Крис Клийв е британски писател и журналист. Роден е в Лондон през 1973 г., завършва психология в колежа „Бейлиол“, Оксфорд. У нас са издадени романите му „Възпламеняване“, „Другата ръка“ и „На смелите се прощава“, а догодина предстои да излезе и “Злато”, отново под знака на издателство ICU. Книгите му са носители на престижни литературни награди. Клийв пише и разкази и води авторска рубрика във вестник “Гардиън”. Тази година той беше гост на Софийския международен литературен фестивал.
==
Вижте рецензия на романа “На смелите се прощава” тук.
==
Всичките ви романи са силно злободневни, актуални, съвременни, ала в последния си издаден у нас - “На смелите се прощава” (изд. ICU, 2020), решавате да се върнете към миналото. И то минало, което безброй пъти е било обект на световната литература. Какъв е според вас оригиналният ви поглед към Втората световна война (ВСВ), какво ново ни казвате за нея? (Вижте рецензия на романа тук).
==
Струва ми се, че “На смелите се прощава” всъщност е злободневен роман. Важно е, в нашето тук и сега, как си спомняме за една война. В последните години моята родина, Великобритания, попадна под влиянието на патриотарски национализъм, който се корени в героичния спомен за себе си от времето на ВСВ. Опитвам се да възстановя едно по-човечно, по-нюансирано разбиране за тази национална памет. Не твърдя, че съм оригинален, единствено, че се опитвам да бъда искрен. ВСВ е глобален катаклизъм, обвързал стотици хиляди животи. Човек може да напише също толкова на брой романи за това и всеки от тях ще съумее да каже нещо смислено. Що се отнася до мен, аз се опитах да пресъздам нещо крехко и красиво, което открих в писмата между моите баба и дядо, писани по време на войната. Те въплътяваха нещо, което почувствах, че си струва да бъде помнено.
==
И в този, и в предишния ви преведен на българки роман - “Възпламеняване” (вижте рецензия за него тук), доминира идеята, че човек може да прости и забрави чрез самия акт на живеене, като продължи живота си в синхрон с известния слоган от времето на ВСВ в Англия - “Keep calm and carry on”. Това ли е най-човешкият фронт срещу войната и терора, най-човешкият механизъм за оцеляване? И какво е мястото на паметта тогава - трябва ли тя да бъде пречистена през пламъка на прошката или двете не следва задължително да се слагат в едно и също уравнение?
==
В работата си винаги съм се интересувал от тази специфична фаза на оцеляването, която наричаме “възстановяване”. Изследвам начина, по който се възстановяваме след силна сърдечна мъка или разочарование, по който възвръщаме способността си да обичаме, след като сме били или наранени, или предадени, или опечалени от смъртта на близък. Изследвам този проблем от много години насам и в момента работя като консултант на хора, преживели тежка загуба. Наблюдението ми е, че няма типичен, общовалиден път, по който хората се възстановяват. Чудото обаче е, че това се случва по един или друг начин. Ето защо хората са толкова интересни: защото всеки от нас е намерил своя способ да оцелее в този горчиво-сладък живот, в който е бил захвърлен. Затова и светът има нужда от повече от един роман: защото има толкова решения колкото и хора. В този контекст ролята на паметта е централна. Някои хора прощават, но никой не забравя. И понеже паметта е нещо толкова неопределено, изплъзващо се, фантастично, то крайъгълният камък на нашето възстановяване е как избираме да (си) разкажем историята на собствения си живот. Морис Мерло-Понти пише: “Как знаем, че се отнася до миналото? Това е истинският проблем на паметта”.
==
Споменахте, че събитията в “На смелите се прощава” са базирани до голяма степен на преживяванията на баба ви и дядо ви. Смятате ли, че днес са възможни подобни подвизи на характера, подобно смирение и издръжливост пред лицето на невъобразима трудност, подобна способност да не паднеш духом, каквито описвате в романа? Били ли са онези хора от друго тесто или ние днес сме безнадеждно разглезени?
==
Докато отговарям на този чудесен въпрос, си седя в топлия си офис на стол, който има шест степени на настройка, така че гръбнакът ми да бъде добре поддържан. На бюрото ми грее лампа със специално излъчване, което възпрепятства изпадането в сезонна депресия. Мога да я включвам и изключвам през телефона си - дори няма нужда да се пресягам. Отвъд прозорецът ми е студена декемврийска лондонска сутрин. Мъглата е толкова гъста и влажна, че докато карахме колело с дъщеря ми до училище преди малко, се чудехме на глас как предшествениците ни са оцелявали през зимата. Без електричество, без светлина, с много малко храна. Мисля, че е невъобразимо, освен ако не си представим, че те са били някакъв по-различно адаптиран към условията човешки вид. Става още по-лесно, ако превъртим календара много по-назад, към първите хора или онези, които тепърва са изпълзявали от океаните. Ние не си мислим дали са имали сила на духа, а просто, че са били напълно адаптирани към средата си.
==
Моите баба и дядо, следователно, също са били адаптирани към средата си. Притежавали са жизнени способности - като стоицизъм и търпение - които са закърнели у нас днес. От друга страна се съмнявам, че баба и дядо биха понесли емоционалната среда, в която съществуваме ние. Състоянието на неопределена, многоизмерна извънредност, изобилието от дезинформация и сигнали за тревога, аморфната и безплътна заплаха на зло, което няма ясно съществуваща фронтова линия - това е не по-малко трудно изпитание, отколкото същинската война. Като консултант-терапевт виждам жертви всеки ден. Така че в крайна сметка си мисля, че сме издръжливи поне колкото и предците ни, макар и проблемите на оцеляването ни да са различни.
==
Говорейки за войната, как гледате на днешния пандемичен свят? Това нашата собствена война ли е? Променила ли ни е вече - каква е прогнозата ви?
==
Струва ми се, че пандемията упражни разединителен ефект. Тя разкри, че в при глобална критична ситуация нациите работят самостоятелно и отделно, вместо заедно. Това създава един фон на неспокойство, особено ако гледаме на тази пандемия като на репетиция за нещо още по-сериозно. Във Великобритания има дълбоко психологическо разединение. Съществува една обществена реторика тип “всички сме заедно в това”, но и частна тип “сега сме сами, всеки е сам за себе си”. Конспиративните теории и алтернативните истини са станали част от обществения дискурс.
==
Не мисля за тази пандемия като за война. По-скоро тя разкрива едно раздвоение на реалността, което вече е съществувало. Не мисля и че някой трябва да прави прогнози - ситуацията е доста хаотична. Изглежда така, сякаш пред нас има пълен спектър от възможни изходи - от глобална реконструкция до тотален разпад на цивилизацията ни. Когато изходът е толкова непредвидим, всичко, което можем да направим в индивидуален план, е да се опитваме да лекуваме разединенията там, където ги срещаме: в умовете си, в обкръжението ни, посредством работата си.
==
“На смелите се прощава” може да се чете като роман за любовта: романтична, към приятел, към кауза, към непривилегированите, към родината. Смятате ли, че сте допуснали да бъдете сантиментален в писането си - или остроумните, саркастични диалози, които изпълват книгата, неутрализират това?
==
Не смятам, че сам трябва да отсъдя дали съм станал сантиментален на моята немалка възраст. Ще кажа само, че никога не съм се старал да избягвам сантимента. Sentire, да чувстваш: за това пиша. За да чувствам нещо.
==
Бихте ли се съгласили, че “На смелите се прощава” е също така роман за “трупането”, “печеленето” на поредица от загуби. Би ли могло на загубата да се гледа като на капитал?
==
Това е въпрос, на който много добре е отговорил Майстер Екхарт, според когото всички земни проекти - включително в крайна сметка “аз”-а - трябва да бъдат отхвърлени, за да се навлезе в живота. Изследвай себе си, пише той, и където и да се откриеш, напусни себе си. Това е близо до будисткото: “Ако срещнеш Буда, убий го”. Определено звучи вярно, че колкото повече героите ми в романа губят, толкова повече навлизат в истинската си природа.
==
Кажете ни повече за маргинализираните лондонски деца, за които пишете в книгата.
==
След началото на войната всички лондонски деца е следвало да бъдат евакуирани в провинцията, но доколкото научих, десетки хиляди остават. В много случаи причината е, че родителите не искат да се разделят с тях, още повече, че евакуацията не е била задължителна. Но много повече деца не са евакуирани просто защото не са ги искали - сакати, със забавено развитие, ала най-вече чернокожи. Огромен брой от последните остават в бомбардирания град. Мисля си за Лондон като за техния град, защото те са тези, които изтърпяват най-опасните часове в него.
==
През 2021 г. ще четем романа ви “Злато” на български, отново благодарение на ICU. Кажете ни повече за тази ваша книга - какво да очакваме.
==
Благодаря ви, че попитахте! Е, мога поне да ви обещая, че в “Злато” има най-малко трупове от всичките ми книги досега. Романът възхвалява способността на човешкото сърце да прави много повече от това да помпа кръв. Тъй като проследява историята на две велосипедистки олимпийски състезателки, един критик нарече книгата “велодрама” и аз бях бесен сума ти време - докато осъзнах, че това всъщност е доста забавно. Както и да е, “Злато” наистина е различен от другите ми романи. Съпругата ми и сестра й и двете казват, че им е любимият. А що се отнася до мен, между написването на Little Bee и “На смелите се прощава” ми се прииска за малко да вдигна поглед от умиращите, за да напиша за хора, които са изумително живи.
==
Последно няма как да не ви попитам за чувствата ви по отношение на Брекзит. Къде поставя Великобритания това решение?
==
Писах за това в книга, озаглавена A Love Letter to Europe (Любовно писмо до Европа), която излезе през 2019 г. Накратко, аз съм лондончанин и европеец. А причината да съм европеец е омразата ми към войната, като вярвам, че продължавайки да работят заедно, европейските нации ще продължат да я избягват. След като през 2016 г. страната ми гласува да напусне Европа, аз взех френско гражданство, за да продължа да съм част от демократичния процес на континента.
==
Винаги ще търся компромиса, ще се стремя към разрешения, които са полезни за всички. Да постъпваш по обратния начин - да се самоизолираш, да защитаваш само собствените си интереси - това може да завърши само с конфликт. Огромната опасност за Великобритания е много повече от икономическа. Бедата е, че след като веднъж започнем да свикваме с разделението, няма да има логична причина то да спре. Регион ще се отчужди и отдели от регион, улица от улица, съсед от съсед. Накрая разделението ще обхване индивидуалните съзнания, както в кошмарния дисонанс на “патриотите”, които “обичат родината си, но мрязят почти всеки един в нея. Това не е страната, в която аз израстнах, и ако това е избраната от нея посока, се опасявам, че ще трябва да продължи без мен. Но оставам с надеждата, че това е само фаза, и че родината ми ще изплува от нея с нова сила, породена от смирението.
