Снимка: Георги Казаков за #URBN
==
Нека да започнем от заглавието на новата ти стихосбирка - “Братовчедката на Зорбас” (Жанет 45, 2020). Знаем кой е той, но коя и каква е тя? И макар да присъства само в едноименното стихотворение, има ли я и другаде в книгата?
==
Братовчедката на Зорбас, това е майка ми. Това съм аз. Това сте вие. Само ако си припомним кои сме. Често интелектът и умът взимат превес над чувствата ни и живеенето и забравяме да танцуваме, да се смеем, да отваряме прозорците на домовете ни широко и да пеем. И също като героя на Казандзакис, заровени в книгите и миналото, търсим онова нещо, което ще ни даде покоят, от който се нуждаем. А то е точно пред нас, в единственото настояще, което имаме. Затова спешно трябва да се побратимим със Зорбас, ако искаме да се помирим със себе си.
==
Познавам и двете ти стихосбирки, но искам да питам самата теб: има ли разлика, израстване в чувствителността, погледа, темите ти между двете, как го усещаш?
==
Абсолютно. Вероятно читателите ще разпознаят стила ми и в тази книга, но лично за мен двете нямат нищо общо. За тези няколко години след първата ми стихосбирка преживях много възходи и лични падения и в мен се случи едно израстване, да не кажа порастване. Поех по един път на търсенето на моя личен Бог и този на другите. Нагазих в едни, така да се каже, езотерични води. Това неизменно се отрази на текстовете, които се появиха оттогава. Ако трябва да дефинирам двете стихосбирки поотделно, представяйки си, че са едно дърво, за „Хълбоци и пеперуди“ бих казала, че е едно смело и буйно разцъфване на дървото и младостта ми. „Братовчедката на Зорбас“ е същото дърво, но обсипано с плод. Преждевременно узрял.
==
“Напускането се случва само веднъж”, пишеш. В много от стиховете ти има игра между отсъствието и присъствието. Отсъствията по-важни ли са от онова, което е тук? Онзи, който ни оставя бележка, че ще се върне, но не идва? В самото чакане ли е смисълът? Как е за теб?
==
Нищо не е по-важно от това, което е тук, но хайде кажете го на мозъка! Онзи, който оставя бележка, че ще се върне, но не се връща, не му е мястото при мен. Но с това тези хора ни дават прекрасен урок по себеобичане, за което трябва да им простим и благодарим. А чакането има смисъл за мен само ако чакам себе си, онези части от мен, които съм изгубила на пътища, на които съм чакала някой друг.
==
Започваш стихосбирката си с нещо необичайно - автобиографичен предговор в проза, където разказваш за едно обикновено селско детство, което днес звучи тъкмо обратното - като лукс, като изключение, като мечта за толкова градски деца. Колко важно е за теб и поезията ти то, на какво е източник? И защо там казваш, че “това сте вие”, когато всъщност малцина са благословени с такава свобода и толерантност, с близостта до природата и до земното?
==
Това е един много личен за мен текст. Моят корен, който реших да сложа в книгата, за да може читателят да проследи откъде идва моята чувствителност, страховете ми, развитите ми сетива за живота и смъртта. Обръщението „това сте вие“ отправих първо към всички, които са имали шанса да преживеят такова детство. Второ към тези, които по един друг начин са изпитали подобни неща. Но дори и да не са, те неминуемо ще ги изпитат, прочитайки този текст, който с прочита им става техен, защото е повече от ясно – ти си това, което четеш, и това, което четеш - това си ти. Това е опит за обединение на хората, от който имаме огромна нужда точно сега. Защото колкото и да сме различни, излизаме от една утроба и си отиваме в една и съща земя. Във всеки един от нас гори един неугасващ олимпийски пламък, който от време на време е нужно да разпалваме отново с текстове за малките неща, като този.
==
Споменахме смъртта, а тя присъства в поезията ти, но нашепната от нея не като край, а като красив сън - какъвто си го виждала като дете. Как мислиш за смъртта и ако трябва да избереш най-подходящата метафора за нея, коя ще бъде?
==
Така бих дефинирала смъртта: два близнака са в корема на майка си. Не знаят какво ги чака от другата страна. Единият пита другия „Сега ще умрем ли?“
==
Разкажи ми за баба си… (Всъщност и това, което казва тя, и онова, което ти шепне поезията, е едно и също, нали: смърт няма).
==
Баба ми беше един от най-близките ми хора, с които израснах. Беше добра и вярваща жена. Загубата й ме накара да се изплаша много от смъртта и живота. Продължих да живея с нея и до днес и знам, че тя ми помага отгоре. Почти всеки ден си говоря с нея. Някои хора си отиват, но продължават да живеят чрез нас, преди да се появят в следващия си живот. Именно в това ефимерно общуване с тях, в метафизичните реки на поезията, които ни отделят от света на материята можем с просто око да видим, че смърт няма. Има само понятия и предположения за нея.
==
Зная, че си вярващ човек (поправи ми, ако това не е точната дума). Разкажи ми за твоята вяра - в какво е? И доколко поезията е проявление на Божественото или на друго? (пишеш: “направи така че читателят да си помисли/че Бог ти е диктувал/не армиите на плътта”)
==
Вярвам във всичко, което се обръща, когато го повикам. Полиатеист съм, тоест вярвам във всички религии и Божества, защото за мен Първоизточникът или Бог е един. Различни са езиците и имената, през които се проповядва. Смятам, че поезията е едно от проявленията на Божественото, защото идва от тази най-съкровена и дълбока част от нас, в която егото не би трябало да има думата, нали? И когато поетът направи добра връзка със себе си, или всеки друг човек, който създава нещо, той се превръща в канал, по който потичат Божествените послания. А те идват, за да повдигнат хората, да ги накарат да открият себе си в тези думи, да усетят, че не са сами в това. Да чувстват. Този лукс, чувстването.
==
Опасност ли е любовта? Изреждам само някои от метафорите, свръзани е с нея в стиховете ти: минно поле, нож, кръв, игра на войници, бръкване в окото, удавяне…
==
Любовта е опасност само в този конкретен цикъл от книгата. В последната част от нея любовта е благословия. Има разлика между любов и любов. Не мисля, че тази любов, която наранява и не идва свободно, изобщо може да се нарече любов. Заради модели от детството често влизаме в тази „игра на войници“, в която има ролите на жертва и насилник. И целия този сценарий го пишем единствено ние. Време е да се излезе от този модел и да стане ясно веднъж завинаги: истинската любов не наранява, не държи вратата отворена, когато си тръгва, не те кара да търсиш нейното внимание, приема те такъв, какъвто си, слуша те и те чува, разговаря с теб, прави те по-смел, по-добър, просто по. На тази любов е посветен последния цикъл в книгата ми, с надеждата хората да повярват, че такава любов съществува и не е нужно всичко винаги да е жестоко и невъзможно, с ножа до кокъла. Тази любов ще я познаете по светлината. Както я познах и аз.
==
Какво се случва с академията ти, особено сега, когато имаше дълга карантина? И какви са плановете ти?
==
Академията ми за писане „Заешка дупка“ мина през много тежък период, тъй като карантината осуети старта й. Освен това тя не попадна в критериите за помощ от държавата. Но вместо да се оплаквам, реших да презарередя и да обявя новия прием за есенното й издание. Получихме много запитвания за курсовете ни по писане и смятам, че си заслужава да продължат да се случват. По време на карантината излезе от печат Антология по случай петата й годишнина. Също очакваме да излязат няколко нови книги на наши курсисти, с които работихме върху техните ръкописи. Академията е рядък шанс за пишещите хора в България и не само, които имат нужда от внимание и сцена за изразяване, от общност, в която да се чувстват добре и да обменят креативна енергия. Затова няма да се откажа лесно от нея. Всеки може да получи информация за новия прием на страницата на Творческа академия „Заешка Дупка“ във Facebook. Или на мейла ни: akademiq.chernova@gmail.com. Нямаме търпение да съберем следващите писателски класове.
==
Кои са вдъхновенията в поезията ти и следиш ли съвременните си колеги поети и писатели - кои имена би отличила?
==
Вдъховенията в поезията ми са много, като започнем от Ферлингети, Хулио Кортасар, Марк Странд, Габриела Мистрал, Сесар Валейхо, Мери Оливър… Обичам американска, латиноамериканска, аржентинска, португалска поезия. Харесвам и поезията на Словения, Унгария, Полша, поети като Томаж Шаламун, Йосип Ости, Дьорд Петри, Чеслав Милош, Алеш Дебеляк.
==
Разбира се, следя и съвременните си колеги поети и писатели. Харесвам поезията на Иван Ланджев, Владислав Христов (особено „Писма до Лазар“), Диана Иванова (любима „Басма и Габардин“), Оля Стоянова и много други талантливи поети. От прозаиците съм голяма почитателка на Иванка Могилска, Яна Букова, Виргиния Захариева… очевидно наблягам на женските имена, които никак не пишат по женски.
