Виолета Кунева: Всичко, което съдържа в себе си светлина, е уязвимо

Кое е кучето на Персефона?

==

Кучето на Персефона е една от нишките в тази моя последна книга (“Кучето на Персефона”, Жанет 45, 2023), създание, което хем съществува, хем не. То свободно преминава границата между световете, също като стопанката си. Докато го следвам, за да разбера дали е истинско, минавам и през книгата. То е водач и пазач, познава пътищата в нея, затова не искам да го изпускам.

==

Как “разпознаваш” (или те разпознават) стихотворенията си?

==

Невинаги е лесно. Понякога имам нужда от съвет на близък човек, на чието мнение държа. В други случаи е като да се видя в огледалото. Не мога да надскоча възможностите си, но да разпозная „образа си“ за мен означава, че поне не съм се отклонила от посоката, в която искам да вървя. А как стихотворенията ме разпознават – може би когато аз съм готова да ги чуя сред безбройните думи, които се въртят в главата ми.

==

Когато всичко е нормално и не стават чудеса - това ли е Адът? Как всъщност си представяш ада, за който пишеш в много текстове си?

==

Адът има много лица, далеч не всички са апокалиптични. Свят без чудеса е едно възможно негово лице. Не си го представям по конкретен начин. В книгата се опитвам да го видя по-скоро не като безнадеждно място (това би било твърде лесно), а като място, в което може да има чудеса, но трябва ти сам да ги създадеш, в съавторство с ада. Тоест, твърдението в началото, че там не стават чудеса, е разколебано по-нататък в книгата, с навлизането навътре.

==

Лоши или добри новини пренася поезията (включително твоята), вземайки повод от едно твое стихотворение?

==

Не съм сигурна, че поезията пренася новини. Според мен тя по-скоро работи за разбирането и приемането им. Не е новина, че човекът е винаги надвесен над бездна, за която знае много малко. Но дали ще надзърта над нея с достойнство, или малодушие, или пък (най-вероятно) и двете – такива въпроси задава поезията. В същото време, начинът, по който човекът осмисля света, се променя. Затова е важно поезията да разказва за тези трансформации, за начина, по който успяваме да се справим с тях, който променя и нас – може би това са новините. И ако иска да е честна (нямам предвид искрена), поезията трябва да говори не само за светлите ни страни и за спечелените битки.

==

Емпатията (или по-скоро облекчението, че страданието, лошата новина, болката този път не са за нас) ни кара да се чувстваме по-живи?

==

Емпатията. Но без да я превръщаме в начин за самоизтъкване, без да влизаме в ролята на светци, каквито никога няма да бъдем. Така наречената “лоша новина” от въпросното стихотворение ни одрасква и тази метафора е знак, че още сме раними – а значи още имаме сърце, живи сме. Но не бихме могли да искаме твърде много от себе си – рядко имаме чувствителност за чуждото страдание, която да нарани драстично и нас. Да твърдим обратното би било лесно разпознаваема лъжа.

==

==

В начина, по който виждаш ангела, има много уязвимост. Тя ли приближава човека до ангелоподобието?

==

Стихотворението, в което споменавам ангела, всъщност говори за човека – ангелът мечтае за човешката уязвимост, за чудото в едно и също сърце да живеят светлината и мрака, за способността на човека да приема свят, в който двете се борят постоянно, за смелостта да си човек и да устояваш на тази борба. Ангелът от текста се родее с ангелите на Вим Вендерс (от филмите “Небето над Берлин” и “Толкова далеч, толкова близо”) и техния порив към човешкото. Може би този порив приближава ангела до човека. Онова, което липсва на ангела, са нюансите, сблъсъкът между крайностите. А уязвимостта приближава човека до ангела, да. Всичко, което съдържа в себе си светлина, е уязвимо.

==

Ако всичко забравено съществува - под някаква форма, някъде, неизбежно - имаме ли нужда от паметта?

==

Имаме огромна нужда от паметта. Забравата означава край. За съжаление историята показва, че понякога дори формално не помним какво и защо се е случило и позволяваме да ни подхвърлят стари сценарии, напълно непроменени дори като реторика. Стихотворението, което визираш, е свързано с опитомяването на забравата. То опитва да намери упование в паметта на духа, на сърцето. Не е възможно да запомним всичко ценно, през което минаваме, но се надявам, че паметта работи на едно невидимо ниво, че значимите думи и преживявания стават част от нас дори когато не можем да ги възпроизведем, да се върнем към тях с разума си. И благодарение на това правим избори, които ни водят напред.

==

Другият аспект в стихотворението е свързан с идеята, че дори нещата, които сме забравили (включително и като общество), съществуват и продължават да оказват влияние върху живота ни, върху бъдещето. Добре е да бъдем по-внимателни – в настоящето да разчитаме знаците, следите, а и капаните на миналото.

==

От какво ни пази страхът?

==

Понякога ни пази от други, по-големи страхове.

==

Къде е границата между грижа и жестокост?

==

Това е граница, която постоянно се измества. Всеки, който се грижил за нещо или някого, знае, че грижата изисква смелост и интензивни действия, които може и да наранят. Понякога поемаш огромни рискове, през които минава грижата и които могат да доведат до грешка. Избирайки да се грижиш за някого, ти приемаш и възможостта да сбъркаш, да го травмираш по един или друг начин, твоята решителност да се превърне в жестокост. За това се иска смелост.

==

Има ли рани, които съществуват преди нанасянето им?

==

Според мен има деликатни и уязвими места, които са подходящи за мишена – погледнато така, може би да. Но и зарасналата рана, и белегът биха могли да привличат „ножа“. В случая разглеждам раната и болката като възможност за пораждане ако не на красота, поне на смисъл – разбира се, мислейки за своите рани. Чуждата болка не би могла да е красива или смислена за мен.

==

==

Човек на имплозиите или експлозиите си, или при пишещите поезия това е предопределено?

==

Струва ми се, че съм по-скоро човек на имплозиите, макар че и аз имам своите експлозии. Заслужава си да се помисли какво е поезията – имплозия или експлозия. Може би и двете? Но каквото и да се случва, то е тихо.

==

В едно стихотворение питаш: “кой пренаписва/любимите ти неща така/че вече не са съвършени”. Пренаписваш ли собствените си текстове? И с какво друго го правиш?

==

Редактирам текстовете си непосредствено след написването им, както и в близките дни. Но не мога да коригирам до безкрай. След като усетя, че съм затворила вратата на един текст, за съжаление не мога повече да го променям. Понякога виждам, че бих могла да го пренапиша по-добре, но ми се струва, че ако променя нещо, ще се разпадне тъканта на текста, ще го предам. Но може би пренаписвам миналото, макар че не подозирам за това – казват, че всички го правим. Само че по обратния начин – така, че да е по-близо до съвършенството.

==

“обезвреждаме думите като ги повтаряме” - на мини ли разчита(ш в) поезията?

==

Казвайки това, имам предвид, че ми се иска да бъдем по-внимателни с думите. И в поезията, и в общуването прекомерното повтаряне на едни и същи думи води до тяхната девалвация. А иначе – последното, което искам, е да залагам мини в стихтворенията или пък да попадам на тях в поезията, която чета. Те предполагат смърт, война, клопка – все неща, които нямат нищо общо с поезията.

==

Плаши ли те прозрачността?

==

Би могла да ме притеснява, доколкото изисква повече проницателност или знание, за да разбера какво има зад нея. Но това може и да е нещо хубаво, обнадеждаващо. Например прозрачните врати към невидимото, които не спирам да търся – и когато пиша, и когато чета.

==

Наказание ли е хората да говорят на един език и ако да, защо?

==

Това се превръща в наказание, когато не могат да научат нищо един от друг, когато пребивават в един съвършен вакуум на пълно разбирателство, който ограничава връзката им със света и възможността да изпитват емпатия, за която вече стана дума.

==

В един от стиховете си мислиш за живота като низ от избегнати смърти…

==

Или по-скоро като низ от чудеса – постоянното отлагане на смъртта, която, както мнозина преди нас са казали, е винаги наоколо, е чудо, на което си заслужава да се възхитим.

==

Сигурна ли си, че няма да забележим края на света - как наистина си го представяш?

==

Не бих могла да съм сигурна в почти нищо. Стихотворенията по-скоро задават въпроси или описват фрагмент или миг от един огромен и променящ се свят с необятни възможности. В текста, в който съм написала, че не бихме забелязали края на света, всъщност задавам въпроса има ли вероятност нашият свят, светът, който познаваме, вече да е свършил, щом сме свикнали да живеем в реалност, която преди време би ни се струвала невъзможна, която здравият разум би отхвърлил или която сме смятали за останала далече в миналото. Или щом дотолкова сме свикнали с екстремното, с войната и страданието, дали ще усетим истинския му край? В него ще има ли нещо по-екстремно от това, което се е превърнало във всекидневие?

==