Има едно стихотворение на Йехуда Амихай, което завършва така (прочети го цялото тук):
==
“И късно в живота открих
тиха радост
като фатална болест, откривана твърде късно:
==
само мъничко време остава сега за тихата радост.”
==
Мисля си, че то би било съвършено мото за третата, последна книга от трилогията на Иван Станков - “Имена под снега A7”, която изследва формите на човешка самота, изнесена заедно с героите му от селото (в първата книга), после от града (във втората), чак в чужбина, където ги заварваме в този етап от живота им.
==
Много от тези счупени, предишни хора изживяват своя момент на докосване до внезапно появила се в живота им тиха радост - представете си звука от допира на две човешки самоти, докосване така различно от сграбчването, от свойственото присвояване, от имането. Не случайно Иван Станков прекъсва повечето от тези истински приказки още по-навреме от традиционните: там, където се осъществява случайната среща, тихото, много тихото въодушевление от взаимното разпознаване, “състоянията, в които всичко отведнъж става силно”, където героите му вероятно все още ще могат (а може би не) да се порадват на тихата радост. Все под надвисналото усещане за мъничкото време, което им остава за това - в един мащаб, определян от непрестанния ход на неговата всемогъща река. Толкова, че надгробните им камъни вече са изсечени, трябва само да се добави датата отдясно. Толкова, че в скафандъра за двама въздухът е само един.
==
И когато писах за втората книга от поредицата (виж рецензия за “Кораби и улици” тук), споменах, че Иван Станков е човеколюбив писател, с едно вероятно старомодно, погледнато отстрани, човеколюбие, на което липсва сълзливост. Неговият човек не е идеализиран, а приютен. Приютен в писателската емпатия с всичките си топли несъвършенства, с поогладените си, а в някои случаи и не, от реката на времето ръбове - все с убеждението, че “и най-невзрачният предмет може да стане красив, ако му припишеш себе си”, не в нарцистичния, а в отстъпващия смисъл. Героите носят една (понякога неизговорена) счупеност, която едновременно ги обгръща и отделя в пашкул, но и ги прави толкова разпознаваеми.
==
Особено е усещането за времето в прозата на Иван Станков. Разказът като че ли все тръгва назад, опитва се да плува срещу течението. Сегашното действие е събрано, минимално, просто отправна точка за реминисценцията, срещу чийто разлив не могат да се издигнат бентове. Героите непрекъснато се връщат назад, дори много назад, в детството, в самото си начало, техните крачета побити несигурно в калта по пределите на огромната река, която - като Фотевото море, обича само живите, а мъртвите изхвърля на брега.
==
Миналото е като че ли единствената ясна, стабилна земя сред приливите и отливите на времето, сегашното е плаващ пясък, бъдещето е оставено недописано. А смъртта може да се живее - както се случва с Данаил, един от героите, написал годината на кончината си в подготвения за погребението му паметник много преди тя да настъпи действително. Лично за мен усещането бе, че много от героите живеят в това преддверие между живота и смъртта, а някои от тях, като Паяка, сами избират коя врата да отворят. Други, като Слави, се опитват да затворят кръга на това време - връщайки един случаен жест на безпричинна и анонимна добрина, героят сякаш споява моментите на смисъл от живеенето. Над всичко обаче тече разширената метафора на реката-живот, в която десет метра след теб няма следа, колкото и да махаш с крака.
==
Има много имигрантски романи, но свързаните разкази от “Имена под снега” са лишени от всички техни клишета. Разкривайки опита на героите си в чужбина, Иван Станков не е банално социален, а почти метафизичен. Тук липсв фокуса върху обичайните акценти - описания на икономически трудности, проблеми по пътя на интеграцията, ситуации на културни сблъсъци и различия. Впрочем една скоба по отношение на последното - много от героите, повечето от които работят обичайните за икономическите имигранти нископлатени професии, са напълно съвместими с чуждата култура, познават художниците й, филмите на големите й режисьори, класическите произведения на композиторите й, рок групите й, големите й писатели. До степен, в която сме свикнали това да ни изглежда нереалистично, в която предубедено не очакваме от хората, които биха работили като санитари или автомонтьори, да са чели Хесе, да са слушали Бах или гледали Антониони.
==
Чуждият свят у Иван Станков не е чужд, а по човешки същият, просто носи произволно друго име. Към него, по думите на един от героите, е прибавена просто личната самота, а носталгията не винаги е задължителна и не бива да се бърка с обърнатия назад поглед. Отново, у Иван Станков носталгията е много повече от копнеж по дома, много повече от помен над селото и града в родината, чиято смърт се измерва с разпръсването на хората й. В известен смисъл носталгията е музикалната тема на съществуването (музиката впрочем присъства силно и в трите книги, включително в заглавията им). Тя е насъщно състояние - на неуседналост в себе си, на липса по себе си, по онова, което сме загубили, но и дори по онова, което уж е тук.
==
Силно препоръчвам трилогията на Иван Станков. Писане много пъти над други обговаряни безспирно книги, писане интелигентно, великодушно и състрадателно, лишено от мелодрама и трикове, прецизно, изящно и красиво в езика си. За тихата проза не бива да се пази тишина.
