Първият роман на Йоанна Елми “Направени от вина” (Жанет 45, 2021) определено е сред най-обещаващите дебюти през последните години. Опитен журналист и космополит, Елми предлага ясен, изчистен, директен стил, стенографски точни диалози и репортажна отстраненост, комбинирани с точно отмерена доза чувствителност и сантименталност.
==
Книгата лесно предизвиква поставянето на първосигнални тагове - имигрантски роман, роман за Прехода, роман за домашното насилие. Всяка линия би могла да бъде развита сама по себе си и да е самодостатъчна, но авторката успява да ни убеди, че именно в преплитането им се състои ключът към книгата. Разбираемо за дебютен текст, той като че ли иска да разкаже всичко и на трите фронта - и действително, на моменти съотношението между вниманието към всеки един от тях не е най-точното в полза на фокусираността на историята. И все пак трудното десетилетие на 90-те и бягството от родината са неизбежен фон и своеобразно обяснение - съответно на причините и на изхода - по отношение на онова, което за мен е централата история: история на израстването в едно семейство, чиято динамика е домашното насилие.
==
Вероятно знаете стихотворението на Филип Ларкин, което започва така: “They fuck you up, your mum and dad. / They may not mean to, but they do”. “Направени от вина” разказва за една доведена до крайност форма на този процес, който е не само психологически, но и физически. Да, романите за насилието са трудни и някои ги избягват (с дразнещото за мен обяснение, че не искат литературата “да ги натоварва”), но също така е истина, че тъкмо тази графична тематика осигурява много по-лесно ангажираността на читателя, предизвиква силни обвързващи емоции и гарантира популярността на книгата. Да бъдем честни - насилието привлича, насилието е “бестселър” тъкмо защото осигурява мощен катарзис. Голямото постижение на Елми обаче е да тушира неговите черно-бели краски и да ни пренесе в сивата зона на здрача, където да представи по един силно нюансиран, сложен и противоречив начин героите. Да надрастне синдрома на Пепеляшка и морала от приказките. Съзнателно да минира неизбежната в много подобни романи мелодраматичност, от една страна, или безчувствена претръпналост, от друга. Да демонстрира емпатия едновременно и към жертвите, и към насилниците - именно защото в този процес, пренасян през поколенията, участниците често са едновременно и двете.
==
Нещо повече, макар да споделя, че не го е направила съзнателно, изключително важно и ценно ми се струва това, че когато говори за домашния тормоз, Елми прекрачва и стереотипните полови граници, които обикновено делят участниците на абсолютно зли мъже и напълно невинни жени. В романа се появява образа на свекървата, която в огромна степен е двигател, или поне съучастник, на насилието, което синът й упражнява върху близките си. Или на бабата, самата тя жертва, която от всички възможни въпроси задава на пострадалата си дъщеря тъкмо този, вменяващ сянката на вината: “Да не си го провокирала пак нещо?”. Макар и несъизмерима с тази на мъжете - поне статистически - ролята на някои жени в този процес съществува и ми се струва необходимо да го чуем - независимо дали става дума за проактивно злодеяние или за пасивното му поддържане.
==
Не е игнорирана и важната в този случай роля на “другите” - близките, съседите, свидетелите в едно общество, което все още не желае да приеме Истанбулската конвенция, макар с всеки ден въпросът за насилието у нас да става все по-зловещо актуален. Последното новинарско заглавие за убитата и изхвърлена в куфар майка и съпруга Евгения уж потресе всички, но също като съседите в романа, те не питат, а повтарят, че нищо не са чули, че “това са си ваши работи”. “– Може ли така да плашите съседите, а? – нарежда шеговито дебелакът, докато пише” - това изречение във сцената, в която полицейско посещение все пак се случва, съдържа цялата диагноза на едно обществено съзнание, за което е по-важно проблемите да се замитат, да не се “пречи” на съседите, “ако (жертвите - бел.ред.) имат проблеми, да не занимават квартала”.
==
Гледните точки в романа непрекъснато се сменят - сякаш разказваческият поглед, който преминава през различните герои, следва невидимите нишки между тях. Нишки на гените, на споделения опит, на личния пример във “възпитанието на чувствата”. Виждам този наративен подход като реплика на посланието, че насилието е наследствено, пуска дълбоки корени, създава затворен кръг. Излизането от него се случва на дълги и болезнени етапи и може би никога не завършва. В този смисъл романът проследява съдбата на три героини от “поколението на нещастните жени” - баба, майка и внучка. Първата страда от синдрома на примирението и е останала в нещастието си, следващата само е избягала от него, без да промени живота си, а третата и централната за повествованието - Яна, е заминала чак в Америка. “Отхвърлях ги, отричах правото им да живеят в мен”, казва тя, и се зарича, че “никога няма да ги слушам, ще правя точно обратното на това, което те са правили”. Но същевременно признава: “Те са моята история”. Възможността за спасение е още на ход, все още е отворена чернова - ще бъде наивно да търсим еднозначен хепиенд, разрешение, уверение. Едно може би става ясно, и то не е никаква изненада - пътят започва от прошката (“Можеш да бъдеш по-добра само ако ги обичаш и им простиш. Ако не признаеш, че ги носиш в себе си, ставаш точно като тях.”).
==
Друго обаче е изведеното в заглавието чувство - това на вината. Не толкова тази на насилниците, които често не я изпитват или при които тя най-малкото не може да задейства коректив на поведението им, а тази на жертвите, при които тя обикновено е двигател на пасивността и примирението. Различни са формите на вината - че нещо си направил, за да го заслужиш, че не можеш да изоставиш другите страдащи покрай теб (“как да избяга, когато знае, че те ще страдат” и “вината, че нейното щастие е нечия болка”), че си длъжен. Елми насочва вниманието ни също и към онази особена отговорност, която изпитва едно дете да бъде щастието на родителите си, както и към дълга, породен от направените в негово име родителски жертви (“за тях грижата е ключ, похлупак”). Две думи, които така си приличат - “обгрижвана и обречена”. Също както е тънка и границата между това да състрадаваш и да съ-страдаш.
==
Иска ми се обаче да засегна и другите тематични линии в романа. Всъщност на второ четене ми се струва прекалено твърдението, че това е роман за Прехода, или - по ефектните думи на редактора Георги Господинов - за “детската стая на Прехода”. Въпреки че важната част от действието се развива именно през 90-те, то историята е достатъчно общочовешка, за да се случи и във всяко друго време. Да, разрушителната семейна история засилва впечатлението, че е пряко отражение на онова време, за която вече по навик литературата е свикнала да мисли предимно в мрачни клишета: икономически хаос, бедност, беззаконие, престъпност, рухнали устои и морал, мутри, чалга. Но все пак е логическа fallacy да приемем, че случващото се непременно се поражда от всичко това. За мен 90-те в романа присъстваха единствено като фон, маркиран с бегли, но умели щрихи. Впрочем една от по-оригиналните и неизхабени от преупотреба характеристики на Прехода, които Елми много добре е уловила, са избуялите тогава параноични страхове, на принципа “всяко докосване до другия крие в себе си смъртта”. Във времето, когато масово се поставяха метални решетки, малката Яна получава почти вулгарни в страха си предупреждения за всичко лошо, което дебне навън и може да й се случи - Елми буквално дава подробен списък на “заплахите на десетилетието”.
==
Първото и последно място, на което ни отвежда “Направени от вина” обаче, затваряйки така сюжетния кръг, са САЩ. Елми, която живее там от години, описва (може би в малко повече страници, отколкото ми бяха необходими) една Америка на ръба на Тръмп, снабдена със съответните обществени нагласи - страха от бежанците, от имигрантите, от различните, от видените като “натрапник, нарушител, нашественик”. Българският имигрант в романа все още е онзи, познат ни и от предишните десетилетия. Той все още е преобладаващо икономически, а не културно-цивилизационен имигрант. Все още не е независим и финансово стабилен, не е там да учи в Харвард или работи в Силиконовата долина, а често едва свързва двата края и има къде да спи. Все още говори жаргонно и с акцент от провинциалните български градчета, прагматик е, даже циник, няма илюзии, работи с наличното, мечтае според килимчето си. Неговият балон е нестабилен, той още вади “картата с комунизма”, сам изпада в стереотипни генерализации и кове разделения между “нас” и “американците”, остава си чужденецът, който наблюдава и категоризира на едро, отвън. Той определено не е интегрираният космополит, каквато смея да предположа е самата Елми.
==
Същевременно Елми успява да предаде важната идея, че “тук не е по-различно”, че местата на възможно спасение могат да са също толкова враждебни (“Хората обичат да им продават американската мечта. Ужасът на всяка приказка е скрит в ситния шрифт.”), че “не времената правят хората, а хората – времената”. Маркирайки разликите, които инстинктивно всеки имигрант припознава на готово (тези шаблонни наблюдения винаги, до голяма степен и тук, са ми звучали твърде есеистично-пътеводителски), тя не пропуска да спомене и приликите - същия страх от бежанците изпитват и бабата в България, и американецът в САЩ, а ако последният говори срещу мексиканците, то нашенският дядо се опасява внучката му да не доведе “някоя чернилка от Америка”, и т.н.
==
Изключително силен е краткият, финален диалог в романа, който поставя въпроса за смисъла на дома. Как да бъде тълкуван той, ще трябва сам за себе си да реши всеки един от читателите. Може би точката на завръщане във всеки случай се оказва любовта пред нас - дори когато животът ни е снабдил с достатъчно причини и инструменти за омраза.
==
В заключение нека да кажа, че силно препоръчвам да прочетете “Направени от вина”. Въпреки че първите страници тръгнаха доста по-трудно и разфокусирано и част от тях биха могли да се спестят (особенно в имигрантската част, където беше отдадено повече внимание на по-маловажни герои, макар и с цел създаване на атмосфера) гласът на авторката постепенно се избистри и историята придоби онази консистентност, необходима за добрите романи. С опита си и на журналист, Елми успешно напипва пулса на времената и поставя куп обществени диагнози. Но най-важното - прави много ценен принос към литературата, занимаваща се с домашното насилие, умело избягвайки механичното повторение на познати формули в името на един по-дълбок, психологически поглед, който внушава опитност и познание, обикновено свързвани с автобиографичността.
