Със своята поколенческа разпознаваемост, носталгичен натюрел и леко странна в изразните си средства ирония, Кирил Нейков се превърна в моя слабост още с дебютната си книга Dirty Side (виж ревю/интервю за книгата тук). И въпреки че това остава по-любимият ми и някак по-мащабен негов роман, новият - „Шум в ухото“ (Жанет 45), не му отстъпва особено. Макар тематично различни, в същото време и общото между тях е много. И двата са автофикционални и видимо черпят много от живота на автора, и двата се връщат към младите години на героите си (носещи името на Кирил) в близкото минало, и двата свирят по нотите на носталгично-ироничното.
==
„Шум в ухото“ може би се вписва в групата на няколкото романа на седемдесетарското поколение (сред които самият Dirty Side), които успяват да избягат от клишетата за прехода, окайването, вулгарността или черногледия драматизъм и най-вече – от изнурителната в много книги за това време дидактична обяснителност за реалиите му. Кирил Нейков сам се цензурира, след като за малко не попада във въпросния капан, и за щастие, иронизира подтика си:
==
„Пояснявам специално за милениълите, че така наречените репове бяха (…) Изобщо, на тия милениъли много работи трябва да им се обясняват…“
==
Също като много от споменатите автори, и Нейков се съсредоточава върху социалния балон на онова междинно поколение в неговите детски години през 70 и 80-те и по-късно младежки – през 90-те. И той като тях залага изцяло на личното преживяване, на белезите на младежките субкултури (най-вече организирани около музикалните си избори), на тревогите и вълненията на порастването и първите интимни преживявания, на жалоните на ежедневния бит такъв, какъвто мнозина от нас го познават до болка, но без болка, без излишното му изтъкване и драматизиране.
==
„Противно на общото мнение, за мен 90-те бяха чудесно време. Бях неизменно весел и оптимистичен, през цялата декада. Приемах несгодите като изпитание на волята, една дори необходима закалка за младия човек. И общувах с най-различни хора, включително със странното племе на групарите.“
==
Кирил Нейков обаче е потърсил по-необичаен подход да разкаже всичко това. Той разполага действието не просто в ретроспекцията на съзнанието, а го вкарва в една фантастична наративна рамка. Отправният момент за това вълшебно пътешествие назад e близкото бъдеще – всъщност конкретната 2027 г. Тогава светът е под заплахата на поредната нова пандемия, последиците от войната (може би все още тази в Украйна?), екологичните катастрофи, които вече буквално отхапват от бреговете му, ГМО продукцията е повсеместна, а София е занемарено и не особено уютно и сигурно място за живеене. Въпреки класическите белези на антиутопията, е избегната възможността това да се превърне в дистопичен роман – пък и за жалост, подобно бъдеще и без това съвсем не звучи никак измислено, а почти чука на вратата ни.
==
Случайността и любопитството са двигателят на своеобразното бягство от тази реалност – въпреки привързаността на автора към настоящето, с всички негови недостатъци и разпади. Сдобивайки се с нещо като машина на времето, героят му се оказва в различни конкретни сцени от миналото: една неочаквана среща в предосвобожденска България; рядък безметежен ден като дете в провинциалния роден град; щастливите мигове от детството с баба му в Плевен; младежките студентски преживявания през 90-те; първите мигове на зрелостта и първата паметна връзка. Времето ще се завърти като вихър, който ще го пренася от едно на друго място, а героят ще осъзнае кои са предците му и колко решаваща историческа роля може да изиграе обикновеният човек, без голямата история дори да подозира за тази съдбовна връзка.
==
Въпросните връщания не са към дълги във времето повествования, а буквално към единични конкретни мигове с участието на героя в различни негови възрасти – нещо като своеобразни диорами на миналото. Не е случайно, че това са все мигове, които сами по себе си сякаш са оазиси на покоя, нежността, любовта, сигурността. При това – в уюта на обикновеността, на ежедневното, на познатото. Въпреки ограниченията, оскъдицата и недостатъците на макроконтекста, преживяванията са щастливи – едновременно част от него, но и някак извън. Всеки от тези моменти е като че ли преди – преди предстоящите порастване/остаряване, преди житейски усложнения, преди неизбежното разпадане на връзките, преди обрастването със задължения, преди загубата на куп неща. А в по-обществен план: преди поголовното застрояване на Черноморието, преди подмяната на популярните музикални вкусове, преди всевластната ера на Meta, преди политическите промени и човешките грешки, довели до близкото бъдеще.
==
==
В този смисъл избраните сюжетни диорами са концентрат на истинска, човешка, простичка радост – затворена в нещо като капсула на времето, която паметта може да счупи и отвори подобно някой от еликсирите на помощниците в приказките, щом стане нужда.
==
„Имало е и щастливи дни. Не всичко е било плач и скърцане със зъби. Отпусни юмруци и остави чернилката да изтече. Пусни я да си ходи. Имало е хубави дни, като днешния. Ще си ги спомниш, малко по малко. А ако не – ще ги измислиш и ще ти стане по-леко.“
==
Една от темите, макар и много косвено изпъкваща, е именно тази за паметта. Паметта не е плътна, тя е рехава, нанизана като рядка броеница, между чиито зърна всичко друго изтича и свисти като „шум в ухото“. Влизането в спомена, повторното му обитаване за кратко, моментното сливане с предишните ни аз Нейков индиректно сравнява с „вирус, подобен на тези модерните, които върлуваха в реалния ми живот“. При това (макар и тук да говори за друго) да си спомня, да вижда миналото, според него е занимание, което го поставя „в ролята на натрапник, на безсрамен воайор“.
==
И все пак, въпреки че читателят осъзнава тези отминали (отминали ли са всъщност?) мигове като щастливи, почти съвършени, част от синдрома на „златния век“ – така ли е наистина за героя на романа? Съзнава ли го той, или настоящето винаги е по-силно, по-сигурно, по-често избирано? От една страна е привлекателността на миналото заради самото детство и младост, поставени в нещо като представителна соцвитрина. От друга обаче героят съзнава, че не иска да изпусне дори и миг от сегашното (може би защото самото то е фабрика за бъдещи спомени, в чиято изработка трябва да участва):
==
Далеч стигаше погледът ми, но както казах, нямаше за какво да се закачи. Всичко тук ми бе до болка познато, нагарчаше, тежеше ми като камък върху гърдите. Трябваше да намеря начин да се измъкна както от мястото, така и от този застоял, блудкав живот под похлупака на соца (…) Исках си моето време и моите неща – кафеварката, шкафа от IKEA с всичките ми малки, глупави „съкровища“, исках си мръсния въздух, сводките от войната и мачовете по радиото, които слушах само за фон, исках да чуя Яско (…) Колкото и необещаващи да бяха, поне си бяха мои.
==
Повдигнат е индиректно и въпросът за самата „полза“ от това прустовско скитане на паметта. За неговата непрактичност. Дори за вредността му. За неизбежността на връщането тук и сега: „Колко ли време губех в истинския живот, докато се щурах напред-назад? Ами ако всеки ден в миналото се равняваше на месец, дори година в настоящето?“.
==
==
Единствената може би не на място сюжетна линия е втъкана в повествованието вероятно като начин героят да удържи съзнанието си и да противопостави на тези хубави истории други, нарочно „гадни“. Не съм сигурна дали това е била целта и дали това включване изобщо е оправдано, но макар несвързани видимо с основната, историите в това сюжетно отклонение отново са сладкодумно разказани. Така че макар привидно ненужни, не са загуба на време.
==
Във въпросната част авторът оставя протагониста му (тоест, самия себе си) да изгори собствената му дебютна книга, за да се стоплят тримата герои, изгубили се в планината. Метафора, чрез която Кирил Нейков отново не пропуска да иронизира себе си. Може би включително и факта, че не е от писателите, които шумят и присъстват ефектно, които успяват на всяка цена да популяризират книгите си и са пазарно вървежни. Той определено е от тихите.
==
В заключение бих искала да подчертая и нуждата от смешни книги в българската литература. С точно този тип свеж, умен, закачлив, макар и непретенциозен хумор, хумор, заложил по-скоро на избора на думи, ненатрапчив, но въздействащ и предизвикващ чист смях. А най-вече – нямащ нищо общо с ширещото се в този жанр народняшко кодошене или хилене тип вестник „Стършел“. При Нейков смешното и носталгичното, нелепото и романтично-тъжното, клетото и умилителното са споени – така както беше и в дебютния му Dirty Side.
