Тази статия няма как да добави повече към атестацията, която представлява самото име на Владимир Набоков. Появата на сборник с негови разкази на български отдавна трябваше да се случи, а добрата новина е, че “Звуци и други истории” е само първият том от поредица, като се очаква и следващ - “Красавица и други истории”. Издателството е “Колибри”, а преводачът, захванал се с тази изключително трудна и взискателна задача, която може да изплаши всеки професионалист, е Мария Хаджиева.
==
Първият том съдържа писани на руски разкази от 20-те и 30-те години на ХХ век, които ни отвеждат както в изгубената предреволюционна Русия в болезнено-нежно-носталгичните спомени на Набоков, така и в Париж, Швейцария, Англия и разбира се Берлин, в който писателят прекарва голяма част от споменатите години като имигрант, преди да се пресели в Америка.
==
В послеслов към сборника българските издатели дават и бележка за това как са били подбрани разказите за това издание и кои са тематичните нишки, които ги свързват, както и кратка сводка за всяка една история. Сред тях са абсолютни шедьоври като „Адмиралтейската игла“, сравнително кратък разказ, в който геният на Набоков успява да разкаже за необратимия преход между два коренно различни свята – на царска в съветска Русия, и то с поразително бегли щрихи за новия ред (престрелките, насилието, режима на тока, настъпващата мизерия), затворени в сякаш случайно вмъкнати фрази, да възкреси една приключила любовна история и да постави въпросите за тъканта на паметта и сложната връзка между действителността и изкуството, между прототипите и литературните образи.
==
Това са все теми, които малко или много присъстват в повечето му текстове, но нека не забравяме и тези за съдбата и случайността („Катастрофа“, „Случайност“), за носталгията по родината и младостта („Писмо до Русия“, „Великденски дъжд“), за писането („Пътникът“, „Василий Шишков“), за сложната и някак устойчива ефимерност на любовта („Музика“, „Звуци“), за дълбините на човешкото страдание („Завръщането на Чорб“, „Картофеният Елф“, „Рождество“), за крехкостта на щастието („Облак, езеро, кула“), за насилието и тиранията („Изтребване на тираните“). Неизбежно в разказите присъстват и забележителните познания на писателя за класическата музика („Музика“, „Бахман“), доживотната му страст по пеперудите („Пилграм“, „Рождество“) и картините на живения от него в детайли Берлин („Пътеводител за Берлин“).
==
Тези теми, разбира се, преливат една в друга в различните разкази – разкази многопластови, с огромна акустика, белязани от неизбежния Набоков глас, чиито съвършени, изкусни, самобитни тропи и майсторски слог проникват дори и в гласовете на уж различните му герои, издавайки онзи, който стои зад тях. Набоков е несъмнен словесен фокусник, ненадминат в пластичните човешки и природни натюрморти, които създава благодарение на вниманието си към детайлите, към уж незабележимото и несъщественото, към онова, което преминава през деликатните ни сетива, но затова пък често се настанява с огромна тежест в паметта ни (“Не е ли всеки писател тъкмо човек, който се вълнува от дреболии?”); образите у писателя навързваме сами по зададените от него белези, като в онази детска игра, в която свързвайки точките, получаваме фигурка. Женските са особено порцеланово-крехки и изящни, направени от светлосенки и движения на китки, лакти и шии. В много от тях има и нещо инфантилно, някакъв стрък Лолита. Набоков е и игрив в начина, по който преобръща читателските очаквания и предизвиква нагласите ни (в „Звуци“, „Пътникът“). Реминисценцията е основен похват в повечето от текстовете – сегашното действие много често е минимално, но нишките му са споени с носталгичен поглед назад.
==
В тази връзка обаче ми се иска да разкажа за една моя спонтанна инициатива, докато четях книгата, един експеримент, който, надявам се, дори самият Набоков би оценил. Подбрах някои от най-особените и оригиналните му словосъчетания и ги публикувах в една от качествените читателски групи във Фейсбук, без да разкривам автора им, с въпроса как звучат на читателите, сред които има и много автори, преводачи и представители на издателства. Много от оценките, преди да разкрия загадката, бяха негативни: присмех, изумление, определения като „маниерни и безумни“, „безсмислени“, „противни“, „претенциозни“, „смислово нелепи“, включително и категоричното „литературна чалга“. След пояснението на кого са се появиха очаквано смущение и съмнения към превода, както и оправдания, че липсва контекст.
==
Действително, в контекста на Набоков, изплетен като сребристите нишки на паяжина, всеки избор на думи, дори и най-пищният и шармантният, звучи филологически прецизно и с пълнота на смисъла, от която няма какво да се отнеме. Замислих се обаче колко са заклетите почитатели на Набоков, които веднага биха разпознали стила му, и каква е всъщност перцепцията на творчеството му у нас, но най-вече и за това, че според мнозина подобни фрази биха били приемливи в преводен, но не и в български текст. Замислих се за това важно ли да знаем кой говори, влияе ли това на оценката и читателското ни преживяване и защо оригиналността у Набоков е гениална, но същата в български текст би била подложена на редакторска санкция заради своята „абсурдна маниерност“. Това обаче е тема за друга дискусия.
==
Да споменем още веднъж само някои от разказите в сборника. В „Изтребване на тираните“ Набоков създава изключителен събирателен образ на един диктатор, който по думите му може да бъде и Ленин, и Сталин, и Хитлер, като описва механизмите, по които светът, който човек създава, приема формата на злото у него, особено когато приемаш добротата за обикновена даденост. Писателят описва възхода на тиранина и налагането на волята му (дори законът в държавата приема формата на неговото тяло, походката и жестовете му) като тържество на бездарността, възможно поради угодничеството и малодушието на поданиците му. Той говори не просто за „слаб разтвор на злото, какъвто може да се намери у всекиго, а зло със страшна сила, чиста проба, огромен съд, пълен догоре и запечатан“. Единственото оръжие е неочаквано.
В „Звуци“ Набоков ни изненадва с развръзката на един любовен роман между млад мъж и омъжена жена, след като преди това, чрез изграждането на образите им, ни е подвел да направим прибързано морално заключение за природата на чувствата у всеки и за неговия характер. Изумително фин е начинът, по който тези чувства се отразяват като в обърнато огледало, когато писателят ги дублира в несподелената любов на един леко нелеп възрастен учител към героинята. Разказ за сладостта да загубиш любовта… и да очакваш следващата.
==
„Завръщането на Чорб“ е един от най-известните разкази на Набоков. Чорб, внезапен вдовец, който трябва да съобщи новината за починалата си съпруга на родителите й, предприема „мъчително и сладко изпитание“ – да се завърне към спомените им, като по този начин ги идеализира, направи съвършен образа й и освободи тягата на болезнената памет. В играта на образи, всеки от които има значение, красивото се преплита с тленното и грозното, щастливото с мизерното, невинното и детското с откровено сексуалното, за да създаде един потъващ пясък от спомени, в които истината е може би въображение и заблуда в неустойчивия, ненадежден разказ.
==
Оставям ви е един цитат от „Пътеводител за Берлин”:
==
„Мисля си, че в това е смисълът на писателското творчество: да изобразяваш обикновените неща така, както те ще се отразят в умилните огледала на бъдните времена, да намираш в тях онази благоуханна нежност, която ще усетят само нашите потомци в далечните дни, когато всяка дреболия от нашия бит ще стане сама по себе си прекрасна и празнична – в ония дни, когато човек, навлякъл най-простичкото днешно сако, вече ще е костюмиран за изискан маскарад“.
