(Фотография: Joro Ananjoro)
==
Антония: “Светкавици” (изд. “Издателство за поезия ДА”) е сезонен цикъл, започва от есента и завършва отново в сезона на лишението и загубата, този път - на бащата. Неизбежно ли е човешките ни преживявания да повтарят природния кръговрат и в кой сезон би искал да спреш?
==
Радослав: За мен е неизбежно, защото вярвам, че сме част от този кръговрат. В този смисъл, раждането и смъртта и подготовката за тях, и в метафоричен план, са постоянни в живота ни. Сезоните ни учат на много неща и ни променят, дори да си мислим, че не е така. За спирането, не искам да спирам в определен сезон, искам да преминавам през тях, да ги усещам, да ги изживявам.
==
Разкриваш се пред читателя в болката си по бащата, споделяш отблизо с него пътя на загубата… И вероятно можеш да разчиташ на това, че всеки от нас рано или късно преживява крайната загуба на най-близките си. Самата аз си помислих, че все едно си написал за преживяното с моя баща…
==
Да, много е интересно това… Това са силни чувства, които имам нужда да споделя. Вярвам, че общото преживяване сближава, дава поводи за разговори, за споделяне. Когато баща ми почина, малко след това, прочетох сборника „Бащите не си отиват“ (изд. ICU) и усетих, как независимо от това, че всеки един от авторите споделя личната си история, има едно силно обединяващо усещане за липса. Това споделяне помага, действа катарзисно. Независимо от различията, общото усещане е едно, затова си усетила и твоя баща. Колкото по-честен е човек със себе си, толкова повече се свързва с другите.
==
В един от стиховете си имаш повтарящо се отражение на мъжете, които мислят всеки за своите предци, а в друг казваш, че сега ти си дом за баща си. Наш дълг ли е да се превръщаме в дом за отишлите си от нас?
==
Според мен това е естествено, това е част от моята идентичност, част от историята ми. Освен това, както пише Дилан Томас „И смъртта ще остане без царство“, защото любовта е вечна. Домът на любовта е сърцето.
==
Какво остава след разпада на материята? Какво би _искал _да остава?
==
Любовта.
==
Самотерапия ли е за теб тази книга?
==
Да, определено, за мен всеки досег с изкуството е терапия.
==
Кратък сърбеж - това ли е животът? Така го наричаш в един от стиховете.
==
Животът е много неща, не бих го определил по един начин. В това стихотворение съм го използвал като метафора и съжаление, защото ми се иска баща ми да е жив и ми се струва, че много рано си отиде. В същото време, ако остана в метафората, в този сърбеж има цял един живот, хем е нещо продължително, необхватно, хем е нещо мигновено.
==
Пишеш много за сърцето - то е осезаемо, плътно, туптящо, биещо… Символ на какво е за теб?
==
На живота, на любовта, на слабостта и на силата. Сърцето е нашият център. Сърцето е дом.
==
Пишеш и за страха - че се храни с въображение, но и че може да е пътеводител? Кои са твоите страхове?
==
О, много са, понякога са стъписващи, друг път са предизвикателства. Но за мен най-страшното нещо е ако не обичаш от обич, а от страх.
==
“В ръцете си държиш един възможен свят…” Колко са възможните ни светове?
==
Ха, реалният свят в който живеем е един, но световете в нас, чрез които променяме и реалния, са много. Като скачени съдове сме.
==
В новия си ръкопис имам същия образ, до който явно - и съвсем логично - сме стигнали поотделно: за мъжа, който упорито се опитва да поправя материята (при мен е по-скоро ентропията). Най-човешкото, сизифовско усърдие…
==
Усърдието е в баланса между крайностите.
==
Пишеш, че замръзналата река е диктат на студа. И ние ли, когато замръзваме в емоционален план, всъщност отказваме да се продължим?
==
Да, определено, замръзнат ли чувствата, всичко спира. Ние спираме, и тогава идват страховете и се настаняват в нас и им е хубаво, студеничко… Обаче - пролет дебне…
==
И един въпрос като за края на годината. Самият ти интервюираш писатели в предаването си по БНР. Коя се очертава да бъде твоята книга на 2019 - избери една българска и една преводна?
==
Българската книга за тази година за мен е „Малкият бог на земетръса“ на Петър Денчев (виж рецензия тук). Книга за болката, за това как се справяме с нея и защо я има и по какъв начин вътрешните ни терзания са свързани със социалната действителност. Книга и за любовта, когато я има и когато я изгубим. Книга за депресията. Книга за България през последните 30 години, за прехода, за поколенията. Книга написана на много хубав език. Важна книга. Книга, която те разплаква.
==
Преводната книга e “Уловеното време” на Андрей Тарковски, в превод на Владимир Игнатовски. Книга, която най-накрая излезе и на български.
