Алеко Желязков: Tежките елементи са три - науката, любовта и хуморът

Нетипично е за мен, поне в сегашно време, да чета и да пиша за научна фантастика. Нетипично е и че романа ти “Тежки елементи” (Жанет 45, 2020) публикува издателство, в чийто профил поне досега този жанр като че ли не фигурираше. Поздравления за този страхотен пробив! Разкажи ни как се случи и как работи с издателството по текста.

==

Ама това научна фантастика ли е? :)

==

А не е ли?! Хайде, ще се разберем по-късно. :) Кажи сега за процеса по издаването.

==

Не мога да опиша колко бях сащисан (и мега радостен, но това е ясно), когато миналия октомври получих имейл от Божана Апостолова, че би било чест за всяко издателство да публикува „Тежки елементи“. Най-малко от тях го очаквах, именно защото не виждах как книгата би се поместила в техния профил. Когато пращах ръкописа на издателства, намерих само 3-4, които приветстваха разглеждане на ръкописи от никому неизвестни автори. „Жанет 45“ бе едно от тях и след кратко колебание си рекох „какво пък толкова, най-много да ти се смеят“ и пратих имейла. Да живее интернет, защото ако трябваше да пращам хартиено копие по пощата, със сигурност големият риск да се озове в кошчето щеше да ме спре и събитията щяха да се развият в друга паралелна реалност.

==

Прочетете рецензията за “Тежки елементи” на Алеко Желязков тук

==

Всъщност открил ме е Красимир Лозанов, който със сладкодумието си убедил Божана и Манол Пейков да се захванат с „Т. Е.“ Реактор и коректор беше Здравко Дечев – работихме бързо и лесно, само с няколко прехвърляния на топката. Не се наложи да се прави структурна редакция, тъй като с Краси си „стиснахме ръцете“, че ръкописът си стои солидно в структурен план. Корицата измисли и сътвори Христо Гочев (моят скромен принос е опулената котка) и като гледам реакцията на хората, май добре му се получи.

==

Добре, ще си призная, че не познавам сцената на българската фантасична проза, затова ще те попитам като пълен лаик - има ли такава, с която да се конкурираш? Особена общност ли е, има ли своите издателства, авторски имена, фенове?

==

И аз ще отговоря като пълен лаик: не знам, сигурно има. Научната фантастика ме влечеше като дете, но уви, трудно се намираше. Докосвал съм се до българската сцена по ония времена чрез имената на Любен Дилов, Петър Бобев, Павел Вежинов и илюстрациите на Текла Алексиева по кориците на библиотека „Галактика“. После, когато вече книжният пазар „избухна“, спрях да чета фантастика. С малки изключения като „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Ама това научна фантастика ли е? :)

==

Не точно, прав си, още повече, че Адамс буквално си измисля частта с “науката”, където я има, но при теб…

==

Тогава логично вероятно възниква въпроса защо пиша в подобен жанр, след като не го чета? Може би неосъществената мечта от детството по Фройдистки изплува от подсъзнанието ми. Така или иначе, няма нищо по-нормално от това входът да се различава от изхода и ще спра дотук, за да не влизам във вулгарни вицове по тази тема.

==

Я да се върнем на Адамс. Нямаше как да не направя паралел между “Тежки елементи” и класиката му (вече). Дори и аз откривах толкова хитри сюжетни и стилови намигвания, които сочеха към него. И все пак спомени и други конкретни писателски гласове, които можем да дочуем зад писането ти, с които си израснал?

==

Преди две години реших да напиша роман. Представих бъдещия проект пред себе си и пред приятелката си, която много ми помогна за книгата с най-ранните отзиви и предложения (много мерси и цун) като „нещо като Пътеводителя, но не баш“. Тъй че паралелът е съвсем основателен. Освен Дъглас Адамс, като „инфлуенсъри“ в развитието ми на фантаст няма как да не споменем Артър Кларк, Тери Пратчет, Братя Стругацки, а защо не и Вонегът, Мураками, Кафка – те фантасти ли са или се обърках? :)

==

Са, са… Но като си говорехме за уточнението “научна”, трябва да признаеш, че в романа ти има много, много съвременна наука. Доколко незапознатият читател може да се довери на достоверността й, и използването й плод на твои собствени интереси към астрономията и физиката ли е?

==

Определено ме влече науката, и то в нейните най-теоретични и фундаментални нива. Което неизбежно води до теоретична физика и космология. Една навързана поредица от любимия въпрос на децата „Защо?“ в крайна сметка ще опре до Принципа на неопределеността и ще бъде погълната от него. А там вътре, в безумно малките разстояния на Планк, както и в черните дупки, мога да вкарам каквото си реша: идиотските си фантасмагории, философски парадоски, розови слонове… И всичко това е обвито в една елегантна достоверност, която ни дава науката и която е валидна за всички, понеже научният метод така се е вкопал сам в себе си, че е неразрушим.

==

Освен че ми е любопитно защо нещата са такива, каквито са, за мен науката е инструмент, с който водя читателя, и когато се сблъскам с ограниченията на скромния си ум, които не ме допускат до по-сложни математически модели, си измивам ръцете с другия инструмент – хумора. Хайде да добавим и още един стълб, който движи света и заради който изобщо ще си направим труда да четем която и да е книга – любовта, и получаваме три самодостатъчни „тежки елемента“, на които се гради целият роман. Така книгата е флуидно последователна и завършена, писателят – публикуван, читателят – доволен, а Антония Апостолова, която вече няма време да чете фантастика, без бой пише за нея. :)

==

В “Тежки елементи” обаче си и много злободневен, правиш множество препратки към съвременни политически и социални явления, някои от сравненията ти звучат като синтезирана диагноза на обществото ни. Изглежда руските олигарси могат да си получат своето само във фантастиката… Имаш ли активна гражданска позиция, активен ли си политически? И - извинявай, трябва да те попитам - възприемаш ли се като част от поколението на “умните и красивите”?

==

Не съм активен политически, но имам позиция, която се гради на основните ми ценности: свобода на личността и права на човека. Това ме прави ултралиберален, а убеждението ми, че пазарната икономика е гениален естествен регулатор (подобен на научния метод – виж горе), но в същото време има нужда като общество да се погрижим за идеи и субекти, които не могат да оцелеят на пазарен принцип, ме прави умерено десен.

==

А позицията ми относно това, което се случва в момента (без да влизам в дълги разсъждения за корупция, зависимости и т.н. - хората са ги изложили по-добре, отколкото аз бих могъл) е, че щом 20 000 (and counting) души са излезли на площада и настояват да се махнеш, чисто и просто трябва да се махнеш. Ако аргументът ти е, че си спечелил честни избори, ок, отиди пак на избори, пък да видим – никой няма да те забрани, нито да те обеси на уличния стълб. Ако пък твърдиш, че заради шепа хора, хвърлили оставки, държавата ще се счупи, значи си за 4-ти километър. Не дай си Боже наистина държавата да зависи от десетина души, тогава трябва да бъде счупена незабавно!

==

Относно „умно-красивите“, този етикет, съгласна си, бе лепнат от някой многознаещ пиар с цел да дискредитира протестиращите през 2013 година, като ги изкара презадоволени софийски дришльовци, които в скуката си са излезли да се позабавляват и да пийнат по няколко бири. Това вече се изтърка. То самата концепция да иронизираш хората, представляващи гръбнака на икономиката, още в своя генезис е предразположена на разпад като тежък елемент. Щом материално задоволената млада софийска средна класа излиза на улиците да крещи „оставка“, с риск да се зарази с Ковид-19 или да бъде пребита, какво остава за „некрасивите и неумните“ от дълбините на страната, които, освен че страдат от общия за всички ни проблем с върховенството на закона, тънат в мизерия и нищета?

==

Заиграваш се много симпатично и със съвременното национал-патриотарство, и за мен романът ти е антидот на много други сантиментално-прочувствено-етнографски опити да се пише с поглед назад към българската история, към “българщината”. Какво мислиш за това - иронията ли е възможният отговор?

==

Убеждението ми е, че от Великите географски открития (когато човечеството е започнало да се глобализира) насам светът е в икономически, социален и духовен подем. Има и дърпания назад, разбира се – войни, тоталитарни режими, пандемии и пр., но като теглим чертата, благодарение на глобализацията всички живеем по-добре. На този фон дребните кахъри на т. нар. патриоти ми стоят като от 19-и век. Японците, които тропат Пайдушко хоро, не отричат, че е българско; от ЮНЕСКО не са тръгнали да крадат стенописите в Боянската църква. Смеем се на националистическата грандомания на Северна Македония, а не можем да се справим със собствените си комплекси. Въпросните комплекси са разбираеми де, някои хора, недоволни от неспособността си да се впишат в съвременния свят, се вкопчват в „трите морета“ като удавник за сламка, понеже нямат друг остров на духовността. И определени политици и общественици „яхват“ тази тенденция. И да, личното ми отношение към тях се проектира в ирония.

==

Героят ти първоначално е доста безразличен към света, наивен, леко нелеп, учен-недоучен, грубоват, поразпасан и поотпуснат - защо го избра такъв и такъв ли т се струва масовият българин?

==

Съвсем случайно се получи така, нека не търсим паралели с Бай Ганьо или персонификация на масовия българин. Просто така тръгна книгата и аз, като строг, но справедлив баща на героите си, дадох на Наско известна свобода да се развива както намери за добре.

==

Вярваш ли в паралелните реалности и каква би си избрал, ако можеше да минеш през черна дупка? Вероятно не хипарското общество, с отвращение избрало мира, като в книгата… :)

==

Паралелните реалности са от класа хипотези, които не могат да бъдат опровергани. Като солипсизма. Това не означава задължително, че съществуват. Но ако съществуваха безброй паралелни вселени, със сигурност в някоя от тях нямаше да е възможно да съществуват паралелни вселени, което щеше да доведе до колапс на цялата паралелност. Ето до тук стига човек, когато се опита да разсъждава над въпроса, и когато въпросният човек пише книга, се получава една много удобна платформа, на която спокойно можеш да наредиш динозаври, радиовълни-личности, небиологични цивилизации и въпросните отвратени от мира хипита.

==

Какво би разкрил за теб фейкнюзтолетът от романа - пистолетът, който създава фалшиви новини и унищожава репутации, ако бяха го използвали срещу теб? :)

==

Нещо „фейк“, предполагам. Например че държа затворена в мазето 17-годишната си дъщеря, откакто е родена, заедно със сина си от нея. Или друга фалшива новина. Интересното тук е, че истината е една, а неистините – всичко останало, тоест имаме на разположение по безброй лъжи, увити около всяка една истина. Затова фейкнюзтолетът е толкова успешно изобретение. Затова, започнеш ли една лъжа, не можеш да спреш да се оплиташ в нови и нови лъжи, и затова, в контекста на по-горен въпрос: О-став-ка!

==

Доколкото разбирам, си почитател на екстремните спортове. Това ли е най-близкото усещане до това да летиш в Космоса като радиовълна, надмогнал физическото тяло?

==

Радиовълните не могат да усещат, защото за тях времето е спряло. Те изпитват акумулираните по време на летежа си усещания после, в компютъра, подобно на преживни животни. Екстремните спортове, практикувани от мен по неекстремен начин, всъщност дават най-добра представа какво, аджеба, е физическото тяло, къде са границите, в които можеш да си позволиш да го натовариш днес и как утре да отместиш малко по-навън тези граници.

==

Почитател съм на умерения риск и рискувам умерено не само в спортовете, а и в начина си на живот. Например рискувам да правя филми на свободна практика, без да знам кога ще дойде следващият проект; рискувам да развивам стартъпи с пълното съзнание, че шансът да скалират е по-малък от 5%; рискувам да пиша книги без гаранция, че Божана някога ще ме потърси…

==

“Какво е действителността?” ли е твоята версия на въпроса за живота, вселената и всичко останало?

==

Не. След като знаем точният отговор, който се съдържа в броя глави на „Тежки елементи“ (ето ти едно умишлено намигване към „Пътеводителя…“), въпросът за живота, вселената и всичко останало е следният: „Колко зъба ще имам в устата, ако захапя изкуственото десетозъбо чене на баба ми?“

==

Хах! Приема се! Кажи ми, имаш ли възможност да следиш съвременната българска проза изобщо и кое от нея би откроил?

==

Срам ме е да си призная колко съм невеж в това отношение. Едва напоследък започнах да обръщам повече внимание на българските книги и без да ги класирам и коментирам, мога да изредя няколко заглавия, които съм прочел с удоволствие: „Възвишение“, „Хавра“, „Хроники на неведомото“, „Времеубежище“, „Баница с локум“, „Потъване в мъртво море“ (не се подмазвам, наистина ми хареса).