Антония: Само дистанцията на времето ли отличава човека „мечталник“ от човека „споменник“? И възможен ли би бил последният ви роман “Накъде тече реката” (виж рецензия тук), ако я бяхте написали, да кажем, на 30 години?
==
Чавдар: На пръв поглед – да, сякаш само времето превръща „мечталника“ в „споменник“. Но не са ли нещата по-сложни? Съществуват възрастни мечтатели и млади спомнящи си. Имам един отколешен разказ – „Ти помниш ли ме, Юри“. Написах го, когато бях на 30 години. Главният му герой е млад човек, който непрестанно се рови в спомените си и се страхува един ден те да не станат толкова много, че да започне да ги забравя. Това му се струва гибелно. За този млад човек спомените са най-истинският живот. И мечтите също, но само когато са обърнати назад – към вече случили се неща. Истински човек споменник, ненавършил 30 години…
==
Не разбирам добре втората част от въпроса, но не мисля, че бих могъл да напиша тази книга на 30 години.
==
А: Ако следваме формулите за възможен сюжет, то вашият ми се струва “обикновен човек изправен срещу обикновени обстоятелства”. Съгласен ли сте и как успявате въпреки това да откривате и поддържате “драмата” в подобен разказ?
==
_**Ч: **_Мисля, че всекидневието е убийствено преживяване и че драмата на обикновения живот е най-дълбоката драма. Не казвам „трагедия“, трагедията е друго нещо. Но драмата, онази обикновената, баналната, никаквата, драмата, която понаболява, с която куцукаш насам-натам, с която си лягаш и се събуждаш, постоянното присъствие… О, да, о, да – опомняш се понякога след събуждането, снощи за момент бях забравил кой съм…
==
За да поддържаш тази драма в повествованието, са ти необходими чувствителни герои, които да я разбират, да я усещат до микроскопични детайли.
==
А: Защо избрахте професията географ за главния си герой Михаил и различен ли би бил този роман, ако Михаил беше да кажем историк (в книгата той твърди, че географските открития са променили историята, но не и обратното)?
==
_**Ч: **_Много е странно, но… Минал си 55-годишна възраст, търсиш професия (занимание) за героя на новата си книга и ей така, за пръв път, внезапно, отникъде сякаш, се сещаш, че цял живот си обичал географията, а никога не си писал за това. Не може да бъде, абсурд, казваш си в първия момент. Как така? Ами така, не си писал и толкоз! Географ ще бъде Михаил, какъв друг да бъде, решаваш, после цял ден си щастлив, имаш чувството, че си открил липсващ елемент от Менделеевата таблица. Елемент, който цял живот е бил в теб и те е чакал да се сетиш за него.
==
Колкото до историята, ако тя застанеше в центъра, определено щеше да е друга книга. В „Накъде тече реката“ отношението на Коста, героя историк, към историята е с нотка на разочарование, без да го формулира. Уж държи на нея, но уж. Някъде дълбоко в себе си съжалява, че е станал историк. Неслучайно Михаил заявява, че и географията става несигурна наука там, където се намесва човешкият фактор.
==
**А: Вашият географ обаче никога не е напускал България, не е (из)живял практически предмета, по който е толкова добре подкован теоретично. Това е типично за много от хората във вашето и близките до вашето поколения, нали? **
==
Ч: Беше типично. Нещата се промениха и за нашите поколения. Но някога беше така. Аз попаднах във Франция на 35 години, 16 години след като бях завършил френска гимназия. Малко или повече трябваше да се щипя, за да си припомня емоционално, не другояче, уроците по езика, по френска цивилизация и пр., да се зарадвам истински в края на краищата и да не си повтарям непрекъснато: мина ми времето за сакре кьор, и за сен-жермен дьо пре ми мина времето, и за дома на инвалидите ми мина времето, тогава да беше, да беше тогава…
==
А: В тази връзка героите ви обикновено са на средна и над средната възраст и детството, младостта и активната част от живота им е преминала през социализма, а сега те като че ли са неспособни да се адаптират към логиката и хода на новото време. Толкова ли е незаобиколимо вътрешното наследство и натрупванията от онова време? Или проблемът е само в носталгията по младостта?
==
Ч: Проблемът е и в носталгията по младостта, но не само. Проблемът е и в социализма, но не само. Най-вече проблемът е в неприспособимостта на някои хора (герои). Защото съществуват и други, те чудесно се приспособяваха към социализма, прекрасно се приспособяват и днес. Нещо повече, те приспособяваха и социализма, и днешните времена към себе си, а за голямо съжаление, в себе си те нямаха и нямат нищо чудесно, нищо прекрасно.
==
А: Пак във връзка с горното много от проблемите в романа изпъкват като резултат на поколенчески срив? Впрочем толкова ли са различни днешните поколения? Може би “облаците в скрина” и географските карти по стената са създали много повече ялови, неефективни мечтатели за разлика от следващите прагматични, дейни, целеустремени поколения (каквито са например по-младите жени в романа)?
==
Ч: Мисля, че проблемите са съчетание от принадлежност към поколение, характер, обстоятелства и какво ли не още. От друга страна, какво значи „ялови“? Безкрайното ровене в спомените и сладостното отдаване на мечти, заедно със сънищата, влюбванията, приятелствата и всякакви подобни силни емоционални състояния изграждат най-интимното в човека. Въпрос на гледна точка е. За някакви действени, целеустремени хора това сигурно изглежда ялово. За други обаче, а аз съм сред тях, без този интимен слой животът изглежда празен, скучен, пошъл, ако щете.
==
А: Поне според моето виждане вашите герои са от онзи особен вид „битови“ интелектуалци, които като че ли непрекъснато хитруват, оставайки в малко или много удобно състояние на нерешителност, на бездействие, на отдръпнатост посред течението на реката? Успява ли героят ви Михаил в крайна сметка да улови течението, да го запре и дори преобърне накрая? Има ли надежда за него?
==
_Ч: _Да кажем, че го има и този момент – моментът на удобство и хитруване. А надежда съществува винаги. Стига да сме склонни да я търсим и намираме. Чувал съм, че в Батак имали навика да казват: „Всяко утре е по-зле!“. Изкушавал съм се да попитам: „И след клането ли са мислили така?“…
==
Песимизмът е съсипващ. Вярно, в оптимизма често има нещо наивно, нещо глупаво дори. Но той е сто пъти за предпочитане пред вечното мрънкане, отровното мърморене и нехаресване, пред скепсиса на тоталната ирония към всички и всичко. Да, за Михаил има надежда, защото той се е научил да гледа светло на нещата, защото от хигиенни съображения търси вината първо в себе си, преди да я потърси в другите.
==
А: Критикувате днешното образование… Какви са дефицитите му според вас?
==
_**Ч: **_Каквито са на цялото ни общество. Реформи, учебни планове, изисквания, стандарти и какво ли не се правят задължително на парче, задължително в последния момент, че и след него. За висш обществен интерес се представя конюктурата. У нас правилата и законите, спазването им, функционирането на институциите, публичното говорене и поведение, всичко е приблизително. Днешното (но и вчерашното) образование – също.
==
А: Кога говорим за себе си в трето лице, както прави Михаил?
==
**Ч: **_Когато си омръзнем, когато си втръснем, когато ни дойде до гушата от нас самите. Помня свой някогашен герой. Гледаше се в огледалото учуден: „Как е възможно? Толкова години с едно и също лице!“. Говоренето в трето лице е начин да се поотърсим от заразата на нарцисизма. От това безконечно каканижене: _аз, аз, аз, аз, аз…
==
А: Темата за пътуването е сред основните в романа – кое според вас е най-важното ни пътуване? И какво идва да ни каже притчата за пратеника с послание до Наполеон, който обиколил сума пътища, докато стигне до същото място? Обобщете смисъла ѝ.
==
_**Ч: **_Пътуването към себе си е най-важното пътуване. (Винаги съм завиждал на Блага Димитрова за това заглавие.) А притчата (да я наречем така) за посланието до Наполеон ми беше необходима, за да има противотежест на пътуването. За да намира Михаил доводи (а и оправдания) в обясненията си защо не пътува. И наистина, може да се попита човек, за какво е всичкото това мотаене (мотане) по света, вечната суматоха по гари и летища, местенето насам-натам, кръстосването във всички посоки. Сигурни ли сме, че ако си останем на място, хей там в ъгъла, кротки и озарени, няма да постигнем същото, че и повече?
==
А: Имате ли си „ненагледна точка“?
==
_**Ч: **_Случва се да имам. Това е особено състояние, в което напускаш егото си, дребните си желания, дребнавите си помисли. Готов си да прегърнеш света. Някаква възвишена екзалтираност. Както казва Михаил, няма Бог, обаче има.
