Ралица Райкова е родена през 1999 г. в София. Завършва френската гимназия и следва в университет във Франция. Носител е на голямата награда на националния конкурс “Петя Дубарова” за 2017 г. и на трета награда на конкурса за къс разказ “Рашко Сугарев” за 2018 г. Лауреат е на младежкия конкурс за поезия “Веселин Ханчев” за 2021 г. Публикувала е в различни литературни издания. “Фигури от сол” (Жанет 45, 2022) е първата й поетична книга.
==
Фигурите от сол са тези, които неизбежно се обръщат към миналото, както жената на Лот в библейската история. Накъде се обръщаш ти, пишейки?
==
От една страна, към себе си. Трябва да знам, или поне да се опитам да разбера, защо нещо ме е развълнувало или ми се е сторило толкова важно, че да искам да пиша. Това неизбежно включва и поглед към миналото. От друга, неизбежно е и вглеждането в световната култура, тази огромна Борхесова библиотека, с целия ентусиазъм, който преоткриването й предизвиква. Изобщо обръщането назад е не нож с две остриета, а цяло швейцарско ножче – може да те превърне в солен стълб, може да бъде ключ, а може и просто да е загуба на време.
==
Времето в поезията ти обаче е флуидно, почти несъщестуващо. Пишеш, че „няма утре / няма вчера“, че „се сливат настоящето на миналото и на бъдещето“, че „миг бе синоним на вечност“. Защо казваш, че времето не лекува?
==
Идеята за флуидно време много ми допада и всъщност отговаря на усещането ми, така добре изразено от Пастернак в един стих – че човекът е заложник на вечността в плен на времето. А времето не лекува, защото просто не е в природата му. Дните и годините могат да накарат нещо да избелее, но не могат да променят онова, което вече се е случило.
==
Как изглежда за теб “щастието, избавено от битието си на самоцел”?
==
Като човек, който най-накрая е разбрал, че не може да е щастлив по поръчка. Като невидим гласовит щурец.
==
Ако светът е прозрачен, както пишеш, какво се вижда в сърцевината му? Но най-вече – кое би искала да си остане непрогледно и непроницаемо?
==
Не знам дали изобщо някога съм стигала чак до самата сърцевина на света. Виждам го като едно голямо приключение, като път, който води „все по-навътре и по-нататък“, както пише един мой любим автор. Всъщност сърцевината му е именно онова, което бих искала да остане непроницаемо, поне засега. Без въпросите не би имало изкуство.
==
“Не казвай, че светът не се е променил”, казваш в един стих. Какво променя теб и твоя свят повече – дребното и бавното или големите и резки събития?
==
Големите събития, които често са и резки, неминуемо оставят отпечатъка си върху моя свят, а понякога и го преобръщат. Те обаче не са толкова интересни – от големите събития се очаква да имат подобен характер. В перспектива си давам сметка, че този свят се изгражда и променя основно от някакви малки неща, от моменти и разговори, от прочетени изречения и музикални парчета, от уж банални решения.
==
В много от стиховете ти съществува ясно усещане за граничност, отделеност между лирическия герой и света. Виждаме го сякаш да стои на брега и да гледа как той се оттича, как минава и изчезва, как узрява, презрява и пада. Доколко го (до)пускаш в себе си и какво от него остава в теб?
==
Отношенията ми със света са противоречиви – понякога ми се струва, че допускам твърде много от него до себе си, друг път, че не допускам достатъчно. За това какво остава последната дума е на паметта, но тя си върши работата и обикновено уловът й е добър – в света има прекрасни неща, които бих искала да запазя. Никой не е остров, че да си съществува изолиран – това би било доста тъжно.
==
И все пак, усещам особено близък образа на скитника, на фланьора - на човека, който върви и просто живее, наблюдавайки как светът се случва около него. Той е в света, но е различен от него, чувства го близък, но и не напълно свой. Винаги нещо му липсва, винаги нещо търси. В този начин на възприемане на собствения живот има някаква почти детска простота и любопитство.
==
==
Във връзка с горния въпрос си спомням как в един от стиховете ти водата отнема кръвта и калта от ръцете на палача. Еднакво избледняващи и мимолетни ли са и доброто, и лошото, или се изличават по различен начин?
==
Иска ми се да мога да отговоря, че лошото избледнява, а доброто неизменно остава, но не съм сигурна дали това е напълно вярно. Само в приказките на героите не им остават белези. По-скоро ще кажа така – човек може да избере кое да е мимолетното. Доброто може да изличи лошото, но обратното не е възможно.
==
В поезията ти на места има определен религиозен нюанс. Съотносим ли е към действително религиозно чувство у теб или е само поетично средство в историите ти?
==
Не се замислям за подобни нюанси. Пиша така, както възприемам нещата – нямам различни призми за живота и поезията. Поезията е занимание съкровено, ако перифразирам Бредбъри, и в този смисъл нищо не може да е „само“ поетично средство или извор. Обратното би било твърде плоско.
==
==
„Връщайки се вкъщи отдалече,
два пъти по-ясно се усещат
разменените места на вещите.
Наум ги пренареждам.“
Какво би пренаредила в себе си и в съдържанието на съвременния човек?
==
В себе си бих пренаредила местата, които заемат редица страхове, за да си оставя повече пространство за смисъл и спокойствие. Що се отнася до съвременния човек, ние сякаш сме твърде нетърпеливи и шумни, а също и дълбоко зависими от събитията, които непрекъснато ни движат и не ни позволяват да спираме и да се вглеждаме прекалено дълбоко. Оттам и огромната нужда за поне малко тишина.
==
Как разбираш суетата?
==
Като Карлсон от покрива, за когото суета са всички чинии, които чупи, а също и като майката на Дребосъчето, за която най-хубавият й поднос не е никаква суета. Явно е въпрос на гледна точка.
Извън шегата, разбирам суетата като прекомерно занимаване с маловажни неща. Не че е толкова лошо само по себе си е, но е изморително и не носи особена радост.
==
А кое е равносилно на изгубване? Остава ли изгубеното - и къде?
==
Клише е, но е вярно - забравата. Липсата на памет е равносилна на изгубване не само в личен, но и в социален план, и това се вижда много ясно. Иначе със сигурност не всичко изгубено остава, защото не всичко си заслужава да остане. А къде отива е много хубав въпрос, на който ми се щеше да имах отговор.
==
„Животът се крепи на думи и допир“ - не е ли тавтология това, не е ли всъщност едно и също, особено когато говорим за поезия?
==
Би могло да е едно и също, когато говорим за поезия, защото езикът има способността да докосва, особено езикът на чувствителния човек, каквито са големите творци. Понякога обаче имаш нужда просто от прегръдка.
==
Един от циклите в книгата е поемата, която представя есхатологията ти за света. Как си представяш края му?
==
Всъщност никак. За мен това е въпрос, който надхвърля въображението. Апокалиптичните картини обаче не са ми интересни – предпочитам липите и дъжда.
