Габриела Манова: Тъгата не е линеен процес, времето лекува временно

Лауреат си на конкурса за поезия “Веселин Ханчев” за 2019 г., а дебютната ти книга “Навици” (Жанет 45, 2020) е естествено следствие. Ти си едва на 25 - с каква давност са събраните тук стихотворения, нови ли са или има и отдавна писани? Какво е твоето усещане за онова, което ги свързва в този сборник?

==

Често казвам, че двайсетте години на човек са най-динамичното време, времето, в което се променяш най-бързо и най-осезаемо. Всъщност няма как да знам дали съм права, но така го чувствам сега. Ако има нещо, което свързва текстовете в книгата, това са може би двайсетте и всичко, което им принадлежи: търсенето на човека, който си, тревогата за бъдещето, носталгията по неща, които всъщност са се случили съвсем наскоро, въпросите, чиито отговори, започвам да си давам сметка, може би никога няма да открия.

==

Имах известни колебания дали изобщо да включа няколко от първите си стихотворения. И защото много от нещата, писани по-отдавна, вече не ми се струваха важни, и поради някаква естествена неприязън към първите опити. Както казва мой близък човек обаче – къде да влязат първите ти стихотворения, ако не в първата ти книга? Постарала съм се да не пренебрегвам момичето от тогава, защото без него нямаше да го има момичето днес.

==

В стихотворенията ти присъства една преждевременна мъдрост и чувствителност за смисъла на времето. Казваш, че нищо не е отвъд времето, но същевременно, че няма време и следователно то не лекува - кое ти се струва по-валидно в крайна сметка или и двете твърдения са еднакво верни?

==

Ще ми се „нищо не е отвъд времето“ да е застраховка, че нещата, от които ни е боляло, в един момент няма да имат сила над нас. Но според мен тъгата не е линеен процес – тоест няма график, който да гарантира, че днес болката е най-силна, но от утре единствено ще намалява. Преди няколко години загубих близък човек и все още има дни, в които се чувствам, все едно се е случило току-що. Малко е особено да кажеш: „Днес съм тъжна, защото мой близък почина преди пет години“. Но усещането е точно това. Просто времето лекува временно.

==

Нарекла си цялата стихосбирка на името на стихотворението “Навици”. Може ли и поезията да бъде вреден навик? Или по-скоро е самотерапия - казваш някъде, че думите са мрежа, с която сама се издърпваш от дъното?

==

Поезията е трагикомичен навик – особено когато много искаш да напишеш нещо, едва ли не го чуваш в главата си, но то така и не излиза както ти се иска. Със сигурност обаче помага и в този смисъл би могла да е форма на терапия, а ако се научиш да иронизираш собственото си безсилие пред думите, действа дори катарзисно. С писането изобщо, мисля, не само с поезията, човек преработва емоциите и прощава – макар и невинаги. Понякога с това, което си написал, заявяваш, че не прощаваш. Което също действа терапевтично, поне при мен.

==

По какъв начин ни състарява любовта?

==

Мисля си, че в любовта следваш един сценарий, който, ако имаш късмет, е този, който винаги си искал за себе си, но дори в тези случаи все губиш нещо за сметка на това, което получаваш. Може би пътищата, по които не поемаме, и животите, които не изживяваме, са онова, което се трупа и ни състарява. Състарява и пътят, който трябва да изминеш, докато осъзнаеш какво наистина ти е нужно, за да си щастлив. Иначе съм чувала, че любовта подмладява – така че не е изключено твърдението ми да е проява на някакъв неизбежен младежки драматизъм.

==

Д, на тази възраст миналото, към което можеш да се завръщаш (и което по думите ти ни “изцежда”), е далеч по-малко от бъдещето пред теб. И все пак на едно място ти се боиш, че това бъдеще “ще загине в планиране”, че ще има “чертежи за живота, който не следвам”? Обясни ми този страх.

==

Този страх е породен от навика ми непрекъснато да планирам и прогнозирам. Това е един вид защитен механизъм и често помага: прави ме подготвена, организирана, предпазва ме. Само че цената понякога е висока: отнема се вълнението от непознатото, отнема се непринудената радост. Повечето неща така или иначе са извън наш контрол, така че се опитвам да открия покоя в онова, което не мога да предвидя – засега с променлив успех.

==

Какво за теб е провал? Още повече такъв, за който на едно място пишеш, че носи мир.

==

За мен провалът обикновено е да не отговоря на собствените си очаквания – каква трябва да съм, какво трябва да се случва, как трябва да се случва. Въобще думата „трябва“ повелява разочарование. Но провалът може да се тълкува и като отваряне на пространство. Да се провалиш понякога наистина носи мир – особено ако мислиш, че няма нищо по-страшно. Защото когато най-после се случи, когато най-сетне нещо(то) се обърка, си свободен. Страхът е сбъднат, което значи, че онова, което остава, е всичко друго, но не и страх.

==

Би ли направила рекламация на света от днес, затворен зад своята маска и социална дистанция? На кого и защо би го върнала? Или в крайна сметка, както пишеш, почти като мантра, “нещата са такива, каквито са, и всичко е наред”?

==

Ако говорим за маските и дистанцията с оглед на пандемията – рекламацията следва да е пред самите нас. Ние сме отговорни за случващото се, то не е дошло свише, никой не ни наказва. А метафоричната маска, влизането в роля, създаването на образ за пред другите, който понякога не отразява съвсем това, което всъщност сме… мисля, че е неизбежно. То щеше да е неизбежно и без изкушението на социалните мрежи, да речем. Силно подкрепям искреността – и в поведението, и в писането, доколкото ни стигат силите и желанието за това.

==

Имам доста изострено чувство за несправедливост и често роптая срещу неща, които не смятам за правилни, но се опитвам да оглеждам нещата от различни ъгли, да не съдя. В мен постоянно се борят две настроения – помиряване със света такъв, какъвто е, и бунт, задето би могъл да е друг. Но борбата е изморителна, така че дилемата остава неразрешена.

==

И все пак сигурна ли си, че няма нищо ново под слънцето?

==

Имам чувството, че всичко, което ни се случва, вече се е случвало на някого. За мен това е голямата утеха – че някъде там някой си е задавал същите въпроси, минавал е през същите перипетии, преживявал е същите загуби, радвал се е на същите неща. Това дава кураж. Наистина ще се окаже, че всичко ново е просто преоткриване на старото.

==

Очарова ме признанието ти, в което има мъдрост, че болката не е неповторима, че “другите са страдали – и даже по-добре, по-талантливо”. Нужен ли е наистина талант, за да се изживява смислено страданието? И търсиш ли го в известен смисъл (“Аз търся на какво да се порежа, само да видя как раната заздравява”)?

==

Боя се, че не знам дали има как да изживеем страданието смислено. Обикновено докато страдаме, сме уязвими, гневни и егоцентрични, от нас излиза най-лошото. Така че мисля, че не талантът, а времето, перспективата, придават смисъл на страданието. Но човекът си е човек, и когато прочета нещо умно за ситуация, в която самата аз съм се оказвала, винаги изпитвам смесица от възхищение и желание да бях открила аз тези думи, да бях успяла аз да изкажа болката по този начин – и то докато я изпитвам.

==

Надявам се да не търся страданието съзнателно, но има ситуации, в които вървя срещу себе си дотолкова, че се чудя дали просто не се опитвам да се нараня. Болката също може да се превърне в навик, страданието понякога действа пристрастяващо.

==

Едно от стихотворенията ти е адресирано към самата теб отпреди десет години. Имаш ли идея какво би написала след още десет на сегашната теб?

==

Вероятно ще е нещо от порядъка на „Нищо няма да избяга. Нищо не е под контрол. Намери смешната страна на живота. И се научи да казваш не“.

==

Едно от моите собствени открития е колко скъпа ми е ежедневната рутина всъщност, повторимостта на обикновените дни. Открих нещо подобно в думите ти, че “моето спасение са делникът, вълнението от простите неща”. Същото ли е?

==

Да, и за мен са ценни тъкмо тези неща. Имам нужда от разнообразие, от движение, но рутината също ми е важна, защото ми носи спокойствие. А и е изморително постоянно да очакваш нещо да се случи. Няма как всичко да е велико и няма как всички да сме велики. Мисля, че е важно човек да се сдобри със собствената си обикновеност.

==

Кои са историите, които не са “годни за представление”? За какво не би могла или искала или нямаш нужда да пишеш?

==

В контекста на стихотворението тези думи са по-скоро напомняне да озаптя вродената си склонност да споделям всичко на всички. Иначе на теория няма нещо, за което не искам да пиша, стига да ми се е случило. Ленард Коен има една мисъл, перифразирам: „Нямам кой знае какво въображение, затова винаги съм се смятал за нещо като репортер, който предава от мястото на събитието с колкото се може по-голяма точност“. Та и аз така – не бих могла да пиша за нищо друго, освен за собствените си преживелици.

==

Вярваш ли наистина, че човек е неспособен на промяна?

==

Със сигурност човек може да се променя, просто не мисля, че може да се променя фундаментално. Едно от полезните неща на дългогодишното водене на блог е, че мога да се върна няколко години назад и да видя какво е било на дневен ред в живота ми тогава. Ами оказва се, че почти същото, както и сега. Продължавам да си задавам същите въпроси, да се притеснявам за същите неща, да намирам смисъл в това, което ми се е струвало смислено и на 15. Не смятам, че това е непременно лошо – променила съм някои неща в себе си, разбира се, но отвътре съм си все аз, каквато съм била и тогава.

==

Принадлежиш ли на някакъв кръг от други млади поети или се усещаш като самостоятелен, самотен глас? Иван Ланджев е твоят редактор. Кого четеш?

==

Чудесно е, когато хората се събират около обща идея – и изобщо когато нещо ги свързва. Имам приятели, с които мога да общувам свободно и искрено за литература, с които мога да се въодушевявам и да споря – това е ценно за мен. Боя се обаче, че създаването на кръгове или „затварянето“ на групи хора крие риск отношенията да станат неискрени, а критиката, която намирам за особено важна, да се стопи от съображения, които невинаги са в полза на авторите. Според мен е важно разговорът да не се капсулира, а да остава отворен.

==

Иначе чета всичко, но трудно истински харесвам книга. Обичам скандинавска и американска литература. Любимият ми писател е Селинджър. А сега чета едни импровизации между поезия и проза на Уилям Карлос Уилямс.