Разликата между последните ти две книги е почти три години, но моето усещане е, че онзи, който ги е писал, е същият човек. Или е променен?
==
Не, не – човекът не се променя, така мисля аз. Секунда преди раждането си той е вече завършен.
==
Някъде казваш, че намираш първата си книга за слаба. Същевременно издателят на “Топло животно и други стихотворения” (Издателство за поезия ДА, 2017) Силвия Чолева разказваше, че много трудно се съгласяваш на промени по текстовете си. Не вярваш ли в редакцията като необходим процес - или спонтанното излияние ти се струва завършено? Питам и за редакцията като инструмент за живеене - смяташ ли, че животът може да бъде редактиран?
==
Първата ми книга не е слаба. Тя е кошмарна. Иначе вярвам в съвета на Чехов – не слушай никого, та когато сбъркаш, грешката да е твоя, а не чужда. Животът не може да се редактира, но чувствам, че смъртта може. Имаме вече един пример за това. Не е малко.
==
Перифразирам твой стих. Къса смелост да легнеш с целия си ръст върху острието ли е поезията? Когато пишеш, болиш или отболяваш? Или единствено мислиш?
==
Допускам, че поезията е дълга, но излишна смелост. Защото най-често острието е тъпо. Убеден съм, че всеки човек през живота си може да напише едно добро стихотворение. Има между другото такъв поет у нас, с едно хубаво стихотворение – Божидар Божилов. Ако питаш мен, и това не е малко. Но той има над 30 поетически книги. Каква смелост, Боже мой… Когато пиша, гледам да не мисля много, защото иначе ще трябва да спра.
==
Кой и какъв е “оня рядък тип любимци на боговете, който днес е на изчезване”, за който пишеш?
==
Вярвам, че Бог има нужда от мен, човека, в същата степен, в която аз, човекът, имам нужда от Него. „Не бойте се, защото вас обикнах повече от ангелите…“, сигурно цитирам неточно. Виж, за боговете не знам. Предполагам, че те отдавна са се отказали от нас. Кой е техен любимец днес? Не бих могъл да кажа наистина…
==
“Машини” започва с прозаично въведение, което задава философската рамка на книгата. Според френския мислител, когото цитираш, човекът е мислеща материя без душа. Ти сякаш не опровергаваш това, а по-скоро си играеш с тази идея като котарак с мишка, със снизходителна, ласкава, горчиво-иронична жестокост. Животното и машината се превръщат в централните ти метафори - и двете безсъзнателни, но с топли корпуси, загрети от инстинкти или електричество. В израза “стадо от машини” човекът всъщност е едновременно и двете. Днес говорят за т.нар. singularity point - момента, навярно в съвсем не далечно бъдеще, когато сливането на човека и машината в изкуствения интелект ще стане окончателно. Някъде представяш човека като бог на една несъществуваща, електрическа, виртуална реалност, в която - за разлика от тези на големия Бог - изчисленията не пропадат? Това ли идва и какво ще е? И ще изпитваме ли носталгия тогава към “бавното оскотяване”? И ще е възможна ли топлата бавност? Моля те, поразсъждавай самият ти за всичко това.
==
По онова време – 18 век – човеците от типа на Ламетри, тъй наречените материалисти, са прекрасни. Виждам ги как излизат от залата за дисекции, вървят из пролетния, мръсен, свечерен Париж, подвикват на проститутките и рецитират Лукреций на латински. Харесвам ги – Вокансон, Казанова, всички ония мошеници, които умееха да живеят и да лъжат убедително. Те бяха истински хора. В сравнение с тях ние сме недоносчета. Но да оставим това. Ламетри е честен и, бих казал, страстен мислител, но в моята книга той е само отправна точка, нищо повече. Освен животни и машини там има и градини, и кукли, и ангели, и, разбира се, хора и богове. Книгата по-скоро разиграва тези образи, отколкото да твърди нещо сериозно от научна гледна точка. Даже ми се струва, че тя най-безсъвестно се подиграва с науката, не знам защо. Относно изкуствения интелект и виртуалния бог на всички неща – дали „идва това“, аз не мога да кажа, но зная какво чувствам: ако идва, да идва по-скоро. Никаква носталгия, никакво връщане назад – приветствам с пълно и щедро сърце виртуалните идиоти и ги каня на моята маса. Виж, за топлата бавност бих посъжалявал малко, да. Но малко.
==
От чия смърт (“тази мършава и сива смърт”) те е страх най-много?
==
Дай да прескочим това. И да запалим по една цигара.
==
“Вещта ми е по-близка от човека” - толкова е съзвучно на собственото ми усещане, че вещите са несправедливо по-безсмъртни, защото надживяват поколения хора. И в същото време това изречение е диагноза за една крехка, самовглъбена, често творческа асоциалност, която също споделям. Кое е при теб?
==
Защо несправедливо, напротив. Добре е, че предметите са по-безсмъртни от нас. Всичко е хубаво, всичко е справедливо. А и защо да се лъжем – хората бързо омръзват. Кой не би предпочел най-очуканата гръцка ваза, най-смешната африканска дрънкулка, най-лошата скица на Шарден пред поредния досадник?
==
“Такъв човек си, че да можеше, би тъпкал всеки ден един и същи път”. Вярваш ли и ти в могъщата рутина, която със своята уютна, утешителна повторяемост ни дава илюзията за вечност и сигурност (“с четирите дървета, масата и стола ти всичко си видял, изпитал, преживял”)? На фона на цялата тази здрачна преходност, която струи от стиховете ти, не е ли тъкмо рутината – дори в прекрасната ти поема от “Машини” (изд. Жанет 45, 2020), която описва “провинциалната мътилка на нещата” – контрапунктът, красив по някакъв особен начин?
==
Не бих го нарекъл рутина, а по-скоро чувство за време. За ритъм. За вечност. Вярвам, че тъй нареченото еднообразие е по-разнообразно от тъй нареченото разнообразие. Една любима уличка ти дава всички улици на света, едно хубаво стихотворение ти дава всички хубави стихотворения, писани някога, и т.н.
==
В “Наброски върху любовта и времето” и в “Ситуации” твърдиш, че всяко нещо се осъществява в един дуализъм, съществува в противоречието си… Можем ли да живеем, приели това?
==
Дали го приемаме, или не, ние живеем тъкмо така – хераклитовски.
==
В “Кристине Лавант” пък сякаш пренаписваш знаменития откъс от Коринтяни 13 за любовта. Там смисълът е, че и всичко да имаш, без любовта си нищо. При теб пък е така: ще направиш всичко необходимо, но пак няма да имаш любов…
==
Не харесвам много апостол Павел. Това стихотворение е написано от името на австрийската поетеса Кристине Лавант. Говори тя, не аз. Аз само я чух. Така че липсата на любов тук не се отнася до мен.
==
Един или много са боговете? На едно място ги описваш като фриволни, игриви, лекомислени същества, на които скоро ние омръзваме и те се връщат обратно да заживеят по старому…
==
Е, познаваш митологията, познаваш основните религии… Един ли е, или са много?
==
Добре, така да е. Тогава ще те питам съвсем друго. Пишеш в рима или най-малкото с ясно очертан, почти старомоден ритъм в епохата на разпокъсания бял стих, в която всеки фейсбук пост, всяка новина, всяко прозаично заявление може да се “разчлени” на строфи и да “заеме позата” на стихотворение… Е?
==
Харесвам Фейсбук. Всеки глупак там е бог, всеки фашист – либерал, всеки подлец – моралист, всяко животно – човек. Глупостта във Фейсбук е сияйна, баладична, трансцендентна. Искам я цялата и завинаги, копнея за нея непрестанно и завинаги. Какво обяснявам ли? Че няма старомодно и модерно, няма ново и вехто – всичко е едно. Има само талантливо и бездарно. И че ако греша в това си предположение, значи съм старомоден. Но какво значи „старомоден ритъм“? Можеш ли да дишаш модерно, да правиш любов модерно, да се храниш модерно? Да оставим тези приказки на литературните критици, и те са хора.
„Епохата“, как ли пък не.
==
Тогава… следиш ли съвременната българска поезия? И има ли имена на “колеги”, които би откроил?
==
Следя, но все по-малко. Красимира Зафирова. Румен Денев. Любомир Николов. Съжалявам, че не са млади. Нарочно пропускам имената на мои – и млади, и стари – приятели поети, които съм споменавал на друго място.
==
Искам да завърша с тези твои стихове:
“Аз зная, че когато назоваваме нещата,
запява дрозд и някъде човекът става на пихтия,
но ивиците мрак не могат да прилепнат точно,
о, ивиците мрак не могат да прилепнат точно…“
Всъщност, не е нужно нищо да ми казваш, исках просто да ти го прочета - ивица мрак, която не прилепва точно…
==
Да. Просто да полудееш.
