Tози материал беше съдаден от “Литературни разговори” първо за рубриката “На второ четене” в ”Тоест”, където също пиша, но за книги, излезли в последните години и незаслужено останали извън прожекторите.
==
Няма „ако“ – с тази реалистично-песимистична констатация завършва романът „Живей бързо“ на Брижит Жиро, построен в същото време изцяло върху условността. Носител на престижната френска награда „Гонкур“ за 2022 г., писан цели две десетилетия след събитията, този автобиографичен роман не само проследява дните преди мотоциклетната катастрофа и преждевременната смърт на съпругa на Жиро през далечната 1999 г., но е и фино проникновен портрет на поколението им в преддигиталните години, с неговите културни и поведенчески жалони и със социално-икономическите трансформации във френското общество. И може би ако текстът имаше епиграф, той би бил именно споменатият от Жиро цитат от Блез Паскал: „Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая”.
==
Романът е организиран в поредица от глави, чиито заглавия представляват конкретни „сюжетни“ въпроси, започващи с най-безпомощното и безсмислено питане подир всяка трагедия: „Какво ли щеше… ако не беше…“ В този смисъл текстът е вид апофатичен разказ за неизбежното, за стъпките до фаталността, които биха могли да изглеждат толкова предотвратими, когато биват реконструирани и анализирани от паметта под тежнението на вината. „Живей бързо“ предлага разплитането на една трагедия, подобно на начина, по който в криминалните романи се разплитат убийствата – защото именно като такова изглежда тази смърт по невнимание и в нея съучастници са всички, включително жертвата и целият свят.
==
Настъпи ли драма, тръгваме по обратния път, връщаме се на местопроизшествието, възпроизвеждаме фактите. Искаме да разберем произхода на всеки жест, на всяко решение. Сто пъти пренавиваме лентата. Ставаме специалисти по причинно-следствените връзки. Преследваме, разнищваме, аутопсираме. Искаме всичко да знаем за човешката природа, за личните и колективните причини, поради които се случва каквото се случва.
==
Семейството на Брижит – тя, съпругът ѝ и синът им – тъкмо са се сдобили с толкова желаната къща, към която – какво удобство! – има и гараж. Именно в дните, преди да се нанесат окончателно, брат ѝ моли временно да остави в него своя мощен състезателен мотор, докато се оправи със собственото си паркомясто. С този мотоциклет, подкарвайки го уж абсолютно непредвидено, мъжът ѝ Клод ще катастрофира в деня, в който тя е извън града. Това обаче съвсем не обяснява всичко – поредиците от решения се навързват назад във времето и глава след глава Жиро размишлява върху на пръв поглед незначителните избори – свои, на близките ѝ, на напълно непознати, – довели последователно и вкупом до трагичния изход.
==
Без да звучи драматично или сълзливо (напротив, отвъд автентичната, сублимирана в разказването болка се усеща дори някаква странна иронична лекота), романът предлага тази „брутална хронология на фактите“ в един интензивен, изчистен, почти репортажен текст години след събитията, когато Жиро току-що е продала къщата, където с Клод така и не са успели да изградят бъдещето си. Чрез повторението, натрапчивата условност, настойчивите въпроси, съшиващи текста, авторката създава ритъм на ускорение към обратното броене – психологически водовъртеж, в който читателят е всмукан до последната страница (въпреки предизвестения край, абсурдната надежда за обратимост не ни напуска) и който води не към непредотвратимото, а сякаш към непредотвратеното. Да, отликата е фина, но ясна. Защото тя споява разказа с толкова характерното за човека, преживяващ загуба, търсене на вина навсякъде – дори и в самата жертва, докато съзнанието неизбежно търси начин да рационализира въпросната загуба.
==
Без да дава изцяло превес нито на предопределението и съдбата в един метафизичен смисъл, нито на силата на свободната човешка воля и решимост, Жиро все пак си дава сметка за т.нар. butterfly effect – за значимостта и на най-дребното обстоятелство, жест и решение, произтичащо не само от нас, но и от обкръжението ни, от света. В този смисъл тя изследва – макар привидно (само)обвинително, но и с яснотата, че не можем да съдим – отговорността и случайността, упоритостта и инерцията, безразсъдството и разумността.
==
Връщам се на лутанията със съюза „ако“, обсебил ме през всичките тези години, през които животът ми протече в минало предварително време.
==
Да, логично е, че много от въпросите засягат личната отговорност. Там прави горчиво-иронично впечатление, че тъкмо изборите, които тя е избегнала, за да не се прояви като лоша дъщеря, сестра, приятелка или съпруга, биха се оказали спасителни; че егоизмът, отчуждението, несъобразяването със семейните връзки и отговорности биха могли да предотвратят инцидента, ако ги бе проявила. Жиро набляга особено на феминистичната нишка: оказва се пагубно именно преотстъпването ѝ на традиционни женски роли на опитващия се да бъде „нов тип“ антипатриархален баща Клод (както е модерно по това време). Пагубно е и решението ѝ да не бъде доминантна и контролираща, а освободена, независима и осъзната. Изобщо, най-логичните постъпки и най-удовлетворяващите подаръци от околните и съдбата се оказват най-деструктивни.
==
Проклинам този свят, който се подчиняваше на желанията ми. Проклинам свободата, от която се възползвах зле.
==
Особено интересни за мен бяха страниците, на които цели обществени процеси и диагнози, фигури и явления се оказват „замесени“. Именно чрез тях тази лична трагедия бива уплътнена до достоен за „Гонкур“ роман. Всичко, оказва се, има значение: етническото и класовото разделение; травмата Алжир; вътрешната миграция и урбанизация; гентрификацията на западналите квартали; появата на боботата; модата да се живее близо до природата и по начин, сходен с днешното хипстърство; разделението между покрайнините и центъра, както и между провинцията и столицата; мултикултурността; екологичните проблеми; недъзите на работната етика; затварянето на очите пред правилата; неудържимият преход към консуматорската култура; финансовите спекулации, породени от стремежа към разширяване и спечелване на лесни пари; застрахователният и real-estate бизнесът; подмолните класови борби; лявото и интелектуалното срещу консервативното; бедните и парвенютата; културният достъп; феминистичните нагласи, преосмислящи и ролята на мъжа в семейството; законодателството в ЕС, позволило мотоциклет, забранен в Япония, да бъде внасян в Европа; самият факт, че създателят му го е измислил…
==
Фино коментирайки тези процеси, Жиро успява да създаде картина на времето и страната, отразено дори от архитектурно-дизайнерските уклони в начина, по който младите прогресивни двойки ремонтират купените си от предишните поколения стари жилища. Имотът се превръща в статус, символ и идентичност; сдобиването с не какъв да е дом – в центробежна сила на семейството, поглъщаща огромна част от ежедневието му.
==
Имаше голямо търсене, бях заобиколена от познати, които търсеха подобен апартамент на тихо място, това беше новото кредо на нашето поколение.
==
Прозира, разбира се, съжалението, че цялото съществуване сякаш се е завъртяло около недвижимата придобивка, която на този етап единствена е способна „да внесе оживление в съществуването ни“. Все още докосната от природата, тази скрита в предишния свят придобивка, която заварваме Жиро да продава, ще бъде изличена от нов път и много, много бетон в името на бъдещето.
==
Писателката стига даже дотам да търси новинарски дописки от деня на смъртта на съпруга си, които биха го възпрели, биха го направили поне бдителен. Затова и почти комично звучи съжалението, че наскоро претърпелият пътен инцидент Стивън Кинг не е починал, ами само е бил ранен. Смъртта му вероятно би наплашила Клод достатъчно, за да не рискува в онзи ден на пътя. Жиро изследва дори алтернативния развой на събитията – какво би станало, ако беше валяло или ако културата на светофарите не беше се променила (замяната им с кръговото движение), за да угоди на човешкия устрем към свобода, към нищо, което да спира хода му напред, дори към социалното му удобство.
==
Спирането на червен светофар е станало двойно по-неприятно, нека си го признаем, откакто бедните, бездомните, бежанците ни приканват от другата страна на прозореца да си купим вестника, който може би ще задържи за малко главата им над водата, да им дадем няколко монети, за които никой не знае при кого ще отидат и които са се превърнали в пътна такса от нов тип…
==
В „Живей бързо“ Брижит Жиро се опитва да разсъди има ли непредвидимост и непредотвратимост и изчислим ли е животът –
как човек се превръща в статистическа цифра, в запетайка във вселенския текст, след като се е мислел за уникален и безсмъртен;
==
какво те прави в един момент обикновен гражданин, сключил с банката заем за жилище, добър баща на семейство, а в друг – бесен пънкар, готов да излезе от релси и всичко да оплеска.
==
Макар, парадоксално, да се занимава с битовизми около екзистенциално драматичната лична загуба, тази книга прераства в значим социален коментар, минава отвъд личното и засяга колективни измерения. Този хем интимен, но лишен от литературност, хем на места почти публицистичен в разследващата си прецизност текст е методично разплитане на паметта по дирите на загубата. В крайна сметка всички сме жертви на условностите, на социалните привички, трансформации и комплекси – на света и на себе си.
