Интервюто с поета Димитър Ганев, взето от мен, се появи първо във в. “Литературен вестник”.
==
Какво се случва между две стихосбирки? И какво не (ти) се случи в осемте години между твоите „Никол слиза по стълбите“ (Жанет 45, 2013) и „Все повече ми харесва да се разхождам сам“ (Жанет 45, 2021)?
==
Всъщност годините бяха по-малко от осем. Мисля, че тази книга беше готова около пет години след “Никол слиза по стълбите”. Когато я изпратих на Георги Господинов, първата му сериозна редакторска намеса беше да няма време да работи над нея. Така ръкописът успя да отлежи, редактирах разни неща, добавих някои нови. Благодарение на това успях да не се изложа толкова пред редактора си. После издаването се забави покрай пандемията, нормално. А какво не ми се е случило не знам, сигурно много неща. Не ми се случи да напиша малко повече и по-хубави стихотворения например.
==
“От години пиша едно и също стихотворение” - коя, освен стихотворението, е другата свързана с него непроменлива в това уравнение: ти, светът, животът, думите…?
==
Не съм сигурен, но ми се ще да не са думите. Както вече намекнах, често ми се иска да се връщам и да редактирам. Понякога си мисля, че човек никога не може да завърши една книга наистина, защото все нещо ще иска да промени след време.
==
И в двете книги се обръщаш непрекъснато към “някоя”, стиховете са силно гино-центрични. Първосигнално ли е да ги приемем за “любовни”? Защо са ти нужни конкретните женски имена (Никол, Наталия…), ако зад тях по-скоро стоят абстрактни женски същности, дори, в някакъв смисъл, автоеротични продължения на самия теб?
==
Да си призная, конкретните имена съм ги използвал за благозвучие. И в заглавието “Никол слиза по стълбите”, и в стихотворението “Наталия излиза от стаята”, което е част от втората книга. Просто ми е харесвало как имената звучат наред с другите думи във фразата. Иначе втората книга не исках да се получава любовна, представях си я по-скоро като билдунгсроман. Но в крайна сметка май няма значение какво съм искал да напиша, а какво е излязло накрая. Нали човек пише не каквото иска, а каквото може.
==
Вярваш ли в началата и в краищата - или всичко е някаква междинност, онова твое “отнякъде тръгнах и донякъде стигнах”?
==
Трудно ми е да говоря така на едро. Ако мога да насоча въпроса към писането, бих казал, че преди отдавах голямо значение на краищата, на това как едно стихотворение завършва. Влечеше ме към поантите, към заигравките и ефектите. Сега усещам, че изобщо не държа на тези неща. Вече по-често ми се случва да имам началото на някое стихотворение и след това да го оставя да видя къде ще отиде, ако отиде някъде изобщо. Тъй че мога да отговоря така: вярвам все повече в началата и все по-малко в краищата.
==
Кой инстинкт е по-силен и кой - по-смислен за теб: на тръгването или на оставането?
==
Ако става въпрос за емиграция и живот в чужбина, инстинктът ми за тръгване преди беше по-силен. Първо нямах търпение да се махна от София и да отида във Виена, после нямах търпение да се махна от Виена и да отида в Лондон… И така нататък. Сега усещам, че инстинктът ми за оставане като че ли се е засилил. Това джаскане насам-натам вече не ме влече толкова, искам малко тишина и време, независимо от мястото. Сега като го казвам, звучи като някакво описание на остаряването – дано не е.
==
Какво се случва, когато някой се взема твърде насериозно?
==
Ами става много смешен, разбира се. В този смисъл и аз ставам смешен понякога, случва се.
==
Имаш ли собствена “поза”, и ако да - каква е тя?
==
От време на време се правя на много ерудиран, като че ли съм прочел кой знае какво. И като че ли това има някакво значение. В писането също понякога се правя на много знаещ. Усещам, че философското образование ми тежи, усложнявам някои неща излишно. С времето ми става все по-ясно, че това е баласт, от който трябва да се отърва.
==
Нищо ли не си отива напълно, навсякъде ли има (древни) останки на присъствия?
==
Рядко има еднозначни отговори на подобни въпроси – или поне аз не ги знам. Може да задълбаем в разсъждения за естеството на промяната, да споменем Хераклит и Парменид, но се опасявам, че накрая изводът ще е, че е „и така, и така“. Ако мога пак да обърна въпроса към писането, бих казал, че навсякъде има останки – струва ми се вярна старата максима, че един писател е направен най-вече от други книги. Е, сигурно и от едно-две други неща.
==
Това, “че нищо ново няма да ни сполети, / а само онова, което отдавна дреме в нас” означава ли, че всичко което правим, чувстваме или създаваме е процес на рециклиране? Съществува ли оригиналност, вкл. в литературата? Търсиш ли я?
==
Ами да, защо да не съществува оригиналност. Като цяло не съм голям привърженик на леко ницшеанската теза, че всичко вече е казано, човек може вече само да преповтаря и т.н. Какво точно е това всичко и кога точно е казано – през Античността ли, или може би през 19-ти век? Разбира се, самоцелното оригиналнечене е дразнещо. Но поривът към оригиналност все пак е двигател на някакви неща. Томас Ман например казва, че този порив му е нужен, за да седне да пише. Но мисля, че това си остава само двигател и в крайна сметка няма особено значение, освен може би за литературната критика. Едва ли някой днес чете Томас Ман, за да прочете нещо оригинално – чете го, защото му харесва. А дали аз търся оригиналност – понякога да, но се опитвам да не ми личи.
==
Реагирането на клишета, разчувстването от тях, свързано ли е с възрастта? На какво е симптом?
==
Мисля, че бягството от клишето на всяка цена е част от това самоцелно оригиналнечене, за което стана въпрос. По-интересно ми се струва да го направиш свое по някакъв начин, да го преоткриеш. Така си представям реагирането на клишета, но не знам дали е свързано с възрастта, сигурно не.
==
Кое ти се струва по-страшно - да страдаш или да разбереш, че вече си неспособен на страдание? Мазохистичен естет ли трябва да е поетът - “упоен от сладостта на поражението,/ разкоша на провала”?
==
Не мисля, че поетът трябва да е мазохистичен естет, футуристичен филистер или каквото и да било. Предполагам, че просто трябва да си пише стихотворенията, останалото идва после. Въобще въпросът за природата на поета дълбоко не ме интересува. Интересно ми е да чета биографии на любими поети, но иначе не виждам как могат да се формулират някакви правила в стил „ако искаш да си поет, бъди такъв и такъв, прави това и това“. Ако може да има някакво предписание, то трябва да е просто „пиши хубави стихотворения“. Знаете например прочутото изказване на Бродски, че задачата на поета е да пише добре, само това. Други въпроси, които са ми безинтересни, са от типа „що е изкуство“. Те пораждат безкрайни спорове за дефиниции, нищо повече.
==
Каква оптика ти дава емигрантството и кой е “твоят начин на емигриране”?
==
Когато завършвах гимназия, за всички мои съученици и за мен беше ясно, че отиваме да учим в чужбина. Просто нямаше две мнения, никой не се замисляше – заминаваш и това е. Сега пък, десетина години по-късно, почти всички вече са се върнали или възнамеряват да се върнат. Та такъв „начин на емигриране” се получи при нас – една емиграция от убедеността към разколебаването.
==
Какъв според теб е начинът “да пропилееш живота си”?
==
Сигурно са много… Ще пробвам да съм актуален и ще кажа: да си сигурен, че вече всичко си разбрал, че всичко ти е ясно. Това е една от причините популярните напоследък конспиративни теории да са ми забавни. Те може и да тръгват от добрата епистемологична практика на съмнението, но винаги стигат до една категоричност, че световният ред е разгадан. И започваш да си мислиш, че някакви хора, които дърпат конците, само гледат да те излъжат и да те прецакат, точно теб. Това води и до безкрайно ровене за „доказателства“, и до безкрайни дебати, онлайн и на живо. Впечатляват ме не толкова самите конспиративни наративи – те общо взето имат една и съща структура, повтарят се в периоди на криза. Социалната психология често ги обяснява не с някакви сериозни когнитивни дефекти, а с неспособността да се излезе извън определени политически пристрастия – ето защо много разговори за ваксини стигат до НАТО и Русия, неолибералния ред, посткапиталистическия режим и други алабализми. Впечатляват ме по-скоро времето и енергията, които толкова хора отделят за тези неща. Това сега ми се струва като начин да пилееш живота си.
==
Като цел или средство възприемаш думите, които използваш в писането си? Търсиш ли ги съзнателно или са „естествени“?
==
Ту ги търся, ту сами идват понякога. Много често тези, които идват сами, не са нищо особено. Но всъщност не мисля, че е правилно да се каже „идват сами“ - не мисля, че просто се появяват отникъде. Забелязал съм, че най-често се появяват от други книги. Преди бях по-голям почитател на мистицизма в поезията, на платоновата идея, че поетът изпада в някакво изстъпление и думите се появяват. Сега по-скоро възприемам написаното като нещо отделно от мен, което може да стане по-добро.
==
В поезията ти се усеща едно отдръпване, отместване на света - нищо не се застъпва докрай със себе си, нищо не е точно където и когато е добре да бъде… Съгласен ли си с това?
==
Има някаква тревожност, да. Опитал съм се да я иронизирам в предпоследното стихотворение от книгата, в което се е казва, че е лесно да си неудоволетворен. Но впрочем тревожността вече не ми е интересна толкова. Повече ме занимава това, което в епикурейството и стоицизма се нарича „атараксия“, спокойствието на духа. Струва ми се по-малко изследвано и като психологическо състояние, и като материал за поезия.
==
Невъзвратимото от миналото или непреживяното в бъдещето предпочиташ? Мислиш ли понякога за сегашното, точно в този миг, като за бъдещ спомен?
==
Да кажем, че ми е по-интересно да си спомням, отколкото да си представям какво би станало. Иначе в университета писах една курсова работа за времето, в която разглеждах най-популярните теории във физиката и философията – презентизъм, етернализъм и прочие. Опитах се да защитя тезата, че миналото, настоящето и бъдещето са едно цяло и времето не тече. Имах много аргументи и се позовах на квантовата физика. И после си дадох сметка, че просто ми се струва интересно да мисля така, а когато се захвана да пиша нещо, дълбая в миналото, ставам меланхоличен. Метафизическите и физическите аргументи изчезват, не знам защо. В този ред на мисли, аргументите рядко могат да убедят някого в нещо именно защото са аргументи и човек инстинктивно започва да ги претегля.
==
Кога би се (ще се) отказал от поезията?
==
Не знам какво би представлявал такъв отказ. Все пак не съм заел някакъв пост, че да си подам оставката, да кажа: “Вижте какво, отказвам се”. Възможно е в някакъв момент да спра, но не мисля, че това ще е съзнателен отказ. Има разни хора, които са прочели двете ми книжки, и искам тези хора да харесат повече новите ми неща – това със сигурност е вид суета. Не бих казал, че е причината да пиша, но е една от причините да публикувам нещо. Очевидно писането е самотно занимание, но след като издадеш книга, вече не става въпрос само за теб. Малко е парадоксално, че мисля така, защото от друга страна изпитвам неудобство, когато си чета нещата пред публика, притеснителен съм.
==
Накрая искам само да ти кажа нещо, не е въпрос (би могъл да го превърнеш в такъв). Някъде пишеш, че празно пространство не съществува и “самотата е невъзможна, защото няма къде да се разположи”. Но всъщност научната истина е, че докосване на съществува: атомите, които изграждат материята, никога не се допират; електрическите заряди на техните частици ги отблъскват един от друг и именно това отблъскване е усещането ни за допир…
==
Това го взех от елеатите, по-точно от Зенон. Той казва, че празно пространство не съществува и съответно движението е невъзможно, защото няма къде да мръднеш. Това ми се стори добра метафора за нещо, не помня точно какво. Харесва ми, че при древните поезията, науката и философията са едно – освен че и трите идват от митотворчеството, изразните средства са същите. Относно допирането на атомите - в университета съм чел разни такива неща по философия на науката, но накрая запомних само тези, които пробвах да открадна за някое стихотворение.
