Русана Бърдарска за "Опитът": Книгата ми е гигантско упражнение по български език (част 2)

ПРОЧЕТЕТЕ ПЪРВА ЧАСТ НА ИНТЕРВЮТО ТУК

==

Едно от най-смущаващите неща за мен в “Опитът” бе като че ли позакъснелият й феминизъм. Не успях да повярвам, че днес мъжете, поне интелигентните мъже, мислят точно така за жените. Какво предизвика тези ваши малко като че ли горчиви наблюдения?

==

Хм, тази седмица излезе един критически отзив (вижте анализа на Златко Ангелов тук), в който сред някои спорни тези се открояваше безспорното признание на ерудирания автор – мъж – именно за дълбаенето ми в екзистенциалния феминизъм. Ако оставим настрана по-провокативните редове, които, признавам си, може да смутят по-интелигентните мъже и жени (макар че се основават на обективни данни и факти, на дълбоко вкоренени нагласи и на автори мъже, продавани в милонни тиражи) основното ми послание няма как да е закъсняло или остаряло, то винаги е навреме. Просто му идва времето в един момент в живота на умната жена и на умния мъж. Ранно или по-късно.

==

Екзистенциалният човек съществува и в женски род, отвъд биологични и социални роли. Раждането и отглеждането на деца е оксиморонно пре-живяване, в което човекът в жената не винаги оцелява и преживява отвъд биологичната роля на тялото. Творецът съществува и в женски род. Този екзистенциален човек и творец може да търси и твори смисъл не само в изкуството, но и в живота си. В този измислен от и за мъже свят на жената е въздаден смисъл – за света и за нея самата, „щедро“ са й отредени природата, етиката и доброто, но не и Космосът, разумът, съзнанието и смисълът. Жената е невротична, докато мъжът – екзистенциално тъжен. Някъде много дълбоко тук се крие и причината за нещо, което забелязах пост фактум, а именно, че в книгата няма природно описание (прокрадват се само постмодерно цитатни и иронични вмятания като “елинпелиновско пладне”, “див радичковски северозапад”.) Безмозъчната, безсъзнателна, инстиктвина, биологична природа, с нейното циклично кръгово време, отсъства напълно от света на книгата. Но звездното небе тегне непрекъснато и навсякъде. Корицата изобразява Човека в женски пол пред абсолютния nature morte, пред небитието.

==

**Мистификацията със собствената ви смърт, описана в романа през спомените на дъщеря ви – за миг й повярвах. Какво искахте да разиграете, може ли да търсим тук буквален вариант на постмодерната “смърт на автора”? **

==

Явно съм много убедителна в този сюжет! Мистификацинното изчезване на „автора“ и псевдоавтентичният ми образ на редактор в първата ми книга доведе до злобни подмятания, че не аз съм написала текста… Смъртта на автора и авторството е тема, която ме занимава още в първата ми книга (с която претендирам, че съм „измислила“ fanfiction). В „Опитът“ обаче тя е положена в друг ред, не само постмодерен и игрови, а сред идеите за демократизиране на екзистенциалния дискурс (т.е. за правото на обикновения малък човек, не-творец, да остави следа от духа и съзнанието си) и за сгромолясването на класическите и на модерните канони, наративи, епистемологеми и пр. в литературата.

==

На композиционно и сюжетно равнище, с тази смърт хвърлям ироничен поглед към „проектното“, професионално или учебно, не екзистенциално писане. Текстът потича спокойно хронологически, привидно в мемоарното русло, което щеше да го изведе към поредния български емигрантски роман (и това е книгата, която не написах.) Но авторът умира. (И това наистина е предупреждение към читателя да не се „успива“ в удобната мемоаристика.) От „Мъжете на мама“ започва една хлабаво очертана книга в книгата, която може да се мисли като написана въз основа на бележките на починалия автор и която спокойно може да обхваща и първите глави на книгата … ако една от тях не съдържаше информацията за смъртта на Другия (на съпруга.) Защото авторът „възкръсва“ и категорично взема думата, поема кормилото на наратива, когато трябва да пише за смъртта на реалния Друг, когато нещата стават „страшно сериозни“ (по Марин Бодаков) не само за отделния човек, но и за човечеството, когато започва да единява индивидуалния си опит с този на човечеството. Следват три тежки, „експериментални“ глави. След тях идва „Репетиция на оркестър“ – с фелиниевска усмивка и светла тъга се връщаме към началото, към интимно-индивидуалното, „страстите се уталожават“ до един емоционален край на историята. И накрая буквално гръмва кодата на Епилога, който иронично резюмира цялата книга (белезите и границите на човешкото) и завършва със смъртта на човечеството и смъртта на човека, в неделя, в седмия ден от живота, както е и започнала книгата. Малко се отклоних от въпроса, но гарантирам, че отговорът е от истинския автор.

==

Разсъждавате много за езика в контекста на собствената си имиграция и интернационално семейство. Какво е да пишеш на екзотичен език с непозната култура?

==

Езикът е обект и субект в тази книга. Казвам, че по концептуални причини книгата е написана на български. Изборът на езика на писането е съществен елемент и на екзистенциалния, и на естетическия избор. Защото аз съм на български, езикът е дом на битието ми и атрибут на съзнението ми (по Хайдегер). Но това със сигурност не е най-добрият пазарен избор, нито най-краткият път към признанието, славата и парите (с което само препотвърждавам това, с което започнах интервюто.) Пиша за умирането на езика (не само на автора) с притъпяването на съзнанието, с опростяването и ощастливяването на човека, със закърнявнето на културата, за това как машините заемат мястото на все по-стандартизирания и изтъняващ откъм културна подплата човешки език. Българският умира по-ускорено и по демографски причини.

==

Книгата е и една възхвала на българския език, едно гигантско упражнение по български. Който може да изнесе такова съдържание. Което не е преводно. Екзистенциалният човек говори български. Читатели и критици явно харесват езика ми. Дано книгата не е в памет на българския език.

==

И същевременно в романа звучи и глобалната какафония. Три глави, мистификационно или не, са „преводни“, в смисъл героите говорят на друг език, или първоначално текстът е бил написани на друг език и героят-автор-разказвач играе и на територията на превода. Заглавието на една глава е на френски, на друга – на английски, а своеобразната Поетика съвсем канонично е озаглавена на латински. Главният герой живее на пет езика, два от които изобщо не разбира, ражда на френски, умира на нидерландски, не разбира какво бълнува сина й и слуша мъртвия си съпруг на немски, в уроци по немски за начинаещи.

==

Искам да се спра на нещо, което изглежда остава неразбрано. Българският език в тази книга не е само средство и форма, той е и съдържание, той, в известен смисъл, е един от героите, както основният герой е българин. Ще се опитам да обясня. Аз пиша и за паметта на езика, в която са оставили следи всички онези, които са били на този език преди мен. Текстът ми активира тези конотации, натрупвания на смисъл върху номиналното речниково значение на думи, изречения, интонации, за да артикулира собственото си съдържание, но и за да го впише в големия национален, културен наратив. Няколко истории в книгата ясно показват, че езикът, на който разказваш, може да определи съдържанието и посланието на историята (а не обратно.) После, според мен, езикът не само артикулира смисъл, но може и да го поражда. Детето в Пролога научава „най-важното нещо на света“ от езика, а не обратно – езикът просто да назове наученото. И един последен детайл, за да илюстрирам смислотворната функция на езика, която поражда различни смисли на различни езици: в хода на самото писане, на разработването на мислите ми на български език е словесното им обличане в този език, непрекъснато се „пръкваха“ нови мисли и те идваха от самия език – от „коренищата“ му (по Андрей Захариев) и от културните му натрупвания.

==

Сега на въпроса Ви, на който ще отговоря не в интимния си контекст, а в контекста, в който ще живее тази книга. Аз съвсем съзнателно изобщо не съм била „пресметлива в детайлите“ (по Кристин Димитрова) и не съм мислела за чуждия читател (за разбирането му и, следователно, за „славата“ си сред чужда аудитория). Преводът на тази книга е (защото книгата вече се превежда) голямо изпитание. Преводът е много труден не само заради собствени за стила ми особености (вкл. бележките под линия), но най-вече именно заради културата и историята, въ-плътени в българския, заради всички тези конотации и смисли, предхождащи текста и активирани в него. Ако напълно понятно (и удобно опаковано за политически-коректно заинтересования чужд читател) можеш да преведеш механизми и атрибути на комунизма, няма как да преведеш смисъла на „Да се завърнеш …“, или на опозицията „Не бойте се деца“ и „Деца, боя се зарад вас“, или на културнте „потоци на съзнанието“ (напр. за Левски във „Времето е в нас“, или по Яворов за „усилните и паметни години”), или на героичното и трагичното в Записките, Ботев и Епопея на забравените. А текстът активира този смисъл и го вплита в собствените си смисли. Проблемът далеч не опира само до „обичайния заподозрян“ – поезията, и само до езиковата преводимост. Това са „рисковете“ да пишеш на екзотичен език с непозната културна памет. Иначе преводът е като криволичеща линия около правата на оригинала – понякога слиза под линията (съкращава, свива реалии и смисъл), но понякога се издига над нея (и вади нови смисли.) В самата книга има такива „мистификационни“ (или не) „преводачески“ бележки и решения. Всеки превод е и редакция и адаптация на оригинала.

==

В книгата споменавате редица български автори (мисля, че Георги Господинов присъства най-често). Техните имена очертават ли читателския ви вкус? И това, което питам всички: имате ли възможност да следите съвременната българска литература и бихте ли откроили интересни за вас автори?

==

Вече говорих в други интервюта, че книгата може да бъде четена и като ръководство из българската литература, като един диалог с иконични интонации, редове, идеи, произведения и автори от българската литература, които са заплитат в собствени за книгата теми и идеи; като постмодерно оглеждане и осмисляне на историческите, културните и литуратурните фундаменти на националното ни съзнание и поставянето им в една по-глобална перспектива. Правя разграничение между българска литература и литература на български език, защото една от идеите ми е, че причисляването на текстове към национални литературни канони само въз основа на езика става все по-ирелевантно.

==

Да, изразените литературни вкусове са до голяма степен автентични, тук-там концептуални – във връзка с идеите на самата книгата. Опитвам се да следя съвременната българска литература, обикновено се връщам в Брюксел с куфар книги. Последните две години изостанах, но то беше и за да се потопя изцяло в собствения си текст и да не се поддавам несъзнателно на други „гласове.“ Харесвам Господинов най-вече с есетата и изобщо есеистичното начало в прозата му, както и с поезията му. Много е силен в субектно-рефлективното (и на мен лично нещо ми липсва в обектно-пластичното, в литературната направа на персонажи и сюжет.) В книгата действително тече един диалог с Господинов, и, осмелявам се да мисля, че в този диалог аз имам собствен глас и поглед.

==

Много уважавам Алек Попов, далеч не само като сатирик, и Здравка Евтимова. Ломчанинът Емил Андреев чувствам близък. „Майките“ на Т. Димова ме потресе (но христианските й сюжети после са ми напълно чужди.) „Възвишение“ на Русков - безспорно („Чамкория“ – спорно за мен, а предходните му книги, страхувам се, не разбирам напълно.) Утвърдени с право: Кристин Димитрова, Елена Алексиева, Христо Карастоянов и сигурно още десетина имена. Сред по-новите автори ме впечатлиха Крум Филипов и Яна Букова. Поезия май не съм чела от много отдавна. Знаете особеното ми отношение към емигрантската литература, тъй че я прескачам. Както и към сиромахомилските, както ги наричам, сюжети (Д. Енев, П. Ранчев) - добра литература сама по себе си, но замества неслучило се гражданско и политическо действие. Оня ден пак гледах снимки на потресаващата мизерия на баби и дядовци, на поколението на нашите родители. Това трябва да е обект за действие на гражданското общество, не сюжет за писане. От класиците – Вера Мутафчиева, Ивайло Петров, Валери Петров, Станислав Стратиев. Абсолютно любим – Виктор Пасков (без последната му книга.)

==

В книгата имате и антиутопичен текст, който очертава едно като че ли вече забелязващо на хоризонта нелицеприятно бъдеще. В контекста на днешната корона епидемия каква прогноза бихте направили за света след нея?

==

Историческият, социален, политически контекст, в който се появява една книга, винаги влияе върху прочита й. Но това важи с особена сила за книги, които се опитват да гледат в бъдещето и същевременно се появяват в момент, обикновено „исторически“, кризисен, катастрофичен или на важни открития в науката, когато бъдещето започва да прозира зад завесите на времето. Тогава тези книги имат нов „начина на употреба“ – разлистват се като оракул (по Мария Ширяева), през тях се гледа като през вълшебна сфера. Специално за моята книга, съвпадението на публикуването й с най-голямата криза, която човечеството е преживявало след Втората световна война, още веднъж ми доказа синхронността на реалността и живеенето и на писането и осмислянето. В този контекст чак тръпки ме побиват като си помисля за някои мои антимиметични виждания за демиургичната сила на съзнанието и словото.

==

Моята (Анти)Утопия продължава темите за парите, ресурсите, индивидуалното и общественото благополучие, икономиката, социалната организация, разпределението на благата, човека в координатните оси на икономиката, ценностите и щастието от (относително) кратката икономическа история. Футуристичният текст споява индивидуалния опит с този на човечеството и ги полага в бъдещето. И тъй, без да заемам пророческа поза, ще се опитам да отговоря на въпроса Ви какво от провидяното в текста бъдеще прозира днес чрез кризата?

==

Човечеството се изправи пред екзистенциална заплаха, заплаха за оцеляването си, физическа заплаха към плътта на човека. В книгата тази заплаха идва от промените в климата, за които е отговорен човекът, и от постоянната заплаха за сблъсък с космическо тяло, за която би бил „отговорен“ хаосът и случайността. В реалността се материализира на сюжета на филмите „Армагедон“ и „Меланхолия“ (и слава Богу, поредната Меланхолия с размер три пъти по-голям от „достатъчния“ да сложи край на всички сюжети прелетя неотдавна край Земята на безопасните 6,5 милиона километра). Екзистенциалната заплаха се разви по сюжета на друг филм („Зараза“), но потвърди предвижданията ми.

==

Политическите деления изведнъж станаха иррелевантни и масово държавното управление бе поето от експерти и военни. Икономическият ръст и конкуренцията престанаха да ни бъдат „първа грижа“ и отстъпиха място на оцеляването (но понеже тази криза няма до доведе до фундаментални социално-икономически промени, връщането към „нормалност“ ще е дълбока рецесия.) Същевременно, богатството, притежанието на материалните ресурси, определя кой ще оцелее и кой не (затова светът толкова се страхува от разпространението на заразата в Африка, Хаити или Индия.) Потвърди се, че в бъдещето да имаш _ще определи дали ще те _бъде, първо в съвсем буквален физически смисъл. И това, че капитализмът и демокрацията са създали ресурсите, имането, за да ни бъде.

==

После, човечеството изведнъж се превърна не в глобална икономическа общност, а в човешка, плътска, екзистенциална. Парадоксално, паралелно с този процес на обединение и сближаване на хората като братя и сестри, с трогателни жестове на човешка солидарност, интензивно се разви и друг процес, за който пиша – отслабването на физическото общуване „на живо“, „социалното дистанциране“ и подмяната му, пък и на реалността изобщо, с виртуалното. Хората наистина престанаха да пътуват, загледаха света от прозорците, мотото „назад към природата“ доби морбиден смисъл, общуването премина изцяло онлайн, светът е обитаван и опознаван виртуално. Светът „затвори“ като икономическа дейност и като физическа реалност.

==

И накрая, съвсем осезаемо е пренареждането на ценности и идеали както за отделния човек, така и за обществото. Мисля, че това, което преживяваме, дано го преживеем, впрочем, ще ни бележи за цял живот. Всички поотделно и целия свят. Ще ми е много интересно да прочета какво мислят другите – поканена съм в журито на един камерен литературен конкурс за есе на тема „Животът ми след пандемията.“

==

Да поговорим накрая и за Брюксел, където живеете и работите от години. Пишете за Брюксел като за едно наднационално място. Той се е превърнал като че ли в клише на самия себе си по начина, по който бива виждан днес от мнозина. Възприемате ли го като мястото, където винаги ще живеете, и мислели ли сте някога за завръщане в родината?

==

На Брюксел и Белгия съм посветила десетина „занимателни“ страници, така че ще се съсредоточа върху въпроса Ви за завръщането. В главата „Да се завърнеш …“ мисля за три завръщания. Първото е поколенческо, социално-икономическо и политическо, на „немили-недрагите“ икономически емигранти, които един ден, да се надяваме, ще ре-имигрират, т.е. ще се върнат, в България, когато тя стане „нормална“, некорумпирана, функционираща пазарна икономика и демокрация. Второто завръщане е моето лично – биографично, битово-пенсионерско, географско (и да отговоря директно на въпроса Ви – да, живот и здраве, ако доживея до този момент, възнамерявам да деля времето си между Брюксел, Пловдив и Тасос.) Третото завръщане е екзистенциално и… невъзможно. Защото не можем да се връщаме във времето (освен в съзнанието си и в естетическите и други реалности, които то обитава или гради.) Това е завръщане-умиране.

==

Но знаете ли, аз считам, че всъщност никога не съм напускала родината (не държавата), защото моята родина е българският език. И в тази посока ще е поздравлението, което съм поканена да направя към българите в чужбина по повод 24 май. „Родната стряха“ на езика ни е скътана в най-интимния пейзаж на съзнанието ни. И ние носим тази къщичика където и да сме по света. Защото сме на български. Ние живеем и на много чужди езици, на тези езици си печелим хляба, научаваме новините, консумираме, инвестираме, лекуваме се, общуваме, даже отглеждаме децата си. Но не трябва да оставяме екзистенциалната ни къщичка да залинее и да се срути. Българският е изчезващ език. Не само демографски, той изчезва и в нас. Свещеният език на дедите – и на бабите ни – ще се превърне в мъртъв език. С него ще изчезнат паметта и посланията на всички онези, които са били на български преди нас. Трябва да опазим свидната къщичка, това е иначе клишираната „родина в сърцата ни“, да четем на български, да научим децата си на български (колкото и прагматично безполезен да е този екзотичен език за културно и езиково безпризорните граждани на света.)