Цветозар Цаков: Езикът ни се превръща във фронтова линия

Голяма част от поезията ти в “Понякога се случва” (Жанет 45, 2023) е мисловна и афористична, на места чак дидактична. Друга пък, като остроумните епиграми, е “стършелова”, пародийна. Прави ли те немодерен тази разлика спрямо огромния процент съвременна поезия, която се занимава преди всичко с личната драма, с неяснотата на интровертното?…

==

Честно казано, не съм се замислял до излизането на тази моя дебютна поетична книга каква точно е поезията ми, дали е по-скоро лична или по-скоро социална, или нещо помежду това. Всяко писане е лично в същността си. Преобръщане на дрехата на живота, която сме наметнали, с хастара навън, в по-голяма или по-малка степен. Може би разликата идва от това колко точно сме готови да изложим на показ и в какъв контекст го ситуираме, ситуираме себе си. Вероятно аз човъркам вътрешните си сърбежи повече в контекста на случващото се около мен, отколкото на случващото се изцяло вътре в мен, но предполагам, че накрая като есенция винаги излиза съкровеното, личното, изстраданото, трупаното - макар и понякога анекдотично, афористично, абсурдистично или просто сентенционно. Зависи от призмата на погледа. Аз лично вярвам, че всичко наистина смешно в този живот е стряскащо сериозно. Иначе би било просто кръчмарски виц.

==

А въпросът дали поезията ми е „немодерна“ и дали изобщо е поезия, не ме терзае. Терзае ме животът. И ме радва, и ме плаши, и ме успокоява. Мисля, че това се опитвам да кажа с писането си като цяло. А вероятно и всеки пишещ. Това са така или иначе вечно модерни усещания. Останалото е суета (но пък тя е свят, и е свята :).

==

И все пак, знаейки колко политически определен и ангажиран си (визирам най-малкото дългите ти постове във Фейсбук по различни обществени проблеми, настроения и т.н.), има ли нужда от недвусмислено социално ангажирана поезия днес? Ето например, неотдавна се появи сборник със стихове за войната в Украйна…

==

Повече от всякога. Има нужда от социално ангажирани текстове във всички жанрове – художествени и нехудожествени. Не е задължително те да са показно социални. Може посланията им да са прикрити зад нещо по-романтично, по-абстрактно, може и изобщо да ги няма, разбира се. Но, тъй като писането е част от личността на автора, смятам, че социалната ангажираност е налице във всички случаи – волно или неволно. Ако писането е искрено, а не по задание. Перото отразява душевността, но неминуемо отразява и поне частица от моментума, в който се намира. Освен ако авторът не живее в пещера или на друга планета.

==

Аз лично пламенно подкрепям изразяването на лична позиция по наболели и важни въпроси и проблеми от страна на пишещите хора и въобще хората на изкуството и духа. Другото ми се струва някак бягане от отговорност. Или запазване на неутралитет с цел негубене на почитатели, т.е. един вид лицемерие. Но да си неутрален значи да си затваряш очите пред проблема. Не само в конкретния случай на войната в Украйна, в който неутралитетът е и солидаризиране с агресора.

==

“България на три кафета” е заглавието е на втория цикъл в стихосбирката. Кое е най-смешното в съвременния патреотизъм за теб, и кое - най-опасното?

==

Най-смешното е и най-опасното. Това да делиш хората на наши и чужди. Като нашите винаги са по-добри и по-качествени, независимо от реалната им човешка стойност. Мисля си, че това яростно вкопчване в идентичността и неговата първична символика е всъщност резултат от липсата на идентичност. Загубата ѝ някъде по пътя или изобщо негенерирането ѝ/дефектното ѝ генериране, стъпващо на грешните темели. Компенсаторен механизъм, защитна реакция срещу липси, празноти и дупки в личностен план. А причините за тях са множество и комплексни и за тях до известна степен вина имаме всички, като общество. Не ѝ трябват морета на България, кафета ѝ трябват, много повече от три. Генерално събуждане от вековния сън на митологичната, героично-робска анахронична идентичност в реалната, днешната митологема на 21. век. Крайно време е.

==

==

А какво значи “да си заградиш държава”?

==

За всекиго – различно. В най-общия смисъл – да си устроиш живота така, че да ти е възможно най-приятно в него. Без да искаш да емигрираш. Разбира се, фразата може да се тълкува по множество начини – и позитивни, и негативни. Нарочно се спрях на думата „заградиш“, а не например „изградиш“ или „направиш“. Заграждането е акт както на враждебност, така и на сигурност. На защита. В случая на цитираното стихотворение, важна роля в символиката играят корените на дървото, от което падаш като круша.

==

Впрочем, тези, които си “заграждат” родината ни, ще те обвинят, че пародираш Ботев, Вапцаров… Като в стихотворението Post-Historical Disclaimer, ако ги разпознаеха там, разбира се…

==

Надявам се на това, ха-ха! На някое животворно скандалче като това, което се случи с едно подобно стихотворение на редактора ми Петър Чухов преди години. Да вдигне малко мерника, а с него и рекламата. Това в рамките на шегата, разбира се, макар че, както добре знаем, във всяка шега има доза майтап. Иначе, в никакъв случай не бих казал, че пародирам когото и да било, камо ли пък Ботев или Вапцаров. Мисля, че намигването към канони и архетипи в литературата може и даже е задължително да става не само под формата на чисто преклонение и почит, а и игриво, чрез закачка, с хумор, с ирония и самоирония. Както към себе си, така и към средата, която големите имена от миналото са оформили и завещали на теб като творец. Тя не е статично завещание, не е картина в изложба, а е поле за надграждане, модифициране, промяна, експеримент. За игра. Взимането твърде насеризно на каквото и да било никога в историята на човечеството не се е оказвало особено здравословно.

==

Какво обаче ще правим с езика си като една от съвременните жертви на криворазбрания национализъм? С думи като самия “патриотизъм”, “родина”, “традиция”, “българин”, изпразнени от значение, придобили пейоративен смисъл… Изобщо на колко езика (си) говорим у нас?

==

Лошото е, че такива обикновени, даже светли иначе думички напоследък са тотално узурпирани от хора, които изобщо не разбират смисъла им. А това отблъсква органично и изкривява до немай-къде смисъла и символиката им. Стават буквално отровни. Това е лошо за езика, но е лошо и за нас като общество. Езикът буквално се превръща в разделителна, фронтова линия между хората. Стреляме се със сигнални думи, превръщаме се в някакво Общество на Павлов – слюнкоотделяме на кодове и пароли, които извън този контекст са съвсем обикновени, безвредни думи. Убиваме езика.

==

И да. Говорим си с разполовени, разкъсани езици, така че не знам дали изобщо може да се говори за множество различни езици – говорим на един и същ, но всеки е отхапал различна част от него и я развява между зъбите си като парче кървова месо. И най-тъпото е, че по този начин се защитава предимно чужд дневен ред, а нашият остава някъде в някой кариес. Успокоявам се, че това не е изцяло родно явление. И се ужасявам от това в същото време.

==

Вземайки повод от едно твое възклицание (“Но какво би ми пукало за свят, в който нямам пръст?”), как разбираш това заместване, отговорност, “имането на пръст”?

==

Тук метафората е по-скоро за това, че светът сме ние и светът свършва с нас. И в нас. Колкото и широко скроена личност да сме, накрая всичко се върти около това как ние виждаме света и как ние искаме светът да бъде конструиран и накъде да се движи. Всички безкористни, добри намерения, филантропични каузи, отдадености на бъдещето и благоденствието на всички хора в крайна сметка са пречупени през личния ни светоглед и разбиране за това кое е добро и кое не. Дори и неистово да желаем, не можем напълно да се откъснем от себе си, когато говорим за света и живота. И това не е непременно нещо лошо. Не е егоизъм. Човешко е. И е градивно.

==

==

Какво за теб е промяната?

==

Обичайният ред на нещата. Единственото непроменящо се нещо е постоянната промяна. И слава Боконону! Промяната е педалът за газта на живота. Плашеща е, може да се пребием, може да забравим да спрем, където трябва, може да отнесем някой пешеходец или куче, но само така вървим напред. За добро или за зло. Промяната е необходима навсякъде – и във физическия, и в душевния ни свят. Като си помисля например, че има хора, които цял живот слушат едни и същи пет музикални групи от ученическите си години, лошо ми става…

==

Задавам един твой акростих под формата на върнат към теб въпрос:
Кога Умират Революциите?

==

Революциите по принцип са деструктивна сила. Макар че десетилетия наред са ни убеждавали в обратното и тук като че ли изпитваме някакви топли чувства към тази дума. Само че всяка революция, без изключение, носи в сърцевината си деволюция. Революцията деволюира със сила вече еволюирани в една посока идеи, мисли, схеми и животи, като наново насилствено ги еволюира в друга, противоположна посока. Винаги в противоположна. Започва се от нулата или някъде около нея. А периодите след всяка революция са най-отвратителните. Пълен хаос, който трябва някак отново да подредиш, но изобщо не е сиурно дали знаеш как. И тук идва ролята на политиката. Която в общия случай прави нещата още по-сложни и съвсем омазва всичко.

==

“Плячката в устата на орела също лети”, пишеш. Какво “печелим” от статуса си на вечни жертви?

==

Спокойствието заради липсата на нужда от промяна. Жертвата не ѝ трябва да полага усилия, за да си стои жертва. Тази роля е майчино гнездо, от което не смееш да отлетиш, защото те е страх от големите грабливи птици. От света. Топло е, удобно е, сигурно е. И на никого не му пука, че си там и че си жив.

==

А кои са демоните, които би трябвало да подложим на екзорсизъм днес? А кои - богове?

==

Всякакви форми на разделение. По националност, по етнос, по пол, по цвят на кожата, по сексуална ориентация, по религия, по телесна форма. По това с какво си пиеш ракията – с вода или със сок. Макар че ми е наистина изключително трудно да не дискриминирам хората, които развалят ракията със сок или кола! Това са демоните. Това са и боговете. Разликата е в ритуалите, с които ги почитаме или прогонваме. Понякога те могат да бъдат плашещо подобни.

==

“Винаги, когато усетиш, че ти се крещи, замълчи”… По отношение на какво обаче работи тази препоръка?

==

Единствено в личен план. В обществото трябва да се крещи, за да бъдеш чут. Разбира се, има различни видове крещене. Някои са красиви и градивни, други – изцяло деструктивни. Границата е призрачна и в това се крие мощта на всеки от видовете крясък.

==

В един от стиховете повтаряш думата “гълъб”, докато загуби смисъл. Това ли е и подходът на хибридността днес?

==

Загубата на смисъл е една от най-разпространените болести днес. Но пък понякога е здравословно да се освободим от всякакви смисли и да понаблюдаваме малко нещата в безименната им аморфна форма. Защото смисълът формира, дава основание за съществуване, но и тежи. Понякога много тежи. Като крилата на гълъб, който не може да лети. В един момент ти се приисква да ги няма. Или да не знаеш за какво служат. А и твърде много неща в тоя живот сме претрупали с твърде много смисли. Приковали сме ги към земята и към себе си. Смисълът също заема пространство.

==

==

Винаги ли излизането е по-трудно от влизането - в събитията, в емоциите, в смелостта, във времето…?

==

Не само е по-трудно, понякога е невъзможно. Все пак излизанията са реалното случване в този процес. Те регистрират промяната или непромяната. Затова са много по-важни от влизанията. И се помнят. Но всичко зависи и от наблюдаващия излизането. И от това дали те е видял да влизаш, или присъства директно на излизането. Мисля, че писането, а до голяма степен и четенето, са такива влизания и излизания в метафизични светове, които пренареждат атомите ти всеки път така, че да ти е интересно да откриваш случайно и да те изненадват нови и нови мънички конфигурации на градежа на твоя свят всеки път.

==

Кой/кое е измерителят на това, че човек е на мястото си? Там ли - “на мястото ни” - ни е мястото?

==

Чувсвото за смисъл и адекватност. Никой друг не може да ти каже дали си на мястото си някъде, освен теб самия. Много от разказите и стихотворенията си съм писал на места, на които не съм бил на мястото си. Чувството е потискащо, но има способността да изстисква от теб есенцията на това, което си, ако се подходи правилно. Градивно към яда. Може би защото оживява, напомпва още повече стимула да търсиш в себе си причини да си там или да не си. Причини да си или да не си нещо. Или поне така ми се струва, че се случва при мен.

==

Колко време (трябва да) зреят думите (ти) и как разбираш, че процесът е завършен?

==

Никога не разбираш. Живея с убежданието, че не съществува завършен процес. Винаги има какво да добавиш, да промениш. Да махнеш. Може да не съм прав, но мисля, че завършеността на каквото и да било е тъжен факт. Свидетелство за недостатъчна широчина.

==

Пишеш за празнината като за микро(теле)скоп…

==

Празнината е заразно нещо. Прогресивно ражда покрай себе си нови празнини, докато не остане място по тялото. Докато не остане тяло. Добре е много бързо да се действа, открием ли празнина по себе си. Бързо, но и вминателно. С уважение към празнината и причините за нейното появяване.

==

Ставал ли си (и ако да - колко пъти и кога) свидетел на края на света?

==

Всяка вечер. Това са малките краища на света. Много мразя да спя, намирам го за загуба на ценно време, в което бих могъл да правя нещо приятно – да чета, да пиша, да гледам, да слушам. Да свиря, да пия бира с приятели, да се радвам на нещо друго, за което съм се сетил точно преди да тръгна да си лягам. А ако си легна, като се събудя, ще съм го забравил или вече няма да ми носи същата радост. И понеже, мразейки да спя, заспивам късно и (ако не съм на работа на следващия ден) ставам късно, често ми казват, че обичам да спя. Това най го мразя! Отплеснах се малко, но това ме отвежда, без да съм го планувал като отговор, до извода, че големият край на света ще настъпи вероятно когато и последният мразещ човек си отиде. Няма ли омраза – няма човечество. Але-хоп! И все пак – да живее любовта, която всеки ден реанимира света.

==

Какво се лекува с една доволно голяма “плескавица за 200 динара в Ниш”?

==

Нищо. Щото отдавна вече няма плескавици по 200 динара. Нито в Ниш, нито в Пирот, нито в Скопие. Но за 1000 динара можеш да си вземеш две сочни пълнени вешалици със студено пиво и за половин час да се почувстваш човек, без да се налага да емигрираш в мивката. Или да четеш поезия.

==

“А сега какво”?

==

Шта год.