"Край никой път" на Мия Коту - за чудесата в тихото предградие на битието

– Боли ли те нещо? – Боли ме животът, докторе. – И какво правиш, когато те налегнат тези болки? – Мечтая.

==

Вероятно е странно, но в този случай е напълно резонно да започна това ревю с думи за работата на преводача. Защото да четеш Мия Коту е естетическа и лингвистична наслада, но да го превеждаш несъмнено е съчетано с небивали предизвикателства. Дотолкова, че в послеслов към сборника “Край никой път”, събрал всъщност два, (Жанет 45) преводачката Даринка Кирчева споделя за своите затруднения и дава примери от работата си по текстовете на мозамбикския писател, известен със своето словотворчество и езикови експерименти, които са предмет на множество литературни и лингвистични изследвания. Създаден е дори специалният глагол миакотирам, за да се изрази начинът, по който писателят разказва.

==

“Коту не оригиналничи, а изследва безкрайните възможности на езика, за да го обогати, нарушава граматиката, разширява значението на думите, за да отрази по-нюансирано една пъстра реалност, за да постигне свежест, сбитост и експресивност”, пише преводачката Даринка Кирчева, която - бих казала - е извършила впечатляващо геройство с португалския, примесен с мозамбикски диалекти и миакотизми.

==

Антонио Емилио Лейте Коту, известен като Мия Коту, е син на бели португалски емигранти в Мозамбик, където семейството остава дори след обявяването на независимостта през 70-те години, когато повечето португалци напускат страната. В нея той преживява различни обществени конфликти и сътресения, включително гражданската война, за която пише в някои от творбите си. Журналист и еколог, Мия Коту се определя като “щатен биолог и писател в свободното си време” - време, което явно е било достатъчно, за да издаде над 20 книги в различни жанрове, преведени на около също толкова езика, и да се превърне в най-превеждания мозамбикски писател.

==

Макар често да е описван като магически реалист, Коту гледа пренебрежително на това определение, което според него не отразява точно африканското писане. В едно от своите интервюта той обяснява, че за един африкански писател би било много трудно да мисли реализма и магичното като два отделни пилона на едно понятие, тъй като начинът, по който африканците мислят и чувстват, произтича от трайното пресичане на тези сфери. Казано иначе - приказното, вълшебното и “невъзможното”, които проникват историите на Коту, са всъщност естественият начин, по който местните преживяват света, и единственият, по който могат да бъдат разказани тези истории. Коту, когото бих определила като поет, пишещ проза, създава литература, в която африканската устна традиция се преплита с европейската словесност, в която писателят си играе с историите и структурата, с езиковите регистри и с посланията. Героите му сами мечтаят да бъдат литературен материал: “Все му се искаше, още откак бял свят го видя, да бъде герой на някаква история. Молеше се някой писател да го избере като творческа измислица, така че животът му да се изпари без помен и следа”.

==

Тези кратки, афористични истории се разполагат в Мозамбик, а техни герои са предимно бедни и прости чернокожи, както и в по-редки случаи местни бели - (не)обикновени старци, вдовци, семейни членове, деца, прости работници, бездомници, маргинали. Все хора, които изговарят света на развален или диалектен език, но тъкмо поради ограниченията си - подобно на начина, по който когато някое сетиво не работи, другите се засилват - са способни да прозрат отвъд видимото, да станат свидетели или участници в делничното чудо.

==

Много от героите в тази на места почти феминистична проза са жени, тъй като, както споделя самият Коту, жените позволяват изграждането на по-сложни и енигматични образи. Това са жени, които никога не са били щастливи по време на брака си с мъже женкари или мошеници. Жени, на които мъжете са отказвали да бъдат човеци и да живеят. Жени “в сянка, в тихото предградие на битието си”. Жени, които се възраждат след смъртта на половинките си. Жени, способни да променят тялото си, включително цвета му, да бъдат преобразяващи се и обратими, но винаги те самите. Жени съпруги и любовници, които намират обща кауза, неочаквано сестринство, пък дори и в гнева си. Жени, които никога не са имали нещо повече от полупътища, полужелания, полутъга. Жени, които очакват някой да ги отведе или да ги нарече не красиви, а вечни, и които търсят еднопосочен път за сърцето си. Жени, които се превръщат в птици или като вдовицата на фараджията спят с птица, за да може тялото й да усвои изкуството да лети, и така намират своята сила или освобождение.

==

“Родена съм за кухня, парцал и сълза. Внушиха ми толкова срам от изпитване на наслада, че накрая взех да изпитвам наслада от чувството на срам.”

==

Времето, остаряването, смъртта и преминаването отвъд са цикли, застъпени силно в кратката проза на Коту. Умирането е чест сюжет и обикновено е съпътствано от необикновени видения, знамения, разкрития, чудеса. Смъртта много пъти е нещо жадувано, като при мъжа, който е толкова нетърпелив за нея, че тръгва на път да я пресрещне - за да открие, че тя е слабо и дръгливо куче, което времето води на каишка, а ние я поемаме от него. Или като при стареца, който не иска да отвори очи и да се върне към живота, за да не излязат от очите му двете птички, влезли с нея и понесли го из висините. Или като при момиченцето, което иска да си има звезда, тъй като на земята не може нищичко да си има, и я получава едва след като баща му - който твърди, че е майстор на звезди - умира. Момче, което си мечтае и то да е в ковчег, майка, която намира утеха, че в смъртта детето й е отведено от Исус там, където то най-после да заеме полагаемия си размер, мъжът, който мечтае да стане герой на писател, който да го превърне в покойник, и т.н. и т.н.

==

Впрочем смъртта тук често се съблазнява с думи, с красноречие, нахранва се с истории и говорене. Затова и изговореното, но и премълчаното имат особено значение в разказите. “…дотогава изобщо не бях говорила с никого. Онова, което съм правила, е било изтъргуване на дума в спазаряване на чувство. Говоренето е друго нещо, то е свещеният мост, на който се крепим, надвиснали над пропастта.” Или “Дона Амадалена винаги е изговаряла въздишки. Но с толкова точни звуци, че това се бе превърнало в език”. Или “ние, сиромасите, трябваше да си напрягаме гърлото не за да говорим, а за да преглъщаме по-леко горчилки. Защото е по-трудно да се научиш да мълчиш, отколкото да говориш”. В едно свое интервю впрочем Коту споделя, че в Африка мълчанието посред общуването е напълно естествено и не причинява изобщо дискомфорта, който причинява на европейците.

==

Бедността също присъства силно в разказите и бележи живота на повечето герои. Но дори в нищетата, в която “ангелите пазители са на цени, за които бедняците не смеят и да помислят”, Коту е способен да открие красивото. Така детето, което се ражда маломерно и което отглеждат в обувка, където е мястото на бедняка – в низините на света, е всъщност подобно на мъничкия Исус в яслите. Или както разсъждава един от бедняците на Коту: “Имал е само неподвластното: тъга, глад, любов”. Бедното момиченце се радва на камъчето, което баща му му подарява - “притежания, неподплатени с цени, а подаръци с природен дъх, нищо купено, нито сравнимо”. Или жената, която плаче толкова хубаво за чуждите несгоди, че несретниците идват отдалеч да поплаче за тях - поне докато мъжът й не поисква пари за тази “услуга”.

==

Расата също е тема, по която Коту фино прави своите коментари. Добър пример е чернокожата бездетна Марселинда, която от бавачка се превръща в майчина фигура за бялото дете, преодолявайки ревността на истинската му майка и постигайки общо майчинство с нея - прекрасна метафора за Мозамбик, в който Коту вярва. Чернокожото момиче е скандално влюбено в бял, който обаче се оказва лебед. В един от разказите две семейства пък живеят неразделно и дружно, докато новините не ги научават, че са от различни раси, етнос и култура. Това разбиране за разделение е внесено външно, то е изкуствено.

==

Самотата, любовта, верността, мечтите също са чести теми на Мия Коту. В един от разказите нападателят иска само едно от жертвата си - да му пази компания и да разговаря с него. Като такъв жив, непрекъснат разговор - с насъщното, с мечтаното, с отвъдното - звучат разказите на мозамбикския писател. Макар и не всички да са еднакво впечатляващи, то със сигурност ще бъдем отнесени в свят - или по-скоро измерение - извън познатото, ежедневното, достъпното.