Кой е наред, че след малко затваряме? Тук не е информация. Тука просто е така. А наред (само в единия смисъл на тази дума) е Або с новия си едноименен сборник „Тука е така“ (Рива, 2024), откъдето са и въпросните до болка познати на българина фрази. Разказите обаче трябва да се четат като роман – може би един от последните, докосващи се до времето между края на соца и днешната съвременност, предвид факта, че авторът е роден в началото на 90-те. „Тука е така“ е поколенчески роман за порастването, влизащ в утвърдилата се напоследък тенденция за обговаряне на личния, ежедневен, интимен дори преход по време на големия Преход. В него децата и младежите се превръщат в големите момчета, които може би все пак видяха края му (дали?).
==
Колкото и всяко поколение да смята, че е „последното, което…“, това на родените през 90-те може би все пак наистина е последното, което малко или много имаше някаква, макар и недостатъчна, възможност да израсне преди ерата на интернет, телефоните и господството на социалните мрежи. Да подели времето си между дивия запад на големите градски квартали и този на малките градчета/селца – царството на бабите и дядовците, на които работещите му родители го оставяха. Да има все още максимално консолидирани с другите спомени поради израстването си в непосредствения aftermath на напълно унифицираното социалистическо минало, чиито инвентар Георги Господинов може би първи събра в литературния кашон на паметта. В този смисъл Абовото „едно време“, с което той уж се бъзика, намигвайки, всъщност звучи съвсем на място.
==
Рамката, която авторът следва в тези семпли, леки, пълни с ирония, закачка и ведър жаргон разкази, е хронологична – от най-невръстните години, през детските и тийнейджърските, до тези като млад мъж. Те са представени в подбрани сцени от битовото ежедневие и социалния живот на героя (самия Або), където и най-големите световни конфликти (войната в Югославия), и най-притискащите местни реалии (бюрокрацията, мафията, неуредиците, абсурдите) първо остават извън балона на порастващото съзнание, което мисли света през играта, четенето, отношенията с връстниците, любовта, купоните, бунта и т.н.
==
Но мене какво са ме интересували тия работи? Живеех в задънена уличка, в двора имах кокошки и джанки, а най-големият конфликт в ежедневието ми беше кой да е нáврата (демек вратар).
==
По-късно обаче въпросните „реалии“ се наемат и се превръщат в царството на „тука е така“, в партитурата, по която се скрибуца този тукашен наш живот. Защото във фокуса на текстовете влизат наративи, които могат да се срещнат само тук, на българска територия. И които, разказани някъде навън, биха предизвикали най-малкото недоумяващи погледи. Като мечкаря с мечката, която се вози в градския транспорт и бива прегръщана свободно от децата; като оставянето на малките да играят на воля без никакъв надзор („били сме на по девет-десет. С животни, брадви и коси в гората“); като коленето на животни пред очите им, след като допреди малко са ги галили; като карането на кола на тринайсет противно на всички правила; и т.н. Докато стигнем до последиците от това – престъпния хаос, законовия хаос, административния хаос, БДЖ хаоса, поведенческия, та дори езиковия хаос. Всеки от които звучи всъщност крайно логично и организирано за тези ширини.
==
В „Ти чийо дете си“ става ясно колко важен е отговорът на този въпрос в трудни житейски ситуации или срещи със закона. Описанието на полицейския кабинет някъде в първите години на новото хилядолетие говори хилядократно повече от всички възможни обяснения как е тук – мъглявият балатум, старите календари с разголени бомби, диалектът на шкембестия полицай, олющените гардероби, заключени, но оставени с ключове в ключалките. Або е характерно добър в тези детайлни метафори на времето, обстановката и нравите, от които кой знае кога и дали някога ще се отървем. (Същото важи и за предишната му книга „Поводи за връщане“ - виж рецензия тук.)
==
Въпреки че сме дълбоко в Новия век – Алън Тюринг отдавна не е сред нас, а Стив Джобс вече рекламира трето поколение интуитивен интерфейс – компютър няма. Някъде ми се мярка елка с трийсетина бутона, която извършва математически операции, непонятни за собственика ѝ.
==
„Тук не е информация“ може да се чете иронично и – парадоксално – и като чисто информационен текст. Разказът проследява патилата на героя, който се опитва да пребори логиката на опашките и гишетата, докато чака да регистрира автомобила си. Запишете си някъде цялата последователност от документи, тъй като някой ден може да ви е от полза – вместо да се разкарвате на празни обороти и да го разбирате по трудния начин като него!
==
В „Без коментар“ Або разказва за всеизвестния случай с показаната по БНТ отрязана глава в Чечения. С тезата, че поколения наред този случай остава без коментар от парализираните зрители, свикнали да вярват на всичко, което идва от телевизора. Моята теза: оказали са се твърде неподготвени за това ново, по-живо и непосредствено ниво на вярното.
==
По онова време телевизията е мерилото за приемливо и нормално, че даже и за похвално. Още нямаме нужния опит нито като зрители, нито като критици – аз заради осемте си години, баба и дядо заради предходните четиресет и пет.
==
Докато години по-късно истината вече ще е нещо като забавна фикция. В „Хоп! – изнасилена съм“ зрителското преживяване ще поеме към днешните си нива на морална деградация, липса на лична и социална емпатия и абсурдно скъсване с реалността. Чрез реакциите към случващото се в едно друго култово предаване от онова време – „Искрено и лично“ – героите на Або ще изобразят този разлом, в който тежката травма и драма вече могат да са повод за вулгарен смях през сълзи. А истината се заменя от по-важното – сензацията.
==
През тази седмица видях покълването и разпространението на истинската простащина.
==
В „Остриета и скенери“ Або драматизира и един изключително поколенчески вътрешен конфликт, който дойде на дневен ред в смътните преходни години: този между послушанието, от една страна, и изпълнителността и самоинициативата, от друга. Именно по техния синор се оформиха класи и групи в постсоциалистическото ни общество. Отразено е и времето, в което мобилните телефони още можеха да намерят практическо и физическо приложение за гениални родни измами, преди да се превърнат в космополитна нарцистична зависимост и инструмент на синдрома FOMO (страхът и неспокойството от това, че си изпуснал нещо).
==
Пък Або си е космополит, пътешественик, живял другаде и пишещ и на други езици – помним „Поводи за връщане“, която разказва за неговите забавни приключения из Южна Америка. (Впрочем може би именно и заради тези евентуални чуждестранни читатели, и заради родените след Прехода е излишната – поне за мен и останалите, преживели тези години – глава, която синтезира обществено-политическите процеси, недъзи и престъпления на 90-те.) Новата книга споделя същия естествен разказвачески стил, разговорен език, умна ирония и непосредствен начин, по който авторът наблюдава и преразказва света. Ако използвам многократно споменавания в нея израз „глас в пустиня“, то радостно е, че неговият не е такъв. А дали тази книга е смешна, или по-скоро тъжна, или и двете едновременно, ще решат читателите.
