"Винилови души" на Цветозар Цаков - пространство за възможни светове и комична абсурдност

Фейсбук е коварно място. Използвам този банализъм, за да обясня колко може да те изненада с първата си книга автор, когото си свикнал да четеш първо през фейсбук статусите му. Дълги, информативни, реалистични, либерални, толерантни, социално и политически ангажирани, изпълнени със спомени за чужди места, разкази за родния Ловеч и много музика за меломани, сред която винаги можеш да си откриеш нещо ценно и рядко, те всъщност ме заблудиха, че и “Винилови души” (Жанет 45, 2020), дебютният сборник на Цветозар Цаков, ще предложи още от същото.

==

Вместо това обаче попаднах на истории, в които въображението тържествува чрез фантастичното и абсурдното и които са привидно изместени от злободневното в едни по-философски и метафизични ширини. В много от разказите присъства сънят, причудливото, кривините на реалността, онова, което срещаме, когато излезем извън себе си или се впуснем в спомените си като с магически асансьор. В тези истории има и носталгия, и някаква насмешлива поучителност, и разбира се - музика. Усещането за времето и неговата ефимерност и разтегливост е силно. Местата на действие, освен родния Ловеч, обикновено са не само незнайни, а понякога изобщо не са от този свят или от настоящето. Имената са генерични, често чужди.

==

Да, почеркът в този сборник определено е дебютен, текстовете носят очакваната чаровна незрялост, по-скоро момчешкост, но не бих се учудила, ако в бъдещи книги Цветозар затвърди далечните асоциации с някои от кумирите си, чиито имена могат да се открият и на страниците му: Вонегът, Бредбъри, а защо не и Хармс. Някои разкази звучат именно като трибют към тях.

==

И все пак мисля, че най-силен гласът на автора е в иронията и самоиронията - разказите със сатиричен привкус определено са най-зрели. В един от тях соцът се оказва името на новооткрита ловешка риба и целият строй до след промените бива разказан чрез тази забавна алегория (“Соц”). В друг разказ писател настоява книгата му от едно повтарящо се изречение, съдържащо уж смисъла на живота, да бъде издадена в огромен тираж и незабавно изтеглена - не толкова пиар акция, колкото грижа за разбирането, че хората не искат наистина да познават този смисъл и трябва да бъдат защитени от разкриването му (“Книга за никого”). В трети свободата се разбира през правото да куцаш защото можеш, още преди куцането да е станало норма (“Куци времена”). В четвърти отвъдното също си има административна бюрокрация (“Бели кахъри”). В пети женската поезия се ражда буквално като интимен акт пред очите на рецензент и журналист мизогинист (“Най-великата творба”). А кратки текстове като “Живей!” и “Ц(в)ивилизация” са удоволствия буквално в абсурдисткия дух на Хармс.

==

Много от историите на Цветозар Цаков ни пренасят в една магическа, въображаема реалност, в един (не)възможен, утопичен свят. В “Асансьорът” протагонистът попада в изоставено село, в което жителите му са се разкачили от “прякото” време и са попаднали в “широкото”, където минало, бъдеще и настояще съществуват едновременно и мъртвите не могат да умрат. В “96%” човечеството е стигнало до фаза, в която използва 96% от мозъка си и вече няма нужда да полага физически усилия за каквото и да било, освен чрез мисълта си. В “След дъжда” героят търси алтернативен автор, също герой, и го моли за спасение в разказа му. В “Пречиствателна станция” попадаме в задграбния свят за излишни и употребени мечти. В “Хомо универсус” всички мъртви изведнъж оживяват с очите си и се изправят един до друг.

==

Със сигурност, като много дебютни сборници, и “Винилови души” е доволно еклектичен, но все пак като че ли има тънка нишка - тази на фантазията, - която го пронизва. Лично на мен ми се искаше историите за музика, в която Цветозар е такъв блестящ самоук експерт, да бъдат повече. Бих била любопитна да прочета от него и повече истории в традицията на реализма, както и негови носталгични разкази за родния му град и за изчезналите субкултури на 90-те (това последното е каприз, признавам). Оставям ви с един цитат от първия разказ:

==

“Когато действително видиш безкрайността, тя престава да бъде блян и идеал, а се превръща в кошмар, от който няма как да избягаш. В такива моменти не ти остава нищо друго, освен да се качиш на някоя висока сграда, да поемеш дълбоко въздух и с пълни дробове да се хвърлиш в бездната. В полета си, в краткия интервал след скока и преди да се размажеш върху твърдата земя, само тогава и само там можеш наистина да усетиш как безкрайността на вселената и преходността на живота се сливат в красива, някак тъжна, но толкова изпълваща съществото прегръдка, че дори мимолетният спомен за нея би те обрекъл на вечна и безбрежна тъга. Тъгата на това да си жив само тук и сега, и никога преди и след това, и никъде другаде.”