Антония: Докато четях книгата ти “Годината на осемте химии” (виж рецензия тук**), особено в началото, на няколко пъти исках да спра и да я оставя. Страхувах се. Нормална ли е тази реакция - да искаме да се скрием и да заровим глава в пясъка, заради илюзорната сигурност, че така това няма да ни засегне и да ни се случи? **
==
_**Петя: **_А страшно ли беше да я дочетеш до края? Но да, реакцията ти е като на повечето хора. А дали е нормална, не знам. Предполагам, че в наши дни повече се страхуваме за живота си, отколкото в предишните векове. Същата е реакцията и когато чуеш диагнозата „рак (на гърдата)“ и тя се отнася до теб. Търсиш още мнения, отричаш, съпротивляваш се, надяваш се, че е станала грешка… Докато малко по малко осъзнаеш, приемеш и решиш да се бориш.
==
Според американската статистика една от всеки осем жени е диагностицирана с рак на гърдата. Числата са използвани да ни сплашват – често е, наистина. Но от друга страна, само една от осем! Вероятността да кажат, че нищо ти няма е много по-голяма от това да чуеш страшната диагноза. Тогава защо да те е страх?
==
А: Това ли е и причината много жени да не посещават редовните профилактични прегледи? Възможно ли е “да държим рака настрана”?
==
_**П: **_Мисля, че страхът е причината, а също и странното мислене „това на мен не може да се случи“. Но аз твърдя, че е много по-лесно да превъзмогнеш страха и да отидеш на профилактичен преглед, отколкото да превъзмогваш негативните емоции, ако се окажеш болен, и то в по-късен стадий. И е много по-евтино да отидеш на профилактичен преглед – едни 40 лева за ехограф, защото ако си под определена възраст личния лекар няма право да ти даде направление.
==
Има неща, с които можем да си помогнем профилактично, освен прегледите, разбира се. Те не са панацея, но все пак помагат – здравословният начин на живот, спорта, добрият сън, намаляването на стреса, доколкото може чистият въздух и чистите храни.
==
А: По-“лесно” ли се пише за нещо толкова трудно, когато пишеш от страната на тези, които го познават от първо лице? Самата ти си преминала това изпитание.
==
_П: _Мисля, че да преминеш през болестта е единственият възможен начин да пишеш за нея. Иначе дори няма да знаеш за какво да попиташ хората, които интервюираш. Гледала съм например филми, в които болната жена прави разни неща, които никоя от нас няма да направи в реалността. А и кой човек ще се захване с такава тема, ако не е лично засегнат?
==
А: Жените в книгата имат различни истории, но като че ли съществува един над-разказ и над-глас, който ги обединява и те зазвучават като една. Трудно ли ти беше да отличиш гласовете им?
==
_П: _Точно обратното, трудно ми беше да направя текста хомогенен и да звучи не толкова като ежедневни приказки в кафенето. Може би ти си усетила следите на тези мои усилия. Освен това, единственият разказ, който следва събитията в живота на една-единствена жена, е този на бременната Ваня. Другите разкази са смесени от преживяванията на няколко жени.
==
Аз имах известна съпротива да направя това, тъй като се нарушава чистата документалност. Но след като го изпробвах, видях, че е по-четивно и остана така. И имената са сменени, разбира се.
==
_А: Доколко различен и доколко еднакъв е всъщност опитът на онези, които водят битка с болестта? _
==
П: Много е сходен по отношение на емоциите – страх, страх, страх. Страхът разделя хората на две групи – смели и такива, които се предават. В моята книга всички са от смелите. И аз срещнах главно смели хора. Жените не си знаем колко сме силни.
==
Различен е начинът, по който се открива болестта. Има жени, които отиват просто на профилактичен преглед, а други напипват бучка и отлагат ли, отлагат да посетят лекаря. По различни пътища човек стига до решението какво да прави. Някои се доверяват изцяло на лекарите, на други е необходима цялата налична информация.
==
Някои не оцеляват. Но и мнозина преминават през болестта и продължават. Важно е медиите да тръбят статистиките за оцелелите, но се оказва, че в България не се води такава. А особено ракът на гърдата е почти 100% лечим, ако се открие в ранен стадий.
==
А: За кого е повече тази книга: за онези, които в момента се борят с рака, за техните близки, които трябва да намерят собствени сили да бъдат до тях, или за онези, на които това може да се случи, защото в живота ни няма абсолютна сигурност?
==
П: Писах книгата, като имах предвид близкия кръг хора около лекуващите се. Искаше ми се по-добре да разбират какво се случва и как могат да помогнат. В този момент те много искат да ни подкрепят, но ние не можем добре да комуникираме, доста време трябва да подредим целия хаос в нас.
==
Може би някой близък може да напише обратната гледна точка – какво изпитват и как се справят близките.
==
Понякога книгата ми изглежда като женско бъбрене в уютна сладкарничка. В този смисъл ако някоя жена няма с кого да си споделя, книгата би могла да й помогне, да я подреди вътрешно. А колкото до незасегнатите от такава болест – достатъчно е да решат да ходят на профилактични прегледи. Едва ли предварителното знание може да смекчи удара от подобна вест.
==
А: Това е книга с послание. Ако трябва да го събереш в едно изречение, какво ще е то?
==
П: Погрижете се за себе си – няма да го направи нито някой друг, нито здравната система.
==
А: Би ли написала нова книга? За какво ще е тя?
==
_П: _Всъщност преди „Годината на осемте химии“ съм написала два романа до половината. Седят си прибрани. Искам да ги довърша. Щом ме питаш, тук за първи път ще направя пичинг на единия от тях: Млада социална работничка се сработва чудесно с компания старци, създали свой въображаем свят, различен от действителността. Животът на всички става по-лесен и приятен, но се оказва, че никой не е това, за което се представя.
