малко или много се подрежда и следва от само себе си, драматичният обрат може да е само латентен, приглушен, потиснат и вътрешен, идващ единствено от самите нас. Именно с такъв тихо и бавно тиктакащ бомбен механизъм ни оставя Тойбин в самия последен параграф на романа. Механизъм, който може и никога да не експлодира.
==
Ейлиш не иска да нарани никого, иска да бъде коректна към всички, но именно това е нейният капан - и тя неизбежно ще наранява, включително себе си. Разкъсвана между дълга и нейното флуидно аз, нищо сякаш не идва от импулса на нейно собствено, ясно и завършено желание, а е вяло приемане на онова, което поднася живота. Живот, в който тя разчита на различни хора - на сестра си, на отец Флъд, на Тони - тоест с готовност зависи от тях и от комфорта, с който те я снабдяват. Но и такъв, в който Тойбин ни показва как семейството може да предпостави съдбата ти. От начина, по който реагира на сменящите се обстановки и обстоятелства, сме склонни да мислим, че само след мъничко време Ейлиш би свикнала с абсолютно всичко.
==
Най-интересното е че в “Бруклин” няма отрицателни герои, освен някои, които предизвикват лека подигравателна или досадена усмивка. Типичен пример за това е Тони, приятелят на Ейлиш, у когото на практика не може да се намери нито една лоша страна, който обезоръжава напълно волята й със своите качества. Още по-интересно е, че у Тойбин тази липса на противоречивост не е равносилна на двуизмерност, че въпреки това учебникарско условие за пълнокръвни герои, те са такива, напълно реалистични и правдоподобни.
==
В заключение “Бруклин” е роман за семейството и за това как домът не ни пуска, за конфликта между личната свобода и дълга, за нерешителността и пасивността срещу себеотстояването, както и един различен прочит на “американската мечта” и на търсенето и придобиването на идентичност, което тук по-скоро не се осъществява. Тойбин е чудесен разказвач и без да разчита на трикове, успява докрай да задържи вниманието.
