"Нора Уебстър" на Колм Тойбин - психологическо изследване на живота след смъртта на любимите

Ако някой друг беше написал тази книга, навярно тя би могла да бъде дори скучна. Но при Колъм Тойбин писането за обикновени хора, на които се случват обикновени неща, е формула за притегателен, фин, дълбоко психологически разказ, който държи докрай вниманието.

==

Ако сте чели “Бруклин”, в “Нора Уебстър” (изд. ICU, 2020) ще откриете нещо като продължение, тип spin-off разказ, проследяващ едноименната героиня, която в първия роман се появява само в два реда. Тойбин прави и обратния реверанс, като започва “Нора Уебстър” с появата на една от героините от “Бруклин”. Въпреки споделения топос и герои, двата текста са напълно независими и не е нужно да сте чели единия, за да разберете другия. Еднакъв е единствено писателският почерк на Тойбин.

==

Виж рецензия за романа “Бруклин” на Колм Тойбин тук

==

Обожавам романи, които могат да бъдат разказани в едно изречение - нещо повече, изречение, което без страх може да се разкрие още в анонса, без да отнеме нищо от читателското изживяване. В случая то би могло да звучи така: една жена, чийто мъж внезапно е починал, трябва да се научи да живее отново сама, справяйки се с вълните от хорско внимание. Заварваме Нора Уебстър четиридесет и няколко годишна вдовица, останала с двама сина у дома, както и две дъщери, които вече са се отделили от него. Тя трябва да усвои новите ритуали на непланираната си самота, да понесе гнетящото хорско съчувствие, да се научи да откликва на добронамерените жестове - на “хора, които изглежда знаеха по-добре от нея как трябва да живее и какво да прави”, да започне отново работа и да приеме, че отсега нататък разчита на себе си и е способна на много неща, които не просто запълват времето й, но й носят и изненадващ, макар и привидно нелеп, смисъл.

==

Както и в “Бруклин”, действието и на този роман се развива в малкото ирландско градче Енискорти, този път в края на 60-те години, които Тойбин маркира със социално-политически фон: размириците в Белфаст и Дери, правителствените игри, социалните борби на левите, широката поддържка на Фиана Файл – Републиканска партия, състоянието на религиозно подкованите училища, ролята на католическата църква, а за разкош - и кацането на Луната.

==

Но този роман, както и предходния, е преди всичко психологическо изследване на вдовството, портрет на една жена, чиито основания за живот са разтърсени и чието семейство е загубило носещата си колона. Тойбин е изумително фин в детайлите на всеки жест, всяка внезапна мисъл и настроение, всяко привидно нелогично решение по пътя на преодоляването на последиците от смъртта, който е незименно път на освобождаването и неминуемата забрава. Това “пускане” - пускането на мъртвите да си отидат - е предадено великолепно в неговата постепенност и постъпателност, посред противоречивите чувства на гузност и неудобство заради загърбването на дълга на живите - ту да скърбят дълго и почтително, ту да се отърсят от болката и да продължат.

==

“Нора Уебстър” е и роман за особената общност, която представляват малкият град и големите ирландски фамилии, в които загрижеността често може да бъде разчетена като вмешателство, вниманието - като натрапване, помощта - като изискване. И все пак Тойбин е крайно човеколюбив, позволявайки ни да видим през леко ироничната му бленда дори и най-досадните човешки същества като изначално добри.

==

В “Нора Уебстър” звучи и много класическа музика, нещо, което ще допадне на почитателите й. За Нора тя е онова, което с Морис не са споделяли и което в крайна сметка я отвежда от него сега, връщайки я на самата себе си. Така, с диригентската си палка, ни отвежда и времето, което постепенно отдалечава от нас децата ни, най-близките ни същества. Тогава, когато за пръв път като Нора, осъзнаваме, че “за пръв път неговите чувства бяха по-належащи, заслужаваха повече внимание от нейните” (по повод на сина й).

==

Харесвам Тойбин заради начина, по който - подобно на пиано - темперира драмата. Нито за миг не изпитваме разкъсващо състрадание към Нора. Още веднъж авторът представя толкова органично, толкова в-ред-на-нещата всичко, което се случва в последиците на една смърт, че с всеки нов интерес, излизане или занимание на Нора, особено с финалната сцена, той всъщност ни оставя един оптимистичен край, защото дори краят може да е оптимистичен. Болката се промъква само в тънки и остри прорези, които при Тойбин бързо зарастват, сякаш ни казва - и това ще отмине, и това ще отмине. Защото животът е за живите и не е предателство спрямо отишлите си:

==

“Едва тогава осъзна какво означава смъртта: кръвта на майка ѝ, сърцето на майка ѝ, гласът на майка ѝ бяха изгубили смисъл. Никога повече нямаше да проговори, нямаше да влезе в стаята. Жената, която ѝ бе дала живот, вече не дишаше и никога повече нямаше да си поеме дъх.”

==

Бях написала следното по повод “Бруклин”, но сега виждам, че в пълна сила, дори още повече, то важи и за този роман: “Писането на Тойбин е пределно - и коварно - спокойна вода, дори когато става дума за смърт. То е подредено, тихо, емоционално овладяно, без да предизвиква никакви крайни реакции, без да манипулира и да се възползва от читателя и без да разчита на зрелищни сюжетни обрати и сложни езикови похвати.” Препоръчвам този роман!