"Неспокойните" на Лин Улман - за отчаяния копнеж и самотата между прочути родители

За да пишеш за реални личности като родители, деца, гаджета, приятели, врагове, чичовци, братя или случайно преминаващи хора, трябва да ги направиш фиктивни. Мисля, че само така можеш да им вдъхнеш живот. Да помниш, означава да се оглеждаш отново и отново, всеки път с лека изненада.

==

И двамата са изиграли важна роля в живота на момичето, но мисля, че и то е изиграло важна роля в техния, но не и в съвместния им живот. Никога не бяха тримата.

==

Винаги сме били по-добри в сбогуването, отколкото в срещите.

==

Трудно четох тази книга - не защото не е добра (напротив, тъкмо обратното), не заради нейната фрагментарност или начина, по който мисълта криволичи, отскача и отново и отново се завръща към същото място, сякаш в репететивен транс, а защото през цялото време - справедливо или не - усещах в начина, по който е написан този текст, една дълбока травматичност. Личностната травма на момиче, родено от кратката любовна връзка между великия шведски режисьор Ингмар Бергман и голямата норвежка актриса Лив Улман и израснало между (егоистичните самоти на) двамата известни творци. (Бергман и Улман имат над 20 години разлика, а Лив е още почти момиче, когато ражда последното му от общо девет деца от различни съпруги.)

==

“Неспокойните” на Лин Улман обаче е далеч от стандартната биография или автобиография. Книгата не проследява толкова фактите от живота на тримата в тяхната хронология, колкото детайли и впечатления от едно несъстояло се семейство преди всичко в моментите му на слабост и несигурност, вкл. от времето на склеротичната старост и смъртта на бащата. Между раждането на Лин и първите й години в любимата къща на Бергман на остров Форьо, от една страна, и последните години преди кончината на режисьора там, от друга, разказ за плътта на зрелия и творчески живот на героите като че ли почти липсва; наративът е дунапренен, откъслечен, съставен много повече от импресии и пейзажи, от подобни на дневникови записки, от битови описания и признания за проблемното подрастване, от сънища и буксуващи разговори с един старец-баща вече в деменция. Те сякаш премълчават повече, отколкото казват.

==

За особеността на прочита допринася и хладната отстраненост на Лин Улман - тон, за който остава неясно дали е израз на нейния (скандинавски) нрав или съзнателно възприета разказваческа позиция, която й се е сторила необходима. В продължение на текста тя например често сменя лицето, в което разказва, от първо на трето, говорейки за себе си като за “момичето” (момиче, което не иска да бъде дете и бърза да порасне), а за родителите си като за “майката” и “бащата”, досущ като в безлична приказка. В тази приказка родителите почти митично са се събрали - сродни души, които завинаги ще останат свързани, най-малкото чрез изкуството - но които остават отделени един от друг в ежедневието и в наратива, където всеки има своето време и място. “Аз бях нейно дете и негово дете, но не и тяхно дете, никога не бяхме тримата”, пише Лин Улман.

==

Естествено, трябва да си даваме сметка, че Лин Улман е това, което се нарича ненадежден разказвач - тя е твърде много замесена в тази история. История за трудността да живее с онзи глас, който й нашепва: “Това ти е от него, това ти е от нея” (оставеното в личността й от родителите), за да е обективна. Замислен като проект между нея и баща й, по който те работят в последните му години, правейки записи с диктофон, романът е много повече от техните стенограми: той е медитативна проза, фикция, мемоар и т.н.

==

Един от най-присъстващите “герои” в него се оказва мястото, в което Бергман се влюбва и на което построява къща, за да прекара огромна част от живота си, чак до смъртта, там. Лин посвещава много страници на къщата, на пейзажа вън и стаите и мебелите вътре, на жените, които са обгрижвали мястото, на своето и на баща си движение из него, на неговите правила и навици по отношение на този дом, който въпреки посещенията на многото му деца от много бракове, остава по дух единствено и изключително негов, несподелен.

==

Както вече споменах, в текста особено място заемат разговорите между Лин и баща й, когато той вече трудно проследява и догонва мисълта си, когато не намира думите и непрекъснато забравя. Разговори с баща, който при това винаги е казвал: “Проблемът е, че разликата в годините ни е твърде голяма. Просто нямаме кой знае какво да си кажем.” (“Всеки път щом си казвахме довиждане, бях убедена, че е за последен път”, пише Лин). Тази почти мъчителна за четене размяна на реплики е нетипично свидетелство за твореца в неговата домашна среда и в най-уязвимото му, почти “не за чужди очи” състояние. Бергман-творецът като че ли почти изцяло липсва в тази книга, тази негова роля е далечен фон, на който виждаме един точен и стриктен до обсесивност мъж, подчинен на създадени от него правила, параноичен и хипохондричен, понякога студен и груб, способен да нарече дъщеря си “проклета вещица”, но и да те накара да се чувстваш единствен в обсега на харизмата си. Режисьорът, снимал толкова филми, в които смъртта присъства, тук е крехък мъж, който се страхува и смущава пред нея.

==

От другата страна са годините с Лив Улман в Осло и Америка, години, в които момичето Лин копнее до болка за непрекъснато отсъстващата си майка, прогонва бавачка след бавачка с поведението си, потъва в несигурността за външния си вид и връзките си. Майката е като че ли по-рядко появяващ се, но по-силен образ - обсебено от нея, момичето същевременно завижда на красотата й, прави й напук, говори с неприязън за капризите и любовниците й. Въпреки феминизма на майка си, Лин е склонна като че ли да вини повече нея, отколкото баща си в упражняването на творческата им същност - вероятно именно защото живее повече с майка си и има по-голяма нужда от нея. И въпреки това тя признава трудността да правиш кариера през 70-те, да си родил без брак в едно общество с още силни предразъдъци, да си самотна майка, която не може да бъде домакиня: “Децата само пречеха на работата, така мислеха и бащата, и майките на децата, майките обаче поемаха отговорността”). Или това: “Често наричат майката музата на бащата. Бащата не го наричат музата на майката. Той е бил мъж, тя момиче, той е бил по-възрастен, тя млада, той търсил, тя била намерена, той видял, тя била видяна.”

==

През цялото време имах чувството, че самата Лин е родител на своите родители-деца, които отчаяно имат нужда да бъдат обичани, приемани, разбирани и да не бъдат изоставени. Тяхната непригодност да се справят с бита, ежедневието, домашните задачи е отчайваща. Лин пише за тях: “Никой от тях не умееше да глади, да чисти, не знаеха как да се грижат за едно дете, не говоря за обич, обичаха ме, имам предвид работата, която следва, когато създаваш дом и семейство. (…) Искаха свобода. Искаха да бъдат деца. Говореха за свобода и изкуство, но бързаха да се върнат към сигурността веднага щом непознатото им идваше в повече.” Но също като деца, които трябва да бъдат обгрижвани, те са и егоистични, нуждаят се от своето време и спокойствие, от тишина, от това да бъдат оставени на мира, за да работят, от своите любовници. Деца, които си играят на големи и съставят правила за игрите си напълно сериозно.

==

“Неспокойните” е книга за отчаяна любов и липса на любов, за огромния копнеж по родителя и дисциплината да живееш без него или поне без пълната му отдаденост, без увереността в неговата абсолютна обич, на която си само един от всички възможни обекти, които животът не един творец предоставя. (“Чуди се дали майката има собствена хубост, собствено лице, които да са само за момичето. Как изглежда майка ми, когато ме гледа, без никой да вижда, че го прави.”) Но въпреки, че книгата е много лична и интимна, тя не удовлетворява по стандартен начин любопитството на ония, които просто искат по “жълт” начин да надникнат в будоара и тайните на звездите. В “Неспокойните” Лин Улман е изплъзващ се контур, автобиографичен повей който минава през несигурното присъствие на собствените си родители. Истинско звучи единствено прозрението, че “Все повече моята лична история се превръща в историята на цялото ми семейство”.