(Леко) критично за Пол Остър

Този материал бе написан за Портал Култура, където можете да прочетете и други мои статии, т.е. на “Литературни разговори”, препубликувани после и тук.

==

„Изтръпнали сте. Още не сте осъзнали това, което ви се е случило“, казва терапевтката, която се среща с протагониста на Пол Остър веднага след трагичния инцидент, довел до смъртта на съпругата му. Баумгартнър обаче – героят в едноименния роман на автора („Колибри“, 2025) – е не по-малко подготвен с труизмите, с баналните истини:

==

Животът, Марион, е опасен, и във всеки момент може всичко да ни се случи. Вие го знаете, аз го знам, всеки го знае, а ако не го знаят, значи не са внимавали, а ако не внимаваш, не си напълно жив. (…) Но доколкото съм в състояние да осъзная през какво минавам в момента, честно мога да твърдя, че не ми е мъчно за самия мен, не се валям в самосъжаление, не стена до небесата: Защо аз? А защо не аз? Хората умират. Умират млади, умират стари, умират на петдесет и осем години.

==

Няма как да не помислим дали тъкмо това не си е казвал самият Остър, докато е писал своя оказал се последен роман (както сам предполага през 2023) – за един овдовял мъж; писател, философ и преподавател; почти връстник и негласен негов двойник в заника на живота си, лутащ се между охотата все още да прави ентусиазирани житейски планове (или най-малкото да се отдава на „простото поставяне на единия крак пред другия“) и съзнанието, че времето не отнема болката, че тя винаги е там и с нея просто свикваш, че дори да я изтласкаш, тя неминуемо се завръща – както става и в завръзката на романа. Около времето, в което създава и завършва книгата, в живота на Пол Остър се случват редица смазващи събития – той губи своята внучка, малко по-късно и сина си, на когото е била поверена, а накрая сам се сдобива с онкологичната диагноза, довела през 2024 г. до собствената му смърт. 

==

Впрочем в същата трудна за него година – 2022-ра, у нас „Колибри“ издадоха „Изобретяване на самотата“ – мемоарния роман, в който Остър разказва за преживяванията, мислите и спомените след смъртта на баща си и в който се връща автобиографично назад към миналото, своето и на предците си. Макар и значително по-слаб като реализация, „Баумгартнър“ прави нещо подобно, занимава се със състоянието на оцелелия след загуба на близък. В „Изобретяване на самотата“ тази близост не е предпоставена, тя е проблемна, трудна, под въпрос, докато връзката между Баумгартнър и съпругата му Анна Блум е пълна нейна противоположност. Този последен роман е в известен смисъл прослава на дългогодишната, доживотна, пълноценна и хармонична любов с човек, който е твой интелектуален и емоционален (без да се пропуска и сексуален) партньор.

==

Болката по отделената от него Анна ще накара Баумгартнър да стигне до една от двете метафори, оформящи идейния гръбнак на романа (те са едновременно предвидими, почти банални, ненужно обяснени на читателя, но все пак валидни, естествени, верни) – а именно „синдромът на фантомния човек“ (както е при крайниците), чрез който героят се опитва „да преведе умствената и душевната болка на езика на тялото“. Усещането, че човек е само едно чуканче, след като смъртта „ампутира“ от него любимите му, които той продължава да усеща.

==

Заварваме седемдесетгодишния Сай Баумгартнър в апартамента му една хаотична сутрин, изпълнена с поредица от мрачно-комични битови инциденти. Своеобразна завръзка, която ще предостави първата от няколко мадленки за паметта му. Паметта на един мъж, вече подвластен на номерата и засечките на остаряването, податлив на краткосрочните мъглявини в ума за сметка на далечните реминисценции. Чрез последните той ще се върне не само към дългогодишната си любов, но и към миналото си изобщо: тяхното случайно запознанство, временното им разминаване до окончателното им събиране, неговото и нейното детство и младост, историята на двамата си родители, стипендията, която го извежда от равното, мрачновато работническо-еснафско битие на семейството му и го запраща в университета, в сферата на хуманитарните науки и интелектуалната свобода.

==

Спомените се явяват и директно, и в метатекстове – кратки прозаични откъси, в които Анна разказва за първата си трагично изгубена любов, за първата си среща със смъртта, за двете случайни засичания с Баумгартнър, довели до събирането им. В откъсите, писани от него пък, се запознаваме с идеята му за „доживотната присъда“ на творчеството – низането на изречение след изречение в една килия, която не е заключена, но в която пишещият предпочита да остане по неведоми и за него причини. Включена без абсолютно никаква промяна е и цяла пътеписна статия на самия Пол Остър, излязла през 2020 г. в сайта LitHub, и разказваща за неговото посещение в родния град на баща му в Украйна. История сега пришита, употребена наготово към автобиографията на героя му – още едно будещо съмнение писателско решение в романа, което все пак, в контекста на войната в Украйна, придобива някакъв злокобен смисъл. Именно тези метатекстове донякъде стоят като ярките петна в книгата, докато рамковият наратив е може би нарочно по-безличен, залутан, направен от незначителности и разтегливо безвремие, сякаш да отрази битието на пенсионирания, остаряващ философ. 

==

Не, това далеч не е от най-добрите книги на Пол Остър, макар определено да носи почерка му (или точно заради това?). Ала все пак вниманието към последната книга на всеки един автор, камо ли голям, е задължително, дори когато не отговаря на смисъла, който често придаваме на понятието „лебедова песен“ – като ефектен, кулминационен, тържествен изход от литературното поле. „Баумгартнър“, за съжаление, не е такъв, и има редица недостатъци, способен е да предизвика неудовлетворения. И в много отношения стои (сякаш подсъзнателно, нарочно) недовършен. Проблемите са и конструктивни, и по отношение на фокуса и сюжетните нишки, и дори в прибягването до идейни и езикови клишета (помислих, че поне малка част от тях са нарочни, защото са поставени в курсив, сякаш ни показват, че съществуването е неизбежно съставено от щампи: „в душата ѝ незарастваща рана“, „изплаквала сърцето си“).

==

Този Остъров роман е отдалечен от типичното за него постмодерно звучене, той е почти реалистичен. И все пак на този фон като че ли остава неовладян, недонаправен. Започва почти забавно, като мрачна комедия от грешки и срещи с куп второстепенни герои, на които авторът отдава достатъчно внимание, за да помислим, че нишката с тях ще бъде продължена. Вместо това те изчезват, докато съвсем накрая не се появят епизодично и косвено само колкото да „послужат“ на героя. Бързо след това дейно начало книгата преминава към сюрреалистичен пасаж, в който по несвързания от години телефон Баумгартнър чува гласа на жена си, която му обяснява за следсмъртното си състояние на съзнателно несъществуване, което ще продължи дотогава, „докато той е жив и все още в състояние да мисли за нея“.

==

После романът се превръща в мемоарен, където е най-стабилен и интересен, макар тези истории да звучат познато, почти автобиографично. Следва краткият опит на Баумгартнър да замени Анна с друга жена – именно поради тяхната различност, но и тази нишка бързо заглъхва. И когато най-накрая се появява обещаваща нова сюжетна линия, която няма да разкривам, в крайна сметка Остър рязко прекъсва разказа. Състоянието на Баумгартнър в последните страници донякъде е свързано с втората от двете главни идеи в книгата – тази за разглеждането на човека (дух и тяло – връзка, с която Остър се занимава в целия роман) през метафората на автомобила. Краят настъпва като умишлено и безкомпромисно отсечен с нож, оставя ни във фрустрирано неведение дали това е началото на неизбежния край, или на нещо съвсем ново само по себе си. (Давам си сметка, че всичко споменато тук може да бъде възприемано и като отрицателно, и като категоричен плюс.)

==

Остър ни убеждава в абсолютната свързаност на протагонистите си, макар да не ни дава задълбочен поглед към онова специално общение между две творчески, интелектуални личности (на фона на тази липса стои буквално нелепо избраният от него пример – един доста детински каламбур, в който няма нищо смешно, но разсмива до напишкване Баумгартнър, който го споделя с Анна). Близостта е изместена към сетивното, към жестовото. Той си припомня звука от тракането на пръстите ѝ по клавишите, продължава да сипва кафе и за нея след смъртта ѝ, известно време ѝ праща еротични писма посмъртно, купува дървени закачалки, за да закача дрехите ѝ. Издава стиховете ѝ. Чрез тези жестове личи и любовта, и болката, която в крайна сметка той се е опитал да потули: търсейки компанията на други жени, работейки усилено, пишейки, поддържайки приятелства.

==

Със сигурност почитателите на Остър ще разпознаят почерка му – романът е като сглобен от предишни градивни блокове, типични за творчеството му. Действително в „Баумгартнър“ има много от неговото. Източното крайбрежие. Герой писател, философ и университетски преподавател (писател и преводач е и покойната му съпруга). Еврейско потекло и истории за Холокоста. Автобиографично надничане на автора – най-малкото не е минало без задължителния престой в Париж. Използването на фамилията Остър (тук майката на Баумгартнър я носи); както и употребяване на предишни имена на герои – Анна Блум имаме и в In the Country of Last Things. Включването на метатекстове и философски пасажи. Теми като изолацията и идентичността. Ролята, която Остър винаги е отдавал на случайността, на силата на съвпаденията. Семейните истории, развиващи се на фона на XX век, с познатите политически, социални и икономически маркери на времето – от хипи движението и Виетнамската война, та чак до непропускането да спомене MAGA. (Остър е един от най-големите критици на Тръмп, който е президент по време на действието в книгата.

==

Усеща се като неслучаен финият начин, по който авторът показва мултикултурната страна на американското общество – един професор се интересува от историите на хора, привидно нямащи нищо общо с него, сближава се с тях, намира общ език – чистачката Флорес с голямото ѝ имигрантско семейство, пощаджийката, инкасаторът. Това несъмнено е противопоставяне на реториката на Тръмп, който вече гони безцеремонно сънародниците на мисис Флорес от страната. Затова и банален, и адски важен и значим е изводът на героя, че „човек няма живот, ако не е свързан с други хора“.)

==

Няма как да засегнем в дълбочина всичко, по което може да се разсъди в романа. Макар и несложна и оригинално проникновена, книгата е автентична, вярна, простичка в идеите и посланията си – да вземем например образа на червеношийката (Бог), която лови и разкъсва червеи (хора) в градината на Баумгартнър, „защото тези малки създания ги има в изобилие“. Всеки от нас рано или късно ще попадне в устата ѝ. Така че, дори и не най-силният му роман, „Баумгартнър“ трябва да бъде прочетен най-малкото от феновете на Остър – с любопитство към последната творба на световнопризнат писател. В крайна сметка, както самият Остър пише, един творец вечно „обитава мърдащата под краката му територия между самочувствието и самопрезрението“.