С Лили Йовнова разговаряме по повод новата й стихосбирка “Кураж, сърце” (Жанет 45, 2020). Тя се появява две години след дебютната й книга “Моментът преди порастване” в същото издателство.
Пораснала си на години от първата си книга насам. Расте ли и поезията - и как, на какво?
==
Не само на години, надявам се. Хубавото на поезията е постоянството ѝ, мисля си за нея като снимка на конкретен момент, не като видео. В този смисъл, не виждам как може да се говори за нейно порастване. Хората са непостоянните, казано по Рупчев, така че може пишещият/четящият да се измени, да види нещата по друг начин – но образът е същият.
==
За какво трябва да има кураж едно сърце?
==
Да не става прекалено разумно, да си остане сърце. Все ми се струва, че не бива всичко да се рационализира.
==
Онова, което се усеща в много от новите ти стихове, е съзнанието за житейската ентропия, за отпечатъка, който времето оставя върху нас. Говориш за нещата, които се изплъзват между пръстите, докато “светът с цялата си тежест те захлупва”. Това съзнание израз на песимизъм ли е или…?
==
В моментите, в които съм чувствала изплъзването е имало песимизъм. Винаги съм била максималист, това е от по-тежките качества, които се налага да опитомявам ежедневно – затова съм преживявала захлупванията като лични провали. Сега се радвам, че съм ги описвала, защото от дистанцията на времето ги отчитам като дреболии.
==
В продължение на предходния въпрос, един от честите мотиви в книгата ти е, че “и това ще мине”, че трябва да приемеш и продължиш, да промиеш раните и да сгънеш болката. Въпрос на примиренчество или здравословен реализъм, неизбежно свързан със зрелостта?
==
Бих казала, че това е абсолютно най-оптимистичното нещо, в което вярвам – неизбежното продължаване нататък. Относно хубавите моменти – там не звучи толкова оптимистично това отминаване, но щастието знае как да намира вратички и да си създава безвремие.
==
Кои са нещата, за които обикновено не говорим - а трябва?
==
Най-често не говорим с най-близките си именно в моменти, в които е наложително. От страх да не обидим, отблъснем, да не се изложим, да не се покажем прекалено слаби – извинения могат да се намерят винаги. Но, от моя скромен житейски опит съм се убедила, че в една близост много повече тежат неизказаните неща, отколкото каквото и да е казано. Може след някоя и друга година да си мисля друго, но засега стоя твърдо зад това.
==
В редица стихове говориш за отдалечаването от себе си, за липсата ти в огледалото, за отдалечеността от сърцето (“знам, че дълго ме нямаше, но скоро ще бъда при теб”). Липсваш ли си и защо? С кое се прости през изминалите години и кое най се опасяваш да не изгубиш в бъдеще?
==
Това беше много важна тема за мен в последните три години. Заживях между София и Лондон, което много ми повлия, със сигурност много повече отколкото очаквах. Блага Димитрова има едни много красиви редове:
==
Летището е място, откъдето
завинаги отлита нещо
и ти не можеш да го върнеш.
Когато прелети обратно,
ще бъде вече друго
и ти ще го посрещнеш друг.
==
Липсва ми всяка версия на момичето, което съм оставяла на някое летище. Най-важното, с което се простих през изминалите години, е баба. Опасявам се да не загубя непримиримостта, която имам от нея.
==
В книгата ти се появява идеята, че да забравиш е начин да опазиш спомена жив. Мислиш ли за паметта като погрешим, несъвършен, дори вреден инструмент за съхранение на преживяното? В кои случай наистина предпочиташ да забравиш?
==
Точно преди да напиша това стихотворение си спомням, че гледах за сигурно 20-и път един от любимите си филми – „Блясъкът на чистия ум“, който се върти около темата за паметта. После попаднах на статия, в която пишеше, че всеки път щом се върнем към някой спомен, го променяме. Нямам представа дали е вярно, не искам и да знам, защото тогава имах (подсъзнателна) нужда от това и го превърнах в някаква лична мантра - пускането на спомена като начин да си оставиш все пак хубавите неща от него, да не го опропастиш с прекалено ровене.
==
Същевременно обаче пишеш за разказването (в случая поезията) като за начин да се противопоставим на паметта на тялото, с чийто край тя също свършва. Антидот и коректив на тленността ли е поезията? Какво съхраняваш чрез собственото си писане? (Заявяваш на едно място, че искаш да напишеш стих, който “смалява болката” и “вдига обратно на крака”, например…)
==
Антидот е за усещането за тленност. Опитвам се да съхранявам най-вече топлина, а когато не стигнат силите или търпението за това – поне искреност.
==
Можем ли да мислим за живота като за “отлагане на сбогуването”?
==
Смятам, че можем да дадем на всяка обич дефиницията „отлагане на сбогуването“. Ако някой обича живота така – защо не?
==
Каква е крачката между тези две противоположни житейски философии, които ограждат като в скоби началото и края на книгата ти, а именно “вземи се в ръце, “дръж много здраво, сърце, сграбчи всяка възможност да останеш на крака”, от една страна, и “пусни се по течението, отпусни хватката, пусни ръцете, които вече не те държат”, от друга?
==
Далеч не ги мисля за противоположни, напротив, те са толкова естествено допълващи се. Не е крачка между тях, въже е – по което всеки ден се учиш наново да балансираш.
==
Говориш за редактора си Марин Бодаков като за свой литературен баща. Той стои зад книгите и на много други млади поети. Възприемаш ли себе си като част от определено поетично поколение или се усещаш по-скоро като глас сам за себе си? Кои поетични гласове четеш и от кои се учиш?
==
Марин е от най-важните ми учители, дори в чисто житейски план толкова се възхищавам на прецизността и мекотата му, искрено щастлива съм, че именно този човек толкова ми е помагал и ми е отделил от времето си. Не принадлежа към групи, кръгове или нещо подобно – има хора в тези среди, които са ми близки и толкова. Относно ученето – можеш да вземеш по нещо от всекиго. От някои - как ти се иска да звучиш, от други - как не ти се ще никога да прозвучиш.
