Александър Габровски: Човечеството е красиво заради своите грешки

С Александър Габровски говорим по повод новата му стихосбирка “И скакалците сънуват” (Жанет 45, 2021), чийто редактор е писателят Георги Господинов. 

==

В едно стихотворение пишеш, че от нещо, което не завършва добре, стават добри начала на истории. Началото или краят на една история, вкл. в житейски план, ти е по-интересно и намираш за по-важно?

==

С времето забелязах, че всеки ден поне по няколко пъти се питам „от това дали би станало добро стихотворение?“. Интересно ми е това наблюдение, отдръпване от собствената ми личност и ежедневие. Животът изглежда по-лесен и контролируем, когато бъде превърнат в произведение на изкуството. Може да бъде променен, да звучи добре, да му се придаде някакъв смисъл, а смисълът – той може да вирее и в края и в началото, няма значение къде.

==

В поредица от кратки стихове пишеш какво е човечеството според гълъбите, камъка, дърветата, огъня. Какво е човечеството според Александър?

==

Човечеството е красиво заради своите грешки. Човечеството е сбор от много неща. Все си мисля, че твърде много сме се фокусирали върху себе си и си мечтая да напиша история, в която хората отсъстват, но веднага след това си припомням, че словото е нещо твърде човешко за тази задача. Трябва да съумеем да се предадем пред природата. Тогава ще сме нещо повече от просто човечество. Ще станем част от света, нещо, което забравихме, че сме.

==

В няколко стихотворения пишеш за ада, например това: “във ада е винаги толкова страшно, но не достатъчно, за да си тръгнеш оттам”. Като какво място си представяш човешкия ад?

==

Мисля, че и адът, и раят са на земята и то в почти съвършена пропорция.

==

Обясни ми какво е поезията като “броене на капки”?

==

Броенето на капки е практическа поезия. Вглеждане в малкото, в почти-нищото. То е едно безплодно, непрактично начинание, по-скоро медитация и упражнение за душата. Неспирният опит да осмислим света около себе си, като го именуваме и подредим според хладния език на числата, вместо да приемем, че няма нищо по-съвършено от хаоса. Науката се превърна в последното ни убежище.

==

Ти, любовник на науката,

==

познал презимето на Господ,

==

съчиняващ себе си по Опенхаймер.

==

Ти, страхуващ се от истината за живота.

==

Докога ще се опитваш да превеждаш

==

блуса на вселената във геометрии,

==

въртележките на атомите

==

в кикота на неутронни бомби,

==

опрашването на кокичетата в алгоритми?

== 

Каква е разликата между хаотичния полет и подредения полет и защо предпочиташ първия?

==

Хаотичният полет е синоним на търсенето, в което се ражда откривателството. В променливия свят човек трябва да умее да променя лесно своята посока. Който прекалено се старае да живее под права линия е обречен.

==

Как ще звучи “цялата вселена, обобщена в изречение”? Имаш ли такова изречение наум?

==

Според будистите, Ом е именно това, но аз лично представа си нямам. Може би цял живот ще го търся. Едно безкрайно изречение. Съществуването му донякъде е и парадокс само по себе си, заради необобщимостта и неяснотата на света, но и заради слабостите на езика.

==

За какво се опитваш да не мислиш?

==

Хаха, ами за ред неща. Един приятел веднъж ми каза, че човекът е тревога и е ужасно прав. Прави ми впечатление, че днес, в морето от информация, старателно се опитваме да избягваме част от нея. Това е нормален процес. Механизъм за справяне с реалността. Използвах това явление като пример за нашата слабост. Преструваме се, че няма глобално затопляне, международни конфликти, пандемия, вместо да се изправим пред тези проблеми. Така ни е по-удобно, а трябва да е точно обратното. Затова в това стихотворение се опитах да направя разбор на всичко, за което се опитвам да не мисля.

==

Твоята “Изповед на куче, гонещо опашката си” всъщност звучи като любовно стихотворение за непостижимостта на любовта, която никога не можем да достигнем, дори когато е видима зад нас. Права ли съм да го чета така? И защо другаде казваш, че обичта е само за поетите, но не и за теб?

==

Стихотворенията трябва да бъдат тълкувани различно от всеки, а един фокусник никога не разкрива тайните си. Но все пак под секрет бих казал, че в образа на кучето, гонещо опашката си, влагам метафората за човека в търсене на смисъла, който винаги изглежда сякаш е на една опашка разстояние, но не спира да му се изплъзва.

==

А относно другото стихотворение… Понякога имам чувството, че любовта днес се е превърнала в продукт, който се продава в насипно състояние в обвивките на стихотворения, песни, филми и т.н. Започнали сме да мислим консуматорски, да забравяме колко сложни сме човешките същества. Не уважаваме задънените улици в душите си. От тази бутафорна, демонстративна обич се опитвам да се разгранича. Това ме тревожи. А и не само това. Самото стихотворение е много лично. В него като всеки човек в някакъв момент от живота си се питам: годен ли съм за обич, заслужавам ли я? Какво изобщо представлява тя?

==

Изповед на куче, гонещо опашката си

==

Често се питам:

==

Защо си там?

==

Защо не мога никога да те достигна?

==

Какво да правя, ако някога успея?

==

Ти, която вечно се подаваш от небитието,

==

която виждам всеки ден

==

с края на окото си.

==

Единствена и винаги присъстваща.

==

Едва забележима…

==

Ти.

==

Пишеш: “Някога можех да напиша три стихотворения за ден,/сега пренареждам до разпадане едно неясно изречение”. Имаш ли навици или норми, които спазваш в писането? И още: като бог или чиновник се чувстваш, когато твориш?

==

Плодотворният писател е човек на навика, но не и на нормата. Трудно е да се научиш да пишеш правилно, а истинско майсторство е да пишеш искрено. Да избягаш от удобното писане. Да използваш слабостите си в своя полза. Не мисля, че още съм достигнал това ниво, но се стремя към него.

==

Тромав читател ли си? Какво обичаш да четеш?

==

Зависи от книгата, но определено има такива, които са толкова сложни и изящни, че ми се струват направо крехки, чупливи. Затова се старая да чета внимателно. Иначе често скитам из различни текстове. Сред любимите ми автори са Олга Токарчук, Селинджър, Набоков и Херта Мюлер, която за жалост е ужасно недооценена в България. Тя пише с една особена, „чудовищна нежност“. В момента чета „Хазарски речник“ на Милорад Павич и съм силно очарован от неговото многопластово писане и смело митологизиране на съвремието. От поетите са ми любими Бодаков, Ламбовски, Ружевич, Елиът.

==