Спомняйки си за пътуване в Лисабон и посещението в къщата на Фернандо Песоа, където разглежда личната му библиотека, Пати Смит пише, че “тези томчета отварят сякаш по-интимен прозорец към света на поета, отколкото собствените му творения, тъй като Песоа разгръща различни свои идентичности, през които създава произведенията си, но когато се сдобива с книгите си и ги обиква, е единствено и само той.”
==
По същата тази логика, изпълвайки третия си пореден мемоар с имена на световни творци, писатели, герои, филми, пиеси и музика, с които и животът й, и настоящият текст са в непрекъснат диалог, Смит ни дава поглед към самата себе си и отвъд битието си на музикант, писател и фотограф. Тук са Роберто Боланьо с романа си “2666”, Медея, за която Пати и приятелят й Санди искат да напишат опера, Марк Аврелий, който ни призовава да гледаме времето с широко отворени очи, Алан Гинзбърг с “Вой”, “Доорс” и “Грейтфул Дед”, Алиса в Страната на чудесата, Томас Ман с “Вълшебната планина”, Мария Калас и Свирача от Хамелн… “Година на Маймуната” (Лист, 2021) е истинско интертекстуално преживяване, чрез което надничаме в (естетическата) личност на Смит на прага на 70-ата й годишнина.
==
Тази смесица от силно поетичен художествен текст и нонфикшън, от пътепис и дневник, от съновидения и реални срещи и събития, от вътрешно съзерцание и размишления за състоянието на света четем в прекрасния превод на Надежда Радулова, за която знаем, че е един от верните фенове на Пати Смит. Подчертавам го, защото да обичаме и/или поне донякъде да познаваме биографията на музикантката определено би помогнало за възприятието на тази книга, която - опасявам се - би оставила други читатели безразлични или изгубени, включително в твърде многото препратки, в случай че те, читателите, не споделят сходни литературни и музикални пристрастия.
==
“Година на Маймуната” е обхваща една година от живота на пънк-рок легендата - година на загуби, тревоги и скитане из различни точки по картата на Америка. От Сан Франциско, през Кентъки на Сам Шепард и бунгалото й в Рокауей Бийч, до Ню Йорк и обратно, но също така и из картографираните в сърцето и ума на Пати присъствия, любови, спомени. 2016 - която е година на Маймуната по китайския календар - се оказва преломна не само за звездата, но и за Америка, която избира новия си президент Доналд Тръмп.
==
За Пати 2016-а е свързана с раздялата с двама от най-близките й дългогодишни приятели. Единият от тях е продуцентът Санди Пърлман, който в началото на книгата/годината получава мозъчен кръвоизлив, от който ще си отиде месеци по-късно. Относно значението му за Пати е достатъчно само да кажем, че през 1971 г. той е човекът, който й подмята да си направи рок група - останалото, както се казва, е история. Другият любим на сърцето й е Сам Шепърд, с когото и след аферата си остават дълбоко свързани. Пати го посещава няколко пъти през въпросната година, помагайки му да завърши ръкописа на “Онзи в мен”, която “Лист” също издадоха (виж ревю за книгата тук). Болният от АЛС Сам изживява последните си дни, преди да си отиде през юли 2017 г. Самата Пати пък ще започне 70-ата си година - нов праг в приближаването към заника на живота, когато миналото вече е много повече от бъдещето ни - и ще си спомни с болка и за други, отишли си преди нея: съпруга й Тед, майка й, дори кучето й.
==
Както казах обаче, загубите, до които се докосваме чрез нея, са не само лични. Макар и без да споменава името му, сякаш се гнуси от него, Пати споделя огромните си притеснения от идващия на власт след тези “покварени избори” Тръмп и провала за онази 75-процентова Америка, негласувала за него. Вярна на активната си гражданска чувствителност, тя не пропуска да изрази дежурните притеснения и за климатичните промени, отношението към бежанците, имиграцията и т.н. Нещо, което лично на мен в рамките на тази много лична книга ми прозвуча повече протоколно и може би излишно. И все пак то задава един по-широк контекст и обективно сгъстява присъщия на романа носталгичен, мрачен, на места почти депресивен тон - в който обаче не липсва и здравомислието (“Имаше да се върши работа, да се изнасят концерти, да се живеят животи, макар и с безразличие”), и оптимизмът въпреки всичко (“Въпреки това не спирам да мисля, че нещо чудесно ще се случи съвсем скоро. Може би утре. Онова утре след още много утра”).
==
“Сън ли беше всичко това? Всичко ли беше сън? Като почнем от Мотела на сънищата и минем през цялата пакостлива маймунска година.”
==
Може би най-често повтарящата се морфема в книгата е именно “сън”, макар че има и други редовно появяващи се думи, обекти и символи (мистериозни обложки от десертчета, чаши с кафе, птици, липсващи деца, Боланьо, Медея и др.), които създават поетичен ритъм и лирически нишки в текста. Сънят е основно състояние в романа и чертае фина, разнищена граница между будната реалност и въображаемата ни, алтернативна форма на съществуване, между външния свят и “онзи в нас”. Дори когато не ни разказва буквален свой сън, Смит пише така, че всичко придобива очертания и логика на съновидение. Хибридно състояние, което тя нарича “пързаляне по ръба на сънуването”. А сънищата й са “нещо повече от сънища, сякаш идваха от дъното на съзнанието ми”. И още: “Някои сънища изобщо не са сънища, а само друга гледна точка към физическата реалност.” Дори смъртта е имитация на сън.
==
Тръгвайки от мотела с многосмисленото име “Мотел на сънищата”, някак без да се учудваме се натъкваме на неговата говореща табела, както и на мистериозния въображаем приятел Ърнест, на който Пати попада в едно от многобройните кафенета в романа, където сяда да си води записки и да наблюдава хората. Въпреки че има достатъчно котви в реалността, за което свидетелстват и полароидните снимки, направени от нея и отпечатани в книгата, тези сюрреални моменти и пространства ни карат да се чувстваме далеч по-сближени с нея в това пътуване навътре в паметта и съзнанието й. Но както пише самата тя: “проблемът със сънуването е, че в крайна сметка се събуждам”.
==
Оставям ви с няколко цитата, за да усетите тона и атмосферата в книгата:
==
“Марк Аврелий ни умолява да наблюдаваме с широко отворени очи хода на времето. Десет хиляди години или десет хиляди дни, няма значение – нищо не може да спре времето, нито да промени факта, че ще стана на седемдесет в Годината на Маймуната. Седемдесет. Просто едно число, което обаче означава, че е изтекъл значителен процент от пясъка в пясъчния часовник с форма на яйце, като самият ти си проклетото яйце. Песъчинките се сипят, а аз усещам, че покойниците ми липсват повече от обикновено. Забелязвам, че все по-често плача пред телевизионния екран, развълнувана от някоя романтична история или от детектив, застрелян в гръб, докато гледа към морето, или от уморен баща, който вдига бебето си от люлката. Забелязвам, че собствените ми сълзи парят очите ми, че вече не съм бърз бегач, че усещането ми за време се ускорява”.
==
“Стори ми се, че вървя километри наред, а всичко наоколо си остава същото”.
==
“Стъкълца любов, Пати – повтаряше той, – стъкълца любов.”
==
“Случиха се много тъжни неща, още по-ужасни неща бяха сторени, имаше го и бъдещето, което дойде и си отиде, и ето ни тук, продължаваме да следим все същия човешки филм, дългата поредица от лишения и загуби, разиграващи се в реално време върху огромни, безкрайни екрани. Несправедливости, от които сърцето се свива, определят новите житейски факти. Годината на Маймуната.”
