За невъзможността да се върнеш към природата си

Тази статия бе написана от “Литературни разговори” първо за “Литературен вестник”, където също можете да я прочетете.

==

Стойността на някои книги е именно в невъзможността или поне трудоемкостта да се пише за тях. И в мълчанието около тях. Тази е такава. Тя е и от тия, в които всеки един разказ изисква безкрайно повече време и пространство за анализ, отколкото могат да предложат „една-две рецензийки, едно-две приятелски потупвания по рамото“ (както авторът разказвач се самоиронизира, реферирайки към собственото си творчество).

==

Именно времето и пространството (като негово проявление или измерител), вертикалното мислене на света и другите базови архетипни дихотомии изграждат скелета на сборника „нагоре по реката назад“ на Пламен Антов (Жанет 45, 2024). Със сигурност въпросните текстове биха могли да съществуват и като чисто философски, културологични, антропологични, етноложки, литературоведски и прочие есета (защото авторът черпи дълбоко от ерудитските си познания във всяка една от тези области), но удоволствието все пак е да ги четем именно в условността на избрания жанр – на художествения разказ. Условността, защото деветте разказа са оголени максимално откъм сюжет. Бихме могли най-общо да ги наречем пъте-писания – предимно спомени, дневникови записки и преки диалози около някакво придвижване, пътуване, пътешествие. Доколкото обаче значение има не реалната география (България,  САЩ, Непал, Сирия, Венецуела, Атон), а митологичната; концепциите за горе и долу, за цивилизация и природа, за сурово/диво и варено/домашно, за циклично и хронологично съществуване.

==

Крехките, податливи, минималистични сюжетни рамки на тези само условно започващи и завършващи текстове са раздути до краен предел от идейната им плът. Това са разкази на идеите. В тях няма излишно фабулиране. Няма фокус върху изграждането на характери (доколкото вездесъщият автор разказвач присъства като себе си навсякъде, едновременно отражение, контрапункт, наблюдател на другите). Няма дори разказ per se, а само бегло, но ефектно очертана сцена, на която се разгръща или чист философски диалог (понякога не е ясно дори кои точно са говорещите), или поредица от разсъждения, преплетени с пътни наброски. Изпълнени със софистики, противоречия, парадокси дори, тези разкази могат да бъдат наречени и диалектични – чрез дискутиращите в тях те ни предлагат тези и антитези, чиято синтеза като читатели сами да постигнем, преди да продължим процеса.

==

Впрочем в един от тях („Из един диалог за пустинята“) този loop, където всяка идея е валидна до срещата й с противоположната, и обратно, в крайна сметка бива прекъснат с ликвидирането на единия събеседник. Това е книга повече за въпроси, отколкото за отговори. Каквото и да разберем, ще сме прави, каквото и да заключим, ще сбъркаме. Прочитът е равносилен на пинг-понг (по името на друг от разказите) и неслучайно един от повтарящите се мотиви в сборника е:

==

„Това е само половината от истината“

==

Направих грешката да подчертавам важни пасажи, но в един момент рискът бе цялата книга да се окаже нашарена и изведена извън себе си. Темите са безбройни и коварно разклоняващи се, като всяка една придърпва и би могла да бъде идеен център, но  същевременно никоя не е такава сама по себе си без тясна корелация с останалите. Да кажем например, че това е книга за „все същият, вечният сюжет за инициационното пътуване назад, навътре към началото на реката, което, разбира се, е невъзможно“, би било и много вярно, и недостатъчно. Във всеки случай, усещането при прочита е онази благодатна смесица от преизпълненост и припознаване, от една страна, и съзнанието, че при все това си недостатъчно подготвен да разчетеш изобилието от препратки и културни кодове, от друга. Всеки жест, предмет, дума вътре могат да се тълкуват символно, и то по различни начини. Темите, героите и дори фразите мигрират от разказ в разказ и няма как да заключиш нещо за някой, без това да включи и останалите.

==

За всички разкази например важи, че времето е главен герой. Протагонистите са изведени от хронологичното (маркирано обикновено чрез присъствието на предмет като часовника) и пребивават в цикличното време. Съответно те са и извън дома/цивилизацията/света си. Времето става видимо и измеримо единствено чрез промяната в положението на небесните тела върху небосклона, чрез ритъма на светлината и мрака, чрез отместването в пространството и промяната на релефа и растителността. Когато героите пътуват с пироги назад към изворите на река Карао във Венецуела например (без имената в тази география да са важни), те пътуват между тези две времена, назад към началото, към дивостта, към мита.

==

Пътуват ли обаче към автентичността, достъпват ли я, преживяват ли я? Въпросът за сложния статут на автентичното – в контекста на туризма/пътуването – е проблематизиран в редица от разказите. Няма как тук да не си припомним гостувалия на последния Софийски международен литературен фестивал нидерландски писател Иля Леонард Пфайфер, чийто роман „Гранд хотел Европа“ (виж рецензия за него тук) разнищва мащабно именно този проблем. Там също се говори за стремежа да се самоотлъчиш от тълпите бели западни туристи, да се обсебиш от идеята за off the beaten track, да търсиш на всяка, дори крайна цена, автентичността и екзотиката. Разказвачът Антов е именно в тази роля:

==

Не обичам туристите, не обичам да ме наричат така, по-добре пътешественик или скитник.

==

Това обаче е невъзможно. Защото заразата на цивилизацията е проникнала в (пътя към) „автентичното“ още след първия пътешественик, конквистадор, откривател, достигнал до него. Всички следващи по техните следи сме само жалки имитатори („първите пътешественици винаги са и последните, всички след тях са само туристи, тъгуващи по изгубеното“). Съответно онова, което ни бива предлагано, е може би просто имитация; постановка за пред белия човек; изкуствен сувенир, опакован и продаван като очаквана екзотика; преживяване в резерват, който сам по себе си е капан и извеждане на природата в цитат. То отразява расисткото желание да се замрази развитието на другия, за да се удовлетвори един детински по същността си копнеж на белия човек, вкл. да потреби мизерията на „диваците“ (понятие, с което Антов си служи, както впрочем и с други вече политнекоректни). То е симулакър – концепция, която ще бъде повторена в тази книга по редица поводи.

==

Желанието да се разграничиш от туристическия поток върви и по линия на това да преживяваш екзистенциално пътуването, да смяташ, че се отдаваш не на маршрута, а на пътя изобщо – в един дзен смисъл, за който разсъждават героите в разказа „Игра на пинг-понг, или пътешествие в Мустанг“. Както и за смисъла на просветлението или на ролите на учителя и ученика. Източни концепции, които няма как да не възприемем с подозрение в контекста на казаното по-горе за търсената от западния човек (духовна в случая) автентичност.

==

И докато много други пътеписни книги биват хвалени за това, че прокарват мост и ни свързват с другия, тук това като че ли остава невъзможно. В този провал има нещо смиряващо, помирително. Уви, наблюденията на разказвача остават западноцентрични, цивилизационни дори и когато – но всъщност пак в западната традиция – той непрестанно ги предизвиква, подлага ги на съмнение, опровергава ги. Западната проекция на културните ни представи е неизбежна спрямо всичко описвано. Понятийната система е почти колониална, когато говорим за понятия като бедност, (не)щастие, свобода, (не)знание. Такова е именуването. Такова – културно, упадъчно действие – е и романтичното идеализиране на природата; обратният расизъм; самите ние, „самоволно присвоили си правото да сме единствените обладатели на мярата“.

==

Така че границите остават непресечени, неопитомени. Няма „да се слееш с дивака“ – нито когато мъжете от племето събират като ценности боклуците, изпуснати от белите пътешественици, или се учат (неуспешно) да рисуват от тях; нито когато героят – мръсен, потен, занемарил се с дни насред джунглата – чувства, че скоро ще му поникне козина. Нищо че някъде неизбежно се появява и антитезата: „Дълбоко под всички културни различия, които ни изглеждат толкова значими, гигантски, човешката природа е една и съща“ – дотолкова, че друг герой ще открие неочаквана тъждественост между дивака и западния буржоа. (В крайна сметка отново се появява този мотив: „няма абсолютни истини“.)

==

Бях наясно, разбира се, бях наясно, че напразно в тези пътувания се надяваме да срещнем „другия“, този фетиш на собствената ни болезнено егоцентрична, продупчена от комплекси цивилизация. В крайна сметка единственото, на което можем да се надяваме, отново е среща със самите себе си, със собственото ни ego…

==

В „Мястото, където срещнах“ героят смята, че е изтървал единствения, крайно рядък полет от едно мръсно летище насред нищото към „цивилизацията“ – и това буквално го срива. Пред нас е цялата беззащитност на западния човек, останал изцяло и наистина в този уж жадуван да бъде изпитан от него автентичен свят. Изоставен на самия себе си без хитрите защитни механизми – помощници, антураж, билет, разписание, ясен план график, – героят е изхвърлен извън времето. Самоувереността на западната рационалност и прагматичност се скъсва и разказвачът се обръща в отчаянието си към бога – към преодоляното, отхвърленото и дори осмяното от неговия цивилизован аз свръхестествено. Изведнъж няма никакви устои, на които рационалното съзнание да разчита. Господарят е безпомощен насред диваците. Той губи дори езика си, връщайки се към изначалната немота:

==

бях се помолил с една мисъл без думи, едно огромно, огнено желание, пълна капитулация, саможертвеност, самоунижение. Не молитва, а по-скоро признание на пълното ми поражение (…) или по-скоро стон, вопъл. Както изобщо се раждат религиите.

==

Всичко това обаче трае само мигове, докато героят разбира, че в крайна сметка полетът не е изтърван, станала е грешка. И времето продължава хронологично, откъдето е спряло. И всичко изглежда толкова обикновено и банално, сякаш никога не е било.

==

По сходен начин френското момиче от „Игра на пинг-понг“, предпочело кой знае защо да дойде абсолютно само на едно място, „отстоящо на столетия от света“ му, за да търси пътя, просветлението, величието на природата и т.н., в крайна сметка ще възненавиди всичко това, ще се отегчи до безразличие, ще отхвърли мястото дори с поглед, докато се отдалечава със самолета обратно към дома, без дори да сведе поглед над „цялата тази гигантска, нечовешка, смазваща природа“ наоколо. Единственото, което ще я интересува, е да се добере до своя свят. Какво тогава ще се е състояло? Антов е ясен:

==

животът на другите е непостижим, той само за миг ни се открива или дава илюзията, че ни се е открил при някоя случайна, мимолетна среща на пътеката; но това не е дори среща, не е докосване, а разминаване, което само разкрива огромната непроницаемост.

==

Да, за всеки разказ отделно може да се напише цяла студия – този сборник е изтощително мащабен идейно. Ето, само заглавието на първия („Планината Мория“) разкрива прочита, който Антов прави на историята за Авраам и Иаков. Момчето и бащата в разказа се изкачват към един неназован връх и усилието е дори в повтарящото се отрицание на въпроса дали синът е уморен. В този инициационен разказ с два паралелни финала синът ще посегне на бащата, преди да се превърне в самия него и да извърши изкачването два пъти в своята суперпозиция (син, ученик, създание – баща, учител, бог). С тази базова за юдео-християнската цивилизация история започва книгата, за да премине през преобърнато евангелския „Пътят към Дамаск“ и символичната морска буря вътре, преди да завърши по склоновете на Атон, където героят няма да успее да изтръгне един „истински“ гвоздей, за да го отнесе като сувенир. Гвоздей, който може да тълкуваме по десетки начини – като въпросната неизкоренима традиция, прекосяваща книгата, и как ли още не.

==

В този първи разказ движението е от възхищение, послушание и любов към неприязън и омраза. От подчинение към отхвърляне на бащата/божеството. От невинността към жестокостта. Ще се заложат там и появяващите се във всички останали разкази други важни дихотомии, както и архетипното действие на изкачването, или на прехода „от – към“. Ще се насложат към тях и още куп теми, които не успях да спомена тук.

==

Като например за това, че всичко има неразрушима стойност само докато си отвън и че гледащият не може да съзре себе си. За това, че в хронологичното ни време веднъж узнал, не можеш да забравиш, и веднъж запълнена, тази tabula rasa не може да се изтрие и занули. Че абсолютното начало и митът за вечното завръщане винаги ще ни изкушават. Че всичко напомня на нещо друго преди или след (както често се обърква и преплита в спомените си разказвачът). Че природата на пътуването, преживяването, писането е палимпсестова. Че винаги ще се противопоставят автентичната мимолетност на еднократното преживяване, неговата неуловимост и „трайният, многократният, неунищожим поглед, запомнен завинаги от машината“, изобретена, за да задържим и откраднем от времето. Че дори споменът е „част от оскверняването, от плячкосването“. Че макар литературата да е примитивна, митологична дейност, писането е и похищение на ресурсите от живота на другите, подобно на извършеното от конквистадорите. Западно и е желанието да се пише, да се записва, да се описва. Както разказвачът признава, той може дори без храна, но не и без бележници – дори ако трябва да издраска до кръв самата си кожа.

==

Всичко след това – писането за себе си, споделянето със самия себе си – не е ли то форма на упадък?

==

Тази книга е бавна, по желание на своя автор. Тя е осъществила идеята му, според която „бавността е способността отделните впечатления да се съединят в единно цяло“. В този сборник Пламен Антов е постигнал непрекъснатата цялост на творбата, за която говори. И макар само бегло да засегнах всички споделени вътре мисли, наблюдения и въпроси, със сигурност ясно бе очертано едно: „нагоре по реката назад“ е умен, плътен, изискващ и предизвикващ интелигентния читател сборник. Една от излезлите в края на 2024 г. книги, която не бива да бъде пропускана.