Вангел Имреоров е роден през 1988 г. в Пловдив. Завършил е дигитални медии в Брадфорд, Великобритания, и работи в сферата на телекомуникациите. Завръща се в България през 2017 г., когато излиза и първата му стихосбирка “Напускане на спомена” (“Жанет 45”), отличена със съпътстваща награда за дебют на конкурса “Южна пролет” (2018). Носител е на специалната награда на филологическия факултет на ПУ “П. Хилендарски” от националния конкурс за поезия “Добромир Тонев” (2019). Негови текстове са публикувани в “Литературен вестник”, “Страница”, ЛитерНет, “Кадър 25” и др. През 2021 г. излиза и втората му книга с поезия - “След три минути” (Издателство за поезия ДА).
==
Докато четях двете ти стихосбирки, усещах как времето е всичко вътре. И се питах дали усещането в тази поезия е за вечната преходност, или за преходната вечност. Кое от двете ти се струва по-точното?
==
А защо не и двете? Ние сме прашинки, наследници на нищото. Едновременно с това - колко невероятно е че сме тук, появили сме се в този миг, и този миг, колкото и да е кратък, е всичко за нас. Той е нашият живот, който расте и се смалява едновременно. Ние сме направени от време. Освен това имаме двоен живот. Живеем своето минало, но и сме живите спомени на тези, които ни познават и обичат.
==
Работиш като че ли с най-сигурните думи и с най-базовите образи в поезията, без по никакъв начин да звучиш клиширано, мелодраматично. Търсен ли е този минимализъм, можеш ли да си представиш в някакъв друг период да го напуснеш и стиховете ти да обраснат с многословие, с фигури, със комплицирани разсъждения?
==
Когато притихна достатъчно пред себе си и се заслушам кротко в мислите си, колкото и бурни и интензивни понякога да са те, думите, които идват, са прости. За мен има нещо далеч по-неподправено, искрено и обезоръжаващо в ясния, несложен изказ. Той ми е много ценен и ме привлича и у други автори.
==
Според мен има нещо много изтънчено в тази простота. Но тя не се постига лесно и сякаш се среща по-рядко. Има автори, които пишат болезнено ясно и просто за дълбоки и сложни теми. Има и такива, които заравят дълбоко в сложни думи и фигури мислите и емоциите си. Изглежда и двата подхода намират своите читатели. Аз лично с времето все повече се старая да избягвам словесните фойерверки и интелектуалната акробатика в писането си.
==
Сред най-присъстващите думи в стиховете ти са именно “думите”. Какво се случва с тях с времето - смаляват ли се, отстъпвайки територия на мълчанието ни, утаяват ли се до най-важните, или пък се преизпълваме с думи-баласт?
==
Сякаш нямам еднозначен отговор. Думите идват и си отиват - понякога в ярки, гъсти пасажи, понякога в малки тихи ята. Не знам какво точно диктува кое ще вземе превес в отделните моменти - мълчанието или многословието. Интересно ми е да ги следя и да си водя записки. Може би това са стиховете ми.
==
Другата централна тема са спомените, паметта, миналото. Как се напускат спомените - или това е невъзможно? Ако “строиш къщата си в миналото”, има ли къде другаде да живееш, освен в него?
==
Заглавието на първата ми книга “Напускане на спомена” дойде много бавно. То си проправи път през много етапи на болка, заздравяване и осъзнаване. Едва след като я написах и бе готова, осъзнах, че понякога щастието се крие в кроткото осъзнаване как понякога е по-добре да забравиш някого, за да можеш да продължиш живота си. Спомените не се напускат лесно. С времето се научих да ги преосмислям, да бъда по-нежен към себе си и да си прощавам. Иначе може би всяка нова книга, която пиша, е къща в миналото. Не случайно “След три минути” завършва с това стихотворение:
==
НЕКА
==
всичко най-сетне се прибере в себе си
==
и нещата да означават без думи
==
това, което са.
==
нека животът ми да гори в тъмнината
==
като празна къща
==
и всичко, което някога съм имал, пазил
==
и бил, да се превърне в дим и пепел.
==
==
Кое си струва все пак да се забрави?
==
Болката, която сами сме си причинили, защото не сме могли да простим на другите навреме.
==
В какво за теб се състои крехкостта? Сила или слабост е?
==
Тя е смелост. Да съхраниш крехкостта си, изисква неимоверни, често невидими и неоценени усилия.
Крехкостта е сестра на човечността и приятелка на прошката. Винаги се сещам за една любима заръка на Вонегът: “Бъди крехък. Не позволявай на света да те направи корав. Не оставяй болката да те накара да мразиш. Не давай на горчивината да открадне твоята сладост. Гордей се с това, че макар и останалият свят да не е съгласен с теб, ти все още вярваш, че той е прекрасно място.”
==
Усещането за живеенето в стиховете ти често сякаш е равносилно на отнемане на себе си от света, отдръпване, прибиране обратно…
==
Да, защото често усещам себе си като малка капка в океана. Макар и капка, тя го съдържа в себе си, но сякаш е по-лесно да видиш цялото, като се отделиш от него, макар и за малко.
==
Когато казваме “обикновено” за щастието, за какво си мислим, какво си представяме?
==
Ще си позволя да отговоря със стихове на друг автор, на които се натъкнах съвсем скоро и които почувствах страшно близки. Припознах се и се влюбих в тях, затова бързо се осмелих да ги преведа от английски:
==
Tърпението на обикновените неща
(Пат Шнайдер)
==
Това е вид любов, нали?
==
Как чашата държи чая,
==
как столът стои здраво изправен и стабилен,
==
как подът поема подметките на обувките
==
или пръстите на краката. Как стъпалата знаят
==
къде трябва да са.
==
Мисля си за търпението
==
на обикновените неща, как дрехите
==
чакат в гардеробите уважително
==
и сапунът съхне кротко в съдинката,
==
и хавлиите пият влагата
==
от кожата на гърба.
==
И прекрасното повторение на стълбите.
==
И има ли нещо по-щедро от прозореца?
==
Иначе казано щастието за мен се крие съвсем пред очите ни. То е в избора ни да отбелязваме и забелязваме красивото във всичко ежедневно, да си записваме и да се вглъбяваме, после да изплуваме отново от мислите си малко по-спокойни. Както е казал и Анди Уорхол: “Трябва да оставиш малките неща, които обикновено биха те отегчили, изведнъж силно да те развълнуват”
==
==
Пишеш: “светлината минава през мен и / виждам в себе си / неща, които не са мои”. Кои неща през годините си прозрял като “не твои”?
==
Ще ми се да кажа суетата, прибързаното съдене на другите, това да давам отговори и оценки на близките си, когато единственото, от което имат нужда, е просто да бъдат прегърнати.
==
От редовете ти могат да се подберат много дефиниции за любовта, но като че ли това ми се струва най-пълно: взаимното отсъствие от света на двама, между които няма липси… Има ли какво да добавиш?
==
Един мой учител по философия казваше: “Любовта е повторение без повторение”. Сякаш това също е достатъчно и подобаващо.
==
Да живеем е “бавно (да) се превръщаме в себе си” или напротив - да се отдалечаваме от онова, което сме били, или бихме могли, да бъдем?
==
Ние сме едновременно всичко, което сме били и в което ще се превърнем. Ще ми се да вярвам, че не сме права линия, а нежно танцуваща спирала.
==
“Тъгата е твоята естетика” е мое собствено мото, буквално. Поразсъждавай за него.
==
То е способността да намираш красота в болката и болка в красотата. Да не ги разделяш, да не избягваш тъмнината в себе си, а да я приемаш като важна част от твоята същност.
==
Даваш дефиниция на “чупливо” в един от стиховете си. Би ли могъл да дадеш на “силно, здраво, несломимо”?
==
Желанието да помогнеш, да изслушаш; волята да бъдеш добър и в най-трудните моменти; надеждата и вярата в слабия, в малкия, в тихия. Примерът на тези, които дълбоко обичаш и уважаваш. Любовта. Гладът по нея.
==
Отсъствията или присъствията?
==
Красиво да отсъстваш и пълноценно и пълнокръвно да присъстваш. Да оставяш топла следа, но да не боли, когато те няма.
==
Поезията ти неустоимо търси красивото. Съзнателен избор - дори усилие - ли е отказът да не виждаме грозотата в света около нас?
==
Красивото и грозното са неразделни като утайката в чаша силно кафе. Неизбежно е да я има, но мнозина намират смисъл и красота в нея, някои дори смята че виждат съдбата си в дъното на чашата. Не е съзнателен избор, сякаш просто така съм устроен.
==
==
В какво се превръщаш?
==
Понякога в растение, което се прибира обратно в корените си; нещо, което, стремейки се към себе си, бавно изчезва. Друг път ми се струва, че се превръщам в спокоен, осъзнат и благ човек, напук на целия хаос и болка в и около мен. Може би е едно също.
==
Място или време си?
==
Срещата между двете - любима музика, която ти помага да си спомниш, която те връща у дома. Там. Тогава.
==
Спомням си един стих - “туптене и пушек”. Как би определил тялото си?
==
То е сянката на живота ми, не съм готов да се отделя от него, макар и да знам, че съм тук за малко, че съм го взел назаем и само за кратко.
==
Кое от местата, в “които (никога/повече) няма да бъдеш”, ти липсва най-много?
==
Детството.
==
“ЕДИН ДЕН / думите, които отглеждам в себе си / ще ме погълнат / и тогава ще живея само/ в тях.” Това ли е рецептата за голямата литература? Или “къщите от думи” в крайна сметка горят?
==
Не вярвам, че има една рецепта, нито че трябва изобщо да има такава. Когато един автор си отиде, той се пренася да живее в книгите си. Казал го е Борхес. Всичко останало е да се усмихваш суетно на вечността. Нея не я е грижа.
==
На моменти поезията ти ми напомня изчистените пейзажи на моя любим (това е комплимент) Йехуда Амихай. Споделяш много чужда поезия във Фейсбук - кои са пътеводните ти звезди в нея?
==
Да, аз не крия колко много обичам Мери Оливър, колко се радвам и възхищавам на Оушън Вонг, Шимборска, Чеслав Милош, Загаевски. Искрено се радвам и на съвременни наши поети като Радослав Чичев, Наталия Иванова, Иван Ланджев, Стефан Иванов, Влади Христов. Моят личен път, човешки и литературен, нямаше да е възможен без примера, подкрепата и меките напътствия на Марин Бодаков. Винаги ще го обичам и помня. Тази доброта трябва да расте и да се отглежда. Нека не спираме.
