Катя Димитрова: Човекът е като охлювите - носи невидимата си къща от емоции, думи и хора

Дебютната ти книга “Плач по всички жени преид мен” (Жанет 45, 2023) събира около четиридесет текста, писани през последните десет години - всъщност съвсем не голямо количество за такъв отрязък от време. Така ли - пестеливо, като към нещо специално - подхождаш към писането?

==

Да, пестелива съм. Въпреки че не съм религиозен типаж, ще си позволя да кажа, че писането за мен е свещенодействие. Напълно разбирам писателите, за които това е професия и дисциплинирано четат и пишат по няколко часа дневно, защото подобен режим е давал резултат при много любими имена от света на литература. Там ритъмът и постоянството са важни.

==

При поезията обаче, струва ми се, нещата са различни. Писането при мен е спонтанно, непланирано и премерено – старая да не записвам всяко нещо, което ми хрумне, защото това изкушава и предразполага към появата на текстове, които не са достатъчно наситени с емоция. Това ги лишава от разголената искреност, а тя е най-ценното нещо, което пишещият може да предложи на четящия.

==

Думите ме намират в различни моменти и ситуации, по време на разходка сред природата или в нов град, доста пъти и под душа (когато, впрочем, мислим за много други неща, които имат нужда да бъдат казани). Понякога ми хрумват идеи в момента, в който загася лампата нощем, и тогава се налага да стана от леглото, за да ги нахвърля. Най-често обаче чакам специален момент, за да се отдам на творческия порив. Пък и писането е занимание самотно, ако мога да перифразирам Бредбъри, а усамотяването в този век изглежда все по-сложна задача.

==

Твой редактор е Георги Господинов. Как се отрази това на подбора, редакцията и подготвянето на книгата – смиряващо, вдъхновяващо или…? Кажи ни как работехте заедно.

==

Да се работи и изобщо общува с него е истинска радост. Георги Господинов умее да извисява човека и да му дава от своята светлина, защото я притежава в изобилие. Радвам се на честта точно той да ми е редактор. Не сме имали спорове, и двамата сме диалогични, а освен това Георги не се отнася към другия така, че да го накара да се почувства неудобно от нещо, което е написал. Смятам и че в по-голямата част от времето, в което работихме заедно, бяхме единодушни кои текстове да бъдат включени в книгата и кои – не, както и относно последователността, в която да бъдат подредени.

==

==

Самата ти си с журналистически опит. Тази „репортажна“ нагласа помага ли в поезията, или твърде много заземява?

==

„Репортажната“ нагласа е полезна в случаите, в които регистрираш събитията и хората наоколо и се опитваш да извлечеш полезната информация от тях. Сега си мисля, че има нещо журналистическо в поезията точно заради това. От друга страна, професията ми е „месомелачка“ и през годините повече ме е отделяла от поетичните ми моменти. Когато ежедневието ти е свързано с обработката на огромно количество текстова информация, по-голямата част от която е тревожна, а свободното време не е достатъчно, за да „отмие“ натрупаната тежест, нямаш сили за повече думи. Поне при мен е така.

==

Случвало ми се е да предполагам, че ако работата ми беше свързана с малко повече физически ангажименти или механична дейност, която не затормозява мислите в такава степен, бих писала повече. Всъщност, каквато и да е професия, която не е свързана с толкова много писане и четене по злободневни теми дълги часове наред всеки ден. Но журналистиката си остава голямата ми любов и не се чувствам готова да я жертвам.

==

Очакваш ли от писането да помага, когато “толкова нищо не е наред”, или то действително е неспособно да го направи, както казваш в един стих?

==

Научих се да не очаквам нищо от писането и да съм благодарна, че идва при мен, когато сме си нужни. При всички случаи не е неспособно да реши някои наши терзания, защото думите са най-светлия отдушник за много от нас. Дори да не изисквам от писането да ми помага, то го прави. Всяка изразена болка се превръща в половин болка.

==

Какво не се случва, когато живеем така, сякаш всичко е наред?

==

Пропускаме всичко. Ценни мигове, изводи и хора. Може би всеки е имал момент от живота, в който е опитвал да сдържа емоциите си - съображенията за това са редица, но рано или късно се уверяваме, че е най-лошата услуга, която някога ще си направим.

==

Струва ми се, че около 30-те години вече веднъж завинаги разбираш, че няма как всичко да е наред и започваш да изпитваш благодарност, ако поне някаква част от нещата е. Сигурно това е зрелостта, нещо много по-фундаментално от придобиването на навика да пазаруваш продукти за цялата седмица. Та, приемайки тази мисъл и уверявайки се, че дори е позитив да изразяваме бунта си срещу нещата, които не са наред, битието се трансформира с положителна величина.

===

Кое в собствения ти опит те споява и свързва най-силно с „жените, за които плачеш“?

==

Много повече от кръвната връзка. С тях ме споява предимно женската способност да поставяш собствените си чувства и болки след всичко останало и дълго време да не говориш за тях. Или никога. Сещам се за „емболията от сподавени викове“ на любимата Миряна Башева, не знам дали друга поетеса би могла да говори по-добре от името на жените. Изобщо това е връзка, която всички ще чувстваме помежду си, докато свят светува. Пропила е дълбоко в земята.

==

Написала си правилата за употреба на брат. Какви са тези за човека изобщо? А за любимия?

==

Както в стихотворението – компромисът и усетът за това кога да се доближиш и кога да се отдръпнеш. Повече вслушване в нуждите на другия, повече толерантност.

==

Как разбираш космополитизма?

==

Хубаво е, че светът става все по-широк, все по-отворен, границите се размиват бавно, но сигурно. Разчитам на поколенията след мен да завършат този процес не в политически, а в обществен аспект. Дишам по-спокойно, виждайки, че толерантността, която вече споменах, се разгръща и ни прави по-внимателни. Така го разбирам.

==

На фона на това нека не забравяме и нуждата от лично пространств и време, от това да се грижим повече за собствения си дом. Нито човекът, нито другите животни се различават от охлювите в това отношение – носим невидимите си къщички от емоции, думи и хора върху гърба и ежедневното им обгрижване е задължително.

==

Пишеш за невидимите лични ежедневни самоубийства – какви са колективните ни такива?

==

Информационният поток ни залива с колективни самоубийства. Трудно ми е да повярвам, че човечеството е способно да отбелязва вдъхновяващ напредък в науката, технологиите, изкуството, емоционалната интелигентност… и в същото време да се движим по пътищата оскотели. Нестихващите трагедии, причинени от безотговорни шофьори, изсмукват вярата и надеждата за по-нежно бъдеще. Проточващите се с години дела и липсата на истинска справедливост – също. Въртележката от предсрочни парламентарни избори в България е друг факт, който осветлява липсата на готовност у нас да опитаме по другия начин. Изборът на едни и същи, компрометирани и отвратителни, лица е колективно и съвсем осъзнато самоубийство.

==

А коя е пропуснатата, неслучилата се революция на твоето поколение?

==

Точно това! Не успяхме да се преборим за правосъдие, не излязохме напълно от Прехода. Нещо не ни достигна в 20-те ни години, но сме едва около 30-те. Имаме време да свършим още много полезна работа, стига да искаме или, ако не успеем, да не пречупваме крилете на нашите наследници. Макар, впрочем, да се съмнявам, че идващите поколения ще могат да бъдат пречупвани така лесно, както нашето и тези преди нас.

==

В едно от стихотворенията пишеш за човека като за “натрапник” - какво би останало, ако той се отдръпне?

==

Харесвам един израз: “Природата си взема своето”. Чух го по време на разходка в близост до опустяло вече село, където се вижда как изоставените къщи обрастват в огромни храсти, на места дори едва се забелязва, че някога там е съществувала постройка. Чувствам се ангажирана с екологичните каузи и съм убедена, че човекът вреди на планетата в огромни мащаби. Нанасяме щети, които вероятно са непоправими. Ако ни нямаше, природата щеше да преминава през обичайните си процеси спокойно и необезпокоявано. Сега привидно тя се съобразява с нашето присъствие, но науката сочи, че това не може да продължава вечно.

==

Как надживяваш нощите си? Имаш ли рецепта?

==

Не вярвам, че има точна рецепта, Никта винаги е с крачка пред нас. Но изглежда, че най-успешно нощта се надживява с ръката на любимия човек.

==

Кое измества една болка по-ефективно и пречистващо - нова болка или ново щастие?

==

Сложен и философски въпрос. Опитът с годините показва, че всяко щастие е и малко болка, най-малко заради страха от загубата му, пък и в немалко болки може да се види последващото щастие… Прикрепям се отново към посланието на поетичната ми книга за силата на плача, на изразяването. Говоренето, сълзите, писането на писма до себе си или до другите – това може да измести куршума на болката настрани от аортата. Ако закъснеем и остане там, ще е фатално.

==

Пишеш, че добротата уморява…

==

Така съм написала преди дори повече от 10 години, на 18-годишна възраст. Това беше време, в което още не бях открила хората, с които добротата те зарежда и мотивира и те кара да се чувстваш по-силен, вместо по-слаб. Благодарна съм, че тийнейджърските лутания рано или късно приключват.

==

(Само)изяжда ли (се) любовта? И работи ли тук предпазливостта, която споменаваш в едно от стихотворенията?

==

Любовта се подхранва, ако си намерил своята. Всеки ден е все по-солидна от предишния, вместо да избледнява и да носи предвидимост и досада. И пак, ако е твоята, предпазливостта може само да те лиши от красиви дни, да ги забави излишно много, затова няма нищо лошо в импулса да се гмурнеш в дълбокото, да напълниш алвеолите с любов и просто да се отпуснеш на дивана в общия ви дом. За огромно наше съжаление, не всеки път успяваме да се ориентираме навреме дали това е нашата любов и грешките носят сериозни последствия.

==

Ако голямата конспирация е да не говорим за нещата, които нямаме - то конспиративна ли е поезията (ти) в този смисъл?

==

Не харесвам думата конспирация, особено с ярката ѝ наситеност през последните години, затова не бих искала да я обвързвам с поезията. Но винаги за изкуството можем да говорим като за едно не толкова тайно братство, в което споделените помежду ни чувства имат магическа стойност.

==

Какви са книгите, плод на “непорочно зачатие”? Посочи автори и заглавия, които са били с теб по книжния ти път и може би дори са оформили авторския ти глас.

Със скрити послания. А имената са Георги Рупчев, Добромир Тонев, Станка Пенчева, Миряна Башева, Уолт Уитман, Константинос Кавафис, Лорънс Ферлингети - уви, само част от изумителните творци, „залостени“ завинаги в сърцето ми. Благодаря им!