Особеният свят и причудливите герои в разказите на Цветелина Георгиева

Седем години делят двата сборника с разкази на Цветелина Георгиева. Признавам, че името й ми беше непознато и веднага потърсих информация за нея и книгите й в интернет, но за мое учудване, не успях да намеря нищо там - нито ревю, нито интервю, нито друга информация или дори снимкa, до степен, в която бях готова да си помисля, че става дума за псевдоним или умишлено желание за отсъствие от публичната среда.

==

Прочетох двете книги, издадени от “Жанет 45” съответно през 2013 и 2020 г., една след друга. Първият сборник “Да се казваш Сахара” определено носи белезите на дебютен, вероятно до голяма степен и поради факта, че няма редактор: някои от текстовете са компромисни, други са по-неуверени и незрели, а на места има и езикови неточности - все неща, които редакторска намеса би изчистила. Въпреки това добрите разкази вече носят онзи особен почерк, който става ясно разпознаваем и изразен в новия сборник “Може ли да ме полюлееш”.

==

Особен е светът в историите на Цветелина Георгиева. Той е хем тукашен, хем в него има нещо отвъдно, нещо от приказката, от фантастичното и причудливото, които придават друго измерение на действителността. Много често наративът се движи по ръба на тази действителност, визуализирайки различни фантазии, криввайки в особеното, парадоксалното и абсурдното - магически реализъм, в който връзката с нашия свят не се прокъсва обаче, а остава плътна. Като че ли два свята съществуват наложени един върху друг и тяхната едновременност е видима единствено за авторовото око, което ги показва и на нас. Много от историите лъкатушат с мисълта на разказвача или героя, преминават през неочаквани врътки, оттласкват се или внезапно обръщат перспективата, срещат ни с опакото, разчитат на трикове и мистификации, за да ни оставят съвсем на друго място, обикновено при един неочакван или незатворен финал, често завършващ с въпрос.

==

Една от ценните особености в разказваческия стил на Цветелина Георгиева е иронията - много приятна, фина, игрива и добронамерена, преплетена с избора на думи, различима в малко приповдигнатия начин на представяне и на най-обикновени ситуации. Ирония не липсва дори и при обговарянето на най-сериозните ситуации в живота - например смъртта (моментът на умирането и погребенията са чест сюжет). Особено ми допадна способността да се издигнат до трагикомедия и най-незначителни неща, буквално да се прави от мухата слон, реалността да се подлага на хиперболизация, на гротеска: като например в разказа за мъжа, чийто живот е пред заплаха да рухне, след като открива, че се е случило нещо напълно немислимо и неприемливо - започнал е да маже филийките си от обратната страна; или за мъжа, който страда от огромен проблем - устата му се храни сама, без помощта на ръцете, и унищожава всичко пред себе си.

==

Типични за писането на Георгиева са кратките, ударни изречения, които като създават четивен, почти разговорен наратив, макар и на места, където са твърде накъсани и отсечени, да дразнят и да затрудняват възприемането на смисъла. Цветелина е майстор на първите изречения - семпли и ясни, те въвеждат веднага в историята. Текстовете й притежават чувствителност към фразата, добри сравнения, проблясъци на скрита поетичност и наблюдателност към детайлите - и психологически, и пейзажни. Авторката умее да предава състояния и да следва вътрешни монолози. И докато някои от разказите й звучат просто като импресии, от които не изниква ясна история или тема, а други повече казват, отколкото показват, т.е. не ни показват героите чрез мисли и действия, а ги резюмират и обясняват, то има такива, които успяват да предадат същината на цял един живот.

==

Героите на Цветелина Георгиева са най-голямата атестация за богатото й въображение. Чуйте само имената им и няма как да не си представите вече почти цялата им история: убитият богаташ Анатоли Карсов, момченцето Гошко, което додява на Бог с молитвите си, студеното и люто гадже Зима, Зако с огромните зъби, способни да отворят всичко, господин и госпожа Тракълдим, убедени, че са живели друг живот, безименният бог, който седи и прелива тъга от едното в другото си коляно, неприлично щастливият копач на гробове Рангел, господин Тинкъл със самоядящата уста, която му пречи да се свързва с хората, мъртви, които още виждат и чувстват, Круша Крум - най-високото дърво в селото, служителят Макарджиев от един утопичен алтернативен свят, в който нещастието е табу, влюбеният господин Такаретов, над чиято къща не спира да вали и т.н. Изреждам ги само за да извикам онова усещане за приказност, което носят тези истории, усещането, че героите са повече от самите себе си, че са някак пословични, алегорични, нарицателни. В много от разказите дебнат скрити поуки, те са със стойност на притчи на места, но ако има поучителност и изведени мъдрости и разсъждения, то те определено са отмерени с капкометър и не дразнят.

==

Не всички истории, разбира се, са убедителни и “си струват”, определено в сборниците го има и неизбежният за всички сборници “пълнеж”, но затова път добрите разкази са наистина добри. Определено Цветелина Георгиева е име, което ще буди любопитството ми и чиито бъдещи книги ще следя. Оставям ви с един цитат:

==

“Господин Тинкъл беше убеден, че скучните хора стават такива именно когато спрат да вярват в невероятни неща. По-лошото обаче беше, че спираха да си играят, да гледат анимационни филми, да ядат с пръсти или пък както него директно с уста и главите им се задръстваха с един куп сериозни неща. Точно тогава повечето хора губеха фантазията си.”