В новата ти стихосбирка “Малкият свят, големият свят” (Жанет 45), която е номинирана за наградата “Иван Николов, има цикъл, посветен на героини от древногръцката митология, както и обяснения кои са те в края на книгата. Недоверие към читателя ли издават тези пояснения? Смяташ ли, че има елитарна поезия, такава, която изисква известна подготвеност и ерудиция - като контрапункт на онова стихоплетство, което днес масово присъства в интернет и щедро е готово да “докосва сърца” (за умове не става дума)?
==
Започвам да отговарям отзад-напред. Сърцето ми често е било „докосвано“ от т. нар. елитарна поезия – Пиндар, Рилке, Хьолдерлин, Паунд, Елиът. Струва ми се обаче, че един добър художествен текст, бил той определян по един или друг начин, работи в много регистри и може да въздейства без оглед подготвеността на читателите. А „умът“ и „сърцето“, разбира се, са конструкции, разделението между тях е условно и може би върши работа някому, но не и на мен.
==
Относно бележките в края на книгата, те са колкото за читателите, толкова и за самата им авторка. Оказа се, че след всички прочити на митовете през годините, след всички техни интерпретации в литературни произведения, опери, картини и пр., паметта ми е променила нещичко в сюжетите или поне е съхранила „грешна“ представа за случилото се. Докато пишех, с изненада откривах тези разминавания, тези подхлъзвания и залитания на паметта ми. Спомнях си за странстванията на кравата Йо като за приключения, които макар и следствие от наказание, в крайна сметка й носят някакво еманципирано удовлетворение; изцяло бях изтрила факта (ако можем изобщо да го мислим като факт), че Мира е прелъстителка на баща си Кинирас, убедена бях, че е негова жертва; затова пък нимфата Ехо не ми се струваше хваната в капана на езиковото си безсилие, а по-скоро я виждах като онова средоточие на езика, в което той се превръща в истинско оръжие и казаното веднъж не може да бъде върнато, погълнато обратно, поправено, заличено. И така стопроцентово небиографичният цикъл „Преображения“ се превърна в биография на собствените ми, очевидно неслучайни, грешни запомняния – знакови преображения, извършени някъде из тайните дъна на паметта ми.
==
В книгата ти като лирически герой се появява и твоята малка дъщеря. Какво промени в светогледа ти появата й в живота ти?
==
Нищо и всичко. Както вече отговорих в едно друго интервю, човек се ражда родител, независимо дали впоследствие има деца или не. В една нелинейна версия на моя личен свят дъщеря ми се появява заедно с мен, с моето раждане. Затова и в книгата Елена (както и чудесната ми редакторка Биляна Курташева отбелязва) е сложносъставен герой: дете, но и детето, което майка й е била, а също детето, в което майка й вижда себе си в един и болезнено, и блажено актуализиран спомен.
==
Не мога да не спомена и отпечатъка, който общуването с едно порастващо всяка минута дете оставя върху езика на родителите си. Спомни си тетрадките на Марина Цветаева от 1913-1914 година, когато дъщеря й Аля е съвсем малка, на около година, и майка й встрастено строи колонки и колонки от неправилни, половинчати, разкривени, наранени думи, които отстрани се опитва да нормализира, да излекува. Докато детето ми проговаряше, често мислех за тези тетрадки и за това как една майка за известно време неизбежно пребивава в разклатения и нестабилен език на детето си, опитвайки се да го преобърне – от средство за откриване и вкусване на новия свят в инструмент за общуване.
==
И все пак „грешките“ в езика крият страхотна тайна и огромна енергия. Не можеш да ги пуснеш да си тръгнат ей-така, особено ако се занимаваш с писане, какъвто е нашият случай. Завинаги ги оставяш да разбридат канавата на езика, да разяждат съединителната тъкан, да тътнат изпод нормите и правилата, да те държат нащрек.
==
Като си говорим за детето, кой всъщност е малкият свят и кой - големият? Различни неща ли побират?
==
==
Не, няма два свята и това става ясно още от епиграфа на книгата – цитат от Линда Грегърсън, любима поетеса и приятелка, която имах късмета да превеждам на български. „Единственият свят ни дава втори шанс“. И това единство на малкия и големия свят е показано тъкмо през условното им разделение, дори във физическото тяло на книгата. Но има едно централно стихотворение – „Лидл, Созпол“ – което Марин Бодаков напълно уместно определя като „екватор“ на стихосбирката и в което двата свята почти буквално се срещат, свързват се, разпознават се като един, ритуално разменят дарове…
==
Всъщност от момента, в който започнем да четем, в който се превърнем в читатели, малкият ни частен, ограничен свят става безкрайно голям. И няма връщане и затваряне обратно в малкия. Рискът е поет. Оттук нататък сме и Хамлет, и Яго, и Фейгин, и Ема Бовари, и Разколников, и Пруфрок. От нищо не сме защитени, нищо не ни е гарантирано, освен непосилно дългия живот по страниците на книгите, в които полека се превръщаме.
==
В много от стиховете ти има недовършени, пресечени сякаш по средата на мисълта изречения, многоточия… Какво (ни) оставяш там? Метафора на какво са?
==
На собствената ни накърненост. Езикът ни съдържа симптомите на едно протяжно боледуване – цял живот боледуваме първоначалното разкъсване и разделяне, с което влизаме в света. Защото ние влизаме в света нецели. Литературата може да ни реставрира и залепи, да замаскира тази нецялост, но може и да я оголи. Аз предпочитам да правя второто.
==
Кое отнема възможността за поезия (в един от стиховете изреждаш няколко възможности)? И има ли нещо, за което не би (или поне досега не си) писала?
==
Сред изредените в цитираното от теб стихотворение неща, отнемащи възможността за поезия, са срамът, гладът, болестта, нищетата… Но, разбира се, текстът се самоопровергава и в това е част от смисъла му. Без поезията, без музиката, без изкуството изобщо, самотният ни ужас остава капсулиран в плана на битово-личното – на злополуката, бедата, частното нещастие. Свързването ни обаче през общата ни културна памет повдига страданието ни, придава му трагически обертонове, възвишеност. Изтегля ни от къртичите коридори на собствените ни подземия и ни изстрелва при Кант и звездното небе. Не, няма нещо, за което не бих писала. Стига да преценя, че имам необходимия капацитет да го направя.
==
Самата ти си редакторка, предимно на поезия. Това помага ли ти в “изчистването” на собствените ти стихове или външната гледна точка във всеки случай е задължителна?
==
Да, това че превеждам и редактирам, ми помага страшно много. Не спирам да повтарям, че заниманията с чужди текстове, както и читателството само по себе си, ми дават невероятния шанс да работя с литература, която нямам ресурс самата аз да създам. Няма по-обогатяващо преживяване! От друга страна обожавам и процеса на саморедактиране, донякъде го предпочитам пред самото писане или може би го смятам за същинското писане. Във всички случаи препоръчвам на по-младите ми колеги да дисциплинират това умение, тъй като е безценно. То, разбира се, не отменя необходимостта от външна редакция, тя пък е абсолютно задължителна! И намирам за напълно погрешна и порочна практиката на някои издателства все още да издават нередактирани книги. Благодарение на тях редакторството влезе в „червената книга“ на изчезващите професии.
==
Като редакторка на съвременна поезия би ли откроила важни и ценни за теб гласове в нея?
==
Да, имам късмета да съм редакторка на млади и интересни поети, които, освен всичко друго, са отворени да работят върху текстовете си и не разчитат единствено на спонтанните „пристъпи“ на вдъхновение (една обикната у нас романтическа постановка, която по всички начини се опитвам да поставя под въпрос). Рядък шанс в живота ми беше да съм редакторка на две от книгите на изключителния Николай Атанасов („Органични форми“ и „Манифестация“), който трагично ни напусна преди малко повече от година. Неговият глас наистина премина като сеизмична вълна през съвременната българска поезия и промени релефа й.
==
В последните години с радост работих и с ръкописите (превърнали се в книги) на Виолета Кунева, Албена Тодорова, Никола Маринов и Станимир Панайотов (извинявам се, ако пропускам някого). Дано да са силни и да устоят на предизвикателствата, пред които не особено възвишената съвременна литературна ситуация неминуемо ще ги изправи.
