"Бразилски храст" - разходка из географията, времето и музиката

На разходка из географията, времето и музиката ни отвеждат разказите на Велина Минкова, събрани в сборника “Бразилски храст” (Колибри, 2018). Космополитизмът на авторката, която е родена в България, учила е в Америка, а в момента живее във Франция, отвежда и нас по тези места, подобно на гид, притежаващ особено чувство за игрив и кокетлив хумор, свежа самоирония и светла лекота, с която гледа на живота.

==

Много от тези разкази не са писани директно на български, а са преведени и преработени от оригиналите си на английски (в книгата “Red Shorts”). Може би за да не звучат съвсем като преводна литература и за да се свържат емоционално с българския читател, дори и в тези от тях, които се развиват изцяло в чужбина, срещаме неизбежния български герой - било като обикновена работничка козметичка, било като улична музикантка, било като студент или дете на посланици по времето на соца.

==

Именно около края на соца и в първите години на прехода, когато се разрастват и много от младежките, предимно музикални, субкултури, се развиват и повечето български сюжети, в които авторката - от името на героите си в първо лице, зад които ни се струва, че наднича самата тя - се връща в детството си и тийнейджърските си години, маркирани от нея културно и музикално, но и чрез любвеобилно разполагане по страниците на много от битовите реалии от тези времена - предмети, храни, дрехи, марки и др. Един носталгичен каталог на личното и интимно, но споделено от едно конкретно поколение минало, който родените през 70-те и израстналите през 80-те и 90-те няма как да не разпознаят.

==

Особено силно е присъствието на тази субкултура в разкази като “Джудаса” - прякора на първото тийнейдърско увлечение на героинята, чието име дори тя не знае, но затова пък прозвище достатъчно красноречиво, за да възкреси спомените ни от летен Созопол през 70-те, 80-те и 90-те, за младите дългокоси неформали около “Кравай”, за музиката, чрез която се разпознавахме и събирахме, и за цялостната динамика на отношенията от онова време на купони, нудистки къпания, напивания и ганджа. Малко по-назад във времето се връщаме с разкази като “Сватба” или “Леля Мария”, в който около образа на лелята, която чисти един софийски апартамент, се концентрира картата на цяло едно детство из дворовете, улиците, сладкарниците на онази близка до сърцето ни София.

==

Смяната на политическите времена в началото на 90-те пък е особено ясно и лично предадена в разказа “Херкулес ЕООД” - история за двама ученици хамали, които в годините на свободното преселение към столицата и засилената смяна на жилища трябва да изнесат старите вещи от апартамента на една болна и възрастна жена. Нейното жилище, превърнало се във вехтошарник за стари спомени, е като миналото, което тя не иска да изхвърли, но което трябва да бъде събрано и изнесено, заедно със снимките от младостта й на Хаинбоаз - буквално от създаването на републиката. Минало, което вече се разпада в ръцете ни и от чиито навити на рула пропагандни плакати извират хлебарки.

==

В “Бразилски храст” и “Плъх” Велина ни отвежда в Париж, сред младите леви интелектуалци от 68-а и сред боботата (хипстърите) от началото на хилядолетието, описвайки ни един град близо до клишетата за хилядите туристи, но през погледа на някой роден там, който го познава откъм влажните и мрачни сгради и от местата, които обитават плъховете. “Черква” пък ни води при младите имигранти студенти в Лос Алджелис, които се събират в българската църква и чиято носталгия е в противоречие с факта, че вероятно всички у дома им завиждат за това, че през преломната 1990 г. вече са се озовали в мечтания от десетилетия насам свят.

==

В “Гласове” разбираме, че онова, което отличава децата на българските посланици в Англия от тези на другите, е фактът, че те не пеят песни за великденския концерт, защото би трябвало да са от атеистична държава. Един от любимите ми разкази “Фиш” пък отново ни връща под холивудските хълмове, за да ни разкаже по нов начин приказката за златната рибка - една история в стил магически реализъм за това как се отплаща (дори и материално) любовта, когато й се посветиш, и какво струва недоверието и колебанието. В последния разказ с любопитство научаваме за първите дни от съществуването на издателство “Колибри”, издало сборника на Велина Минкова, през нейната, този път като че ли изцяло биографична, история за първите й стъпки като преводач от английски.

==

“Бразилски храст” събира разкази с различна дължина, структура, топоси и времена. Онова, което ги обединява, е езикът, умението на Велина Минкова да описва преживявания ежедневни, близки, естествени за определена възраст или среда, да води любопитството ни и да ни сближава с героите си по един изключително непосредствен начин. Тя разказва истории, в които краят често идва внезапно, оставяйки читателят сам да донапише продължението, или пък - защо не - да ги остави именно такава, отворени.

==

Що се отнася до стила на Велина Минкова, то той използва един изключително лек и приятен разговорен езиков регистър, който не разчита на орнаментика, а директно и непресторено скицира героите си и техните генерични изживявания. Накрая си струва да споменем и умението на авторката да вмъква еротиката и сексуалността в наратива, с искреност и директност, която прави тези текстове напълно естествени - нито пошли, нито изкуствени и неумели. За нейната ведра ироничност вече споменах - тя отваря разказа, прави го още по-достъпен и в крайна сметка подобен на задушевно споделяне.