Съществува мнение, че проза трябва да се пише и издава след 40-те - заради натрупания дотогава житейски опит, способен да придаде автентична дълбочина и достоверен психологизъм на сюжетите и образите, така че те да не стоят имитативни, съчинени, заучени, двуизмерни, както това се случва в много романи, писани от прохождащи автори.
==
Е, Валентина Мизийска постигна това още с дебютния си роман “Трети шанс” (виж рецензия и интервю тук), за да го затвърди и в новия си - “Пет годишни времена” (Ентусиаст, 2023). Всичко при нея звучи така, сякаш е видяно, преживяно, осмислено от първо лице, сякаш тя лично е произнасяла всяка фраза от диалозите между героите, била е свидетел на жестовете от езика на тялото им, премислила е всяка тяхна идея или решение.
==
Зрелостта личи в умелия баланс между емоцията и рациото, в бягството от все още очакваните от мнозина читател(к)и морално “достоверни”, традиционни, мелодраматични по същността си образи (като например на майката и въобще на родителя), в самата заигравка с границата на тази мелодраматичност, без тя да бъде престъпвана, в хладната дисекция на вътрешния свят на протагонистите и на техните отношения, в суровата искреност за основанията на последните.
==
Валя твори в сфера, която - поне според мен - е силно подценявана като “женска” и “популярна”, включително от литературните журита, а именно тази на интимния и семейния роман, романа на отношенията в двойката/семейството, където, абсолютно убедена съм в това, има нужда именно от подобни образци, от висока литература сама по себе си. Без да са нужни задължително търсените у нас социални, политически, исторически и прочие добавки, за да се постигне “значимост”, която критиката да отчете.
==
Новият й роман “Пет годишни времена” прави онова, което може би българските читатели/зрители помнят от изключително популярния преди години сериал “Аферата” (и още как го прави!) А именно демонстрира начина, по който гледната точка е всичко в “една” история, която всъщност далеч не е една, тъй като се променя според разказвача й, придобива сила в субективността.
==
==
Застъпвайки историите им, авторката проследява отношенията на младата героиня Стела с четирима мъже (или сезона) в живота й, като четиримата са разказани в трето лице през тяхната гледна точка, а самата Стела - в първо лице. Най-важният ефект обаче е, че авторката разкрива пред нас несъвършенството и ограничеността на собствените ни впечатления, усещания и съждения спрямо героите, които претърпяват почти пълна трансформация, след като сами започнат да представят и представляват себе си - тоест когато бъдем допуснати в тяхното съзнание и придобием техния поглед към случващото се.
==
По този начин (както бе и в личния ми опит с романа) ние сме способни да преминем от антипатия и раздразнение към силна емпатия и съпричастност; от неприязън към предпочитание; от впечатление за пасивност, безчувственост и самоцелен промискуитет към разбирането, че става дума за уязвимост, болка, травмираност, ранимост. Всеки следващ герой претърпява метаморфоза в съзнанието ни и е способен да се превърне от досаден и чужд “съперник”, когато искаме да отстраним, в съкровен любим, когото копнеем да защитим и запазим в живота на героинята.
==
По този начин авторката репликира лутането, нерешителността и болезнените увлечения на героинята си в процеса й по търсене на спасение в нашите собствените преживявания. Ето защо за мен проследяването на тази “лична” читателска история бе не по-малко важно от самата четена история върху страниците. Да, катарзис par excellance в романа няма, но може би има ред по-малки катарзиси за сметка на самия читател, който се опитва да позиционира себе си в една флуидна, изплъзваща се морално-емоционална координатна система, където иначе лесно би бил готов да осъди или да разбере нещата погрешно.
==
Валя обаче не ни дава правото на завършеност, което жанрът може да ни подлъже да очакваме. Дори когато твърде много се е случило и както ние, така и самата й героиня, вече се надяваме и искаме развръзка, успокоение, финал, тя ни сюрпризира с нова сюжетна рана, която отваря тялото на сюжета за ново продължение (което би могло да се материализира дори в продължение на романа). Поанта, която е толкова жестока към читателя, колкото е болезнено искрена и житейски реална.
==
В “Пет годишни времена” Валя отново демонстрира сериозността, с която се запознава с работната терминология и особеностите на темите си - в случая това са рисуването и декоративното изкуство; музикантството; архитектурата. Усещането отново е сякаш самата тя е работила и кипяла в динамиката на тези среди. И в двата й романа протагонистите са работещи, залутани между кариерата и дома жени. “Пет годишни времена” (на някои места може би дори повече от достатъчното) проследява усилието на героите по превръщането на артистичната им страст и призвание в работещ и лукративен бизнес, при това в България. Впрочем освен у нас, в София, този роман се развива и на още две локации - в Лондон и Стокхолм, като това, както отбелязва в блърба и Боян Биолчев, прави романа изключително градски, модерен.
==
В заключение, вероятно мнозина от читателите познават Валя Мизийска като създател на сайта BGStoryteller, в който публикува много полезни материали за творческото писане. Е, изглежда тя много добре знае какво прави, защото и в двете й досегашни книги прави впечатление начина, по който професионално, буквално като по учебник, строи отделните части на текста, преплита линиите на сюжета, оформя достоверно диалозите, завършва отделните глави и параграфи - последователно, овладяно, уверено. Езикът е премерен и обран, а умението й да поддържа напрежението и интереса (през цялото време читателят усеща как нещо се задава, нещо има да се случи) е несъмнено. Любопитвото за следващата книга вече е отворено.
