“Пилат” на Магда Сабо е един от вечните, общочовешки романи и този повече от половин век между написването му през 1963 г. и издаването му на български от издателство “Колибри” едва през 2020 г. всъщност няма особено значение и не отнема от актуалността му, след като романът най-после е стигнал до нас. Книгата представлява дълбок психологически портрет на две жени - майка и дъщеря, на техните сложни взаимоотношения, на семейните и социални роли, на старостта, семейството и дома. Написан с лишена от сантименталност честност, с острота при вглеждането в мрака на душевните ни дълбини и сдържана емпатия към героите, този малко хладен, но много човешки роман няма как да не проговори на всеки, който е в ролята на възрастен родител или пораснало дете.
==
Когато баща й почива, Иза продава семейната къща на родителите си в малък провинциален град и премества майка си Етелка при себе си в Будапеща. Но облекчението, че няма да остане сама, и ентусиазираното очакване, че ще може да помага на дъщеря си в претовареното й ежедневие на уважаван лекар, бързо напускат майката. Съвместното съжителство води до онова неизбежно трансформиране на ролите между деца и родители в тази възраст - настъпва “детството на старостта”, когато именно възрастните са тези, които биват обгрижвани и контролирани като безпомощни деца.
==
Тази болезнена трансформация, в която се случва неизбежният и безрадостен сблъсък между поколенията, в която две воли за живот и две разбирания за смисъла на самотата се противопоставят, проследяваме отначало само от гледната точка на майката Етелка. Но Магда Сабо е честен до суровост с героите си автор. С напредването на разказа, тя отстъпва тази гледна точка и на дъщерята Иза, и дори на останалите, второстепенни герои. Това все по-бързо прехвърляне от съзнание в съзнание придава не само сюжетна пълнота на разказа, но и ни спасява от прибързани морални оценки и пристрастия и предоставя пълнотата от аргументи в поведението на всички.
==
И все пак емпатията към Етелка остава най-силна, като след краткото й и донякъде коварно разколебаване, Магда Сабо отново ни връща към нея, с още по-голяма сила намества емоционалния ни и етичен компас. Старостта е време на лишаване - и Етелка трябва да се лиши постепенно от всичко, преди отново да го открие - уви, по най-трагичния начин: от къщата си, от вещите си, от грижите си за другите и за себе си, от активността си, от говоренето, връзките си с хората, от радостната откритост към света - а тоест едновременно и от миналото си, и от бъдещето си. За да пребивава безмълвна и безволева в едно настояще, което изглежда просто като изчакване на смъртта - в удобния нов фотьойл, надвесен над оживения, но чужд и недостъпен град. Птицата в клетка, която й подаряват, за да й прави компания, е донякъде твърде предвидима, но затова пък безпогрешна по смисъла си метафора. Освобождаването на неуверената, объркана птица, лишена от своите диви инстинкти за оцеляване, е предчувствие за начина, по който Етелка ще постигне своето освобождение. Освобождение, което е същевременно завръщане към себе си.
==
Въпреки трагичността на тази централна героиня обаче, нейната дъщеря Иза ми се струва много по-трагичен и сложен герой, който със сигурност е фокусът на всички взаимоотношения, разгледани в романа. Многократно описвана като “войник”, Иза сякаш е продукт на едно ново, следвоенно - а следователно и прясно комунистическо поколение. Тя като че ли е безмълвното, скрито обвинение на Магда Сабо срещу човекомразния режим, от който писателката лично пострадва, чиято цензура изпитва на гърба си. И той, като героинята й, поема отговорността за една повсеместна грижа за “децата” си, лишена от любов към тяхната свобода и самодостатъчност.
==
Този политически смисъл, разбира се, е само допълнителен бонус към психологическата дълбина на текста. Сред всички наистина добри герои Иза е тази, която “официално” е възприемана като такава: тя е обявена от малка за добра, грижовна, сериозна, отговорна и най-вече винаги права за всичко (познато, нали). Нейната трагедия обаче е в онова, което вероятно е дало и името на романа. Също като Пилат, Иза измива ръцете си с всичко което е правила като съвестна и отговорна дъщеря за родителите си - тя e изпълнила дълга си, обърквайки го с любовта, любовта, която трябва да е крехка, вслушваща се, двупосочна. “Kолко много неща опитах да направя заради теб, на които изобщо човек е способен, но ти не знаеше какво да правиш с всичко това. Аз съм невинна“, обръща се мислено към майка си Иза, оправдавайки се пред себе си толкова по пилатовски. В нейната обич има нещо административно, нещо безкомпромисно и принудително, нещо, което не зачита правата на своите “подопечни” (отново, толкова политически разпознаваемо).
==
И все пак Иза е е достатъчно многопластов образ, за да не бъде еднозначно отношението ни към нея - то може да варира от неприязън и дори презрение до съчувствие и съжаление, а неизказаната възможност е самата героиня да е жертва - на една нова, бездушна система. Мага Сабо се е погрижила да затрудни черно-белите морални присъди, давайки й черти, които ту ни приближават до логиката й, ту обратното. Да, Иза е способна на някакви чувства, способна е да свърже със себе си думата “обичам”, способна е на терзания и дори вина, непрекъснато ставаме свидетели освен на дразнението от майка й и на опитите да разреши това, да намери верния подход. Трагична е именно нейната неспособност, като че ли вродена, нейната непропускливост, тоталитаризмът на същността й. Неспособност, поради която Иза е човек, който би връчил плик с пари, вместо от сърце да благодари, когато някой й е помогнал.
==
Една от основните теми в романа е тази за смисъла на дома. Идеята за дом, която двете жени въплъщават, се раздвоява в образите на старата провинциална и пълна с познати неуредици и невсъвършенства семейна къща, в която любовта на Етелка и Винце е била толкова сърдечна и хармонична, и новия модерен и подреден - и най-вече социалистически типов - дом на Иза, който е нейна крепост на усамотение и където всеки друг сякаш е натрапник. Разпознаването на истинския дом се случва и за Етелка, и за останалите герои, но в крайна сметка може би и за самата Иза - макар за нея да е вече твърде късно.
==
Романът отделя място и за двамата мъже около Иза - бившия й съпруг и сегашния й годеник, отразява динамиката на отношенията с човек като нея, които във всеки случай водят до един и същ неизбежен изход. “Иза беше човек, когото можеше да уважава, от когото можеше да се учи”, мисли си Антал, който се влюбва от пръв поглед в момичето-войник. Сабо представя инстинктът му да бяга от тази жена почти като нещо мистично, метафизично, оставя го нерационален, необяснен - така че всеки може да го аргументира за себе си.
==
Разказвайки историята на семейство Сьоч, Магда Сабо разказва и за промяната на Унгария, за трансформацията й от един свят в друг, за провинциалното и градското лице на родината й, за смяната на географията и улиците от младостта. Тя прави това деликатно, чрез героите си, чрез описваното от нея битово ежедневие. Тази година излезе и филм по книгата, който още не съм гледала, но едно е сигурно - със сигурност препоръчвам силно този роман.
