Мъдростта на детството в "Момичето, което предсказваше миналото", или за миналото, направено от бъдеще

Бог е дете. Такъв трябва да е, поне според разказите на Красимир Димовски, събрани в появилия се след десетилетия публично мълчание (което съвсем не значи творческо) сборник “Момичето, което предсказваше миналото” (Хермес, 2021). Може би една от най-хубавите, най-самородните, с най-плътна аура книги, които прочетох тази година, заедно с “Прекъсването на самсара” на Елена Алексиева (виж ревю за сборника й тук).

==

Всеизвестно е, че големите автори от векове се връщат към любимата тема на детството като към територия на блажена невинност, а още по-често - на дълбоки сътресения и травми; вече като възрастни разказвачи търсят там основания и обяснения, помирение и приютяване. Детството в литературата съвсем не е неопетнена табула раза, а разпален котел на търсената ни идентичност.

==

В тази книга посоката на връщането сякаш е обратната. Самите деца-разказвачи на тези истории (децата, които според Димовски са единствените, способни да се завърнат от онзи свят, “за който нищо не знаем”, заредени с мъдростта му посредством своите нешлифовани инстинкти) се “завръщат” от това предвремие, за да проникнат в несъвършената, грешна, противоречива територия, която представлява животът на големите. Големите, които “не могат да си представят, защото оцеляват”. Които вероятно вече са забравили, че “речната капка и сълзата блестят различно”.

==

Именно чрез “представянето” (или може би чрез въображението, което представлява детското познание) се случва осмислянето на този непознат и привидно непонятен възрастен свят. Смисълът, който децата му придават, се мести между магичността на буквалното и силата на всевъзможното, между прозренията на наивността и неопровержимостта на инстинктите. “На човек не му е дадено да обмисли актуалния свят, трябва му дистанция”, казва Красимир Димовски в интервюто си с Деян Енев, а тази дистанция дава тъкмо възрастта.

==

Авторът прави още едно отместване във времето - разполага сюжетите си в първата половина на 20 век, някъде между Първата световна война и първите години на комунизма, но благодарение на езика му това уж конкретно време, чиито възлови събития са дискретно, ала крайно ефектно загатнати (зад едно делнично куцане се крие цяла кървава война, зад едно кожено яке - новия строй, от който “всички се изпокриха”), придобива почти митичен характер. Такова е и избраното от автора място - неговото маркесово Село, заключено между сякаш библейските планини Могила и Могилчица, представено най-вече чрез жалоните на свързания с природата си бит, но въпреки това проходимо от голямата история - чак докато голямата вода идва да го залее и да погребе всички истории.

==

Ала да се върнем на езика. Вълшебен, поетичен, силно образен, на места “измислен” е говорът на неговите деца. Език проникновение, в който присъстват думи, които сякаш още не съществуват (всички завършващи на -ост, например, или новоизкованите глаголи, връщащи ни сякаш към онзи период преди усвояването на езика, когато - тук ще си позволя да цитирам себе си - все още “сякаш не говориш, а викаш нещата от тяхната непринадлежност”). Този език става дотам разпознаваем, че историите като че ли са разказани не от различни, а от един и същ герой, чийто образ се размножава в отделните разкази, обраства с различни имена и биографии. Не бих приела за слабост това, че разказвачите, всички в първо лице, говорят на един и същ глас, без да бъдат ярко откроени словесно - по-скоро Димовски създава един общ език на детството. Един възкресен предисторически Вавилон.

==

И още нещо важно: “Момчетата могат да разказват. Момичетата могат да предсказват.” Може би затова в десет от тези 11 разказа разказвачите са момчета. Единствено в последния едноименен разказ, който е като ключ към цялата книга, се появява момичето, което ни разкрива, че “нещата не са подредени едно след друго, сплетени са” и “което се е случило в бъдещето, ще се случи в миналото”. Могат да се търсят много обяснения за това полово разделение, но не бих искала да удължавам твърде много това ревю. Важното е друго: бъдещето е направено от минало, огледалните им образи се сливат. Или всъщност, тогава: миналото е направено от бъдеще.

==

Чувствени, любопитни, самотни, смели, добри - такива са малките наблюдатели на Димовски, които въпреки своята маргиналност и невидимост спрямо големия свят, присъстват с още по-голяма сила в него, проникват го със сетивата си. Колкото да видят, че благопристойно тъжащата по всички правила на траурния протокол вдовица се смее тайно; че куцащият чичо Михо е един от “летящите хора”-спасители; че зад недъзите, странностите и раните се крият истории за смелост и съзидание; че когато се сприятелиш с някой човек, на когото всички се присмиват, си разделен на две; че изобретените против умиране лечебни зрънца не могат да спрат смъртта и в този факт има дори има някакво странно успокоение.

==

“Засега човекът си има родината на детството. А когато вечер погледнеш в бездънния звезден космос, разбираш, че тази родина не е никак малка утеха”, казва Димовски в споменатото интервю. Утеха е и тази негова дълбоко човешка, светла, добра книга. Една от малкото такива.