Книжен кръгозор с Георги Цанков: Книгите на "Колибри" (част 2)

Вижте част първа от материала за книгите на “Колибри” тук.

==

“Хората, лишени от гордост, не съзнават, че в сътворението им Бог е вложил замисъл, и често дават повод на другите да се съмняват в това. Или пък замисълът е забравен, кой ще тръгне да го преоткрива сега? Тези хора трябва да приемат чуждите схващания за това що е щастие и дори са принудени да го правят всекидневно. Те с основание треперят пред съдбата си и винаги щом имат възможност, бягат от нея. Обичай божията гордост повече от всичко, обичай гордостта на ближния като своя собствена. Обичай гордостта на лъвовете: не ги затваряй в зоологически градини. И гордостта на кучетата си: не ги оставяй да затлъстеят. Обичай гордостта на съмишлениците си и не им позволявай да се самосъжаляват. Обичай гордостта на победените нации и ги остави да почитат паметта на дедите си.”

==

За първи път издателство “Колибри” издаде “Извън Африка” от Карен Бликсен през 1993 г. Това е една от настолните ми книги, с която никога не се разделям. В нея откривам толкова мъдрост и прозрения за човешката участ, че наистина ми се струва кощунствено през 1954 г. Нобеловият комитет да предпочете довереника на КГБ Хемингуей пред нейната надвременна хуманност. Второто състезание – през 1962 г. – с Робърт Грейвс и Лорънс Даръл, заслужено е спечелено от Джон Стайнбек. Но самият автор на “За кого бие камбаната” признава, че невероятната датчанка заслужава признанието повече от него. Важното е, че 60 години след кончината й, нейното творчество не остарява. Четем в захлас “Седем готически приказки”, гледаме отново и отново великолепния филм на Сидни Полак “Извън Африка”, в който Мерил Стрийп гениално се превъплъщава в ролята на баронеса Бликсен.

==

Невероятният преводач на Киркегор, на писмата на Ибсен и на много други класически текстове Стефан Начев, който беше едно от най-ведрите и талантливи лица в издателство “Народна култура”, владее до съвършенство възможностите на българския език. Благодарение на него и на вдъхновението му, почти от първите страници на “Извън Африка” осъзнаваме, че това не е просто автобиографичен роман, а философски и лиричен размисъл за другостта, за митологичните паралели между цивилизационно отдалечени народи. Книгата е и обяснение в любов към “туземците”, “възприемчиви за нови идеи и хора с гъвкав ум”. “Ние, европейците, сме забравили как се създават митове и сме принудени да се задоволяваме с онези, които са ни останали от миналото.” И следват открития, които предшестват постиженията на модерните антрополози.

==

Възхищавам се от духа на датчаните, които продължават да определят Карен Бликсен като една от най-представителните личности не просто в културата им, а в тяхната история. Разбира се, и в нейния случай “политкоректните” показват рогата си. Критици като Мартин Шоу и Раул Гранквист я осъждат като расистка и привърженичка на бялата раса, но истината е, че рядко в литературата се срещат по-добронамерени и изпълнени с обич към африканците белетристи. Когато Дания бива окупирана от нацистите, Бликсен пише романа “Ангелските отмъстители”, една от най-силните художествени изяви на съпротивата срещу кафявото зло.

==

==

През 1915 г., дванайсет месеца след сватбата й с барон Брор Бликсен–Финике, Карен е диагностицирана със сифилис и дълго време всеки ден приема по 1 г живак. Получава жестоки стомашни болки, които я измъчват до края на живота й. Тя е страстен пушач, което пък ѝ докарва язва и проблеми с дробовете. Още в “Извън Африка” писателката описва паникатаките, които я връхлитат ненадейно. През 1962 г. всъщност умира от доброволно недохранване. 77-годишна е, а неврозата, дължаща се на бурния ѝ живот, вече е необратима.

==

Всъщност, оставям на вас, приятели, да потърсите подробности за вълнуващата биография на Карен Бликсен. Предупреждавам ви да възприемате филма на Сидни Полак като романтична история и да не си представяте, че образите от екрана приличат на прототипите им в живота. Но изданието на “Извън Африка” в “Бисерната поредица”, с елегантното библиотечно оформление на Иво Рафаилов, със задължителната илюстрация преди началото от Тео Ушев, който винаги успява да предаде духа на поредната творба, е безсмъртна приказка за възрастни, от която непременно трябва да запомним, че “Бог и дяволът са едно и също нещо, че тяхната власт и блаженство са еднакво големи и вечни, че несътворените не са двама, а един, и местното африканско население почита двойнствеността в единичността и единичността в двойнствеността.” Боя се, че още не сме научили добре този урок за единичността и за двойнствеността – и на това се дължи озлоблението, разделението, разполовяването на душите…

==

Преводната литература, която се издава от “Колибри”, е далновидно и великолепно планирана. Класиката е представена с безсмъртни произведения от отминалите векове и от “модерна класика”, в която влизат книгите, побрали дързостта и таланта на първооткривателите. “Съвременна световна проза”, “Съвременна европейска проза”, “Съвременна българска проза”, и още трилъри и криминалета, при които няма да откриете заиграване с масовия вкус, есета, поезия, документалистика. Високи са критериите и към фантастиката: поредното доказателство за това са томовете, посветени на стогодишнината на великия поляк Станислав Лем. Вече говорих за поредицата “Амаркорд”, а в следващите редове ще ви дам примери от последните месеци, доказващи последователното следване на единна художествена линия, характерна за вкуса на издателите.

==

==

Оставам на вълната на Скандинавия, тъй като ми е ведро на душата, че мога да ви представя и най-добрия шведски драматург (разбира се, след ненадминатия Стриндберг) – Ялмар Бергман. Като че ли в самото име Бергман се крие някакво вълшебство. Бергман – уви, режисьори, актьори и писатели, са нещо като емблема за богатата душевност на скандинавците. Дори модерни кинаджии, като Миа Хансен–Льове и Тим Рот, когато се озоват на любимия остров Форьо на режисьора Ингмар Бергман, получават вдъхновение, а филмът им “Островът на Бергман” е омагьосващ.

==

Ялмар Бергман е роден през септември 1883 година в семейството на банкер. Следва философия в университета в Упсала. През 2018 г. издателство “Матком” издаде в превод на Меглена Боденска най-значимия му роман “Маркюрелови от Вадшьопинг”, една балзаковска история, в която по парадоксален начин е намесен и българският цар Фердинанд. И пак Меглена Боденска, която ни представи “Коларят на смъртта” от Селма Лагерльоф, “Родени в неделя” от Ингмар Бергман, жестокото криминале “Петата жена” от Хенинг Манкел, “Посещението на придворния лекар” от Пер Улув Енквист и още куп скандинавски шедьоври, сега е съставила чудесен том “Избрани пиеси” от Ялмар Бергман.

==

Не е необходимо да говоря надълго и нашироко за писателя, тъй като студията “Вижте фантаста” от преводачката е блестяща. Не е случайно, че Ингмар Бергман особено обича драматургията на предшественика си, а силното влияние, което той му оказва със “заразителния си гротесков хумор” и с освободената си от предразсъдъци фантазия, е особено открояващо се в шедьовъра на кинорежисьора “Фани и Александър”. Боденска не скрива личната драма на драматурга и романиста, който на шестата година от бурния си брак с Кристина Линдберг осъзнава своята хомосексуалност и се впуска в шеметна авантюра с млад актьор.

==

Съветвам ви да започнете запознанството си с пиесите на Бергман с “Шведенйелмови”, може би най-любимата комедия на шведите, посветена на един откривател-чудак, който е готов да му отнемат всичко: славата, известността, състоянието, но не и честта. “Един радостен луд, радостен до последния си дъх!”. След това преминете към “Господин Слеман иде”, за да видите другото, мрачното лице на скандинавеца. Историята за жестоките своднички, които омъжват красивата си племеничка за недъгавия господин Слеман всъщност е трагична притча за оковите на брака без любов. Ингмар Бергман превръща премиерата на “Господин Слеман иде” в събитие, а постановката му на другата включена в тома символична феерия “Приказката” е едно от емблематичните представления за националната сцена на Швеция.

==

==

Идва ред и на друг много силен подбор на “Колибри”, томовете с есета. Вчера споменах една от най-важните в моето съзнание книги – “Зовът на племето” от Марио Варгас Льоса. Непрекъснато се връщам и към “Епохата на кожата” от Дубравка Угрешич, към “Една среща” от Милан Кундера, към “Как се пътува със сьомга” от Умберто Еко… Някъде съвсем в началото на този обогатяващ ме списък е мястото на “Изящното изкуство на критиката” от Хенри Джеймс. Преводът, подборът и блестящата студия “Английският американец” са дело на чудесната преводачка Мариана Неделчева, която отдавна се пресели на американска земя, но не престава да ни радва с ерудираността, с финеса на естетическите си възприятия, най-сетне – с благородството си, тъй като спокойно може да си живее и без да полага неимоверните усилия на преводача.

==

Познаваме немалко от двайсетте романа на Хенри Джеймс. Аз имам и сантиментално отношение към един от тях. “Портрет на една дама” беше последната книга, която скъпата ми баба Катя поиска, докато умираше от късно открит рак в болницата. От тогава не смея да се докосна до романа, а когато гледах филма с великолепната Никол Кидман, усетих че очите ми се навлажняват. Братята Джеймс (психологът Уйлям Джеймс е с една година по-голям от Хенри, а бащата Хенри Джеймс-старши е сред най-разпалените последователи на мистика Сведенборг, за когото Вера Ганчева написа най-значимата си книга) съвършено се допълват.

==

Уйлям налага теорията си за потока на съзнанието, която е основополагаща за модерната литература през XX век. Той е категорично убеден, че личността е център на света и че няма една истина, затова и окончателното познание на света е невъзможно. Всичко това, изразено с образите и словесните потоци на изящната словесност, откриваме и в романите на Хенри, може би най-проницателният тълкувател на докосването до другостта. Много точно Мариана Неделчева представя най-голямото достойнство на белетриста: “Посредством гледната точка на този, който е центърът на съзнанието, читателят индиректно улавя развитието на действието в съответното произведение. Сюжетът може да му бъде разкрит единствено по този начин; действието може да го заинтересува само когато е отразено в нечие съзнание.”

==

Тази уникалност на творческия почерк, съчетана с психологическите открития на Уйлям Джеймс, е в основата на откритията на есеиста Хенри Джеймс, който не само създава оригинална теория за поетиката на романа, но и навлиза в съзнанието на ближните си творци, за които пише – неговите портрети на Иван Тургенев, на Робърт Луис Стивънсън, на Натаниъл Хоторн са невероятно правдиви. “Къщата на белетристиката”, според Джеймс, “има не един, а милиони прозорци”, а до всеки от тях стои индивид, който има собствена представа за пейзажа навън. Достатъчно е да прочетете есето-диалог “Даниъл Деронда”: Един разговор”, за да се убедите, че истинската, голямата критика, която ще успее да стигне до съзнанието и до душата на мнозина, няма нищо общо с наукообразието, а е пътешествие във вселената на “изящното изкуство”.

==

==

И още едно докосване до надвременното. Изпълни се моя стара мечта, запознаването на българския читател с другото аз на безсмъртния аржентинец и гражданин на света Хорхе Луис Борхес – със съавтора му на звездни книги, като “Шест задачи за дон Исидоро Пароди” (българският превод е пак на “Колибри” от 2013 г., преводач Анна Златкова) Адолфо Биой Касарес. През 1940 г. потомъкът на богато, аристократично семейство от Буенос Айрес, заедно със скъпия си приятел Борхес и със съпругата си Силвина Окампо, създават една от най-авторитетните и до днес “Антология на фантастичната литература”. По същото време се появява и романът му “Изобретението на Морел”, издаден у нас от “Рива” още през 2009 г., пак в превод на Анна Златкова, но останал незабелязан от критиката.

==

Мъж бяга от правосъдието на остров, където всичко, което вижда, се оказват фантасмагории, бълвани от специална машина, изобретена от Морел. Всъщност, това е първото художествено произведение, въвеждащо в литературата холограмата – то поставя началото на стотици фантастични шедьоври, достигнали апогея си в знаменития сериал на HBO “Западен свят”. Ален Рене също си признава, че “Миналата година в Мариенбад” дължи много на въображението на Касарес. Благодарение на “Колибри”, сега нашият читател може да се убеди, че аржентинецът не е аватар на Борхес, а напълно равностоен талант на Кортасар, на Ернесто Сабато, на Клаудия Пинейро…

==

“Другият лабиринт” е великолепен том, побрал на над 450 страници, някои от най-съвършените разкази на Адолфо Биой Касарес в превод на Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев, който е и съставител. Лиляна Табакова ни въвежда във вселената на писателя с есето “Биой Касарес, или удоволствието да разказваш истории”. Този път обаче имам известни резерви към корицата на иначе безупречния в оформлението на стотици книги Стефан Касъров.

==

Очакват ви пътешествия извън познатите ни измерения, мрачни привидения и чутовни сражения между светлината и мрака. Една от любимите ми новели е “Чуждата слугиня”, в която има всичко – от страстни любовни усещания до пътувания към пещерите на ужаса. А “Другият лабиринт”, историята, дала заглавие на сборника, ни връща в страноприемница “Тунела” през 1604 г., за да открием там мистериозен мъртвец, а в джоба на пелерината му има загадъчен ръкопис от 24 листа. Това е началото на новела, която успешно се конкурира с художествените открития на Едгар По и на Лъвкрафт.

==

Белетристиката на Биой Касарес е многопластова: тя е идеална за почитателите на мрачното фентъзи, но и за естети, които ценят “Изповедите на английския пушач на опиум” на Де Куинси. Адолфо Биой Касарес е сред най-великите модерни класици в света, той напълно заслужено е кавалер на Френския орден на почетния легион и на наградата на името на Мигел де Сервантес, която му беше връчена през 1991 г., осем години преди да почине през 1999 г. на 84-годишна възраст. Връзката му с Уйлям и Хенри Джеймс е неоспорима, тъй като той многократно е декларирал пристрастието си към идеите на психолога и възхищението си от постиженията на белетриста.

==

==

Още не е време да се сбогуваме с безсмъртната и с модерната класика, за да се заровим сред многобройните предложения на “Колибри”, отнасящи се до амбициозните им и сполучливи опити да напипат туптящия пулс на съвременната световна литература. Ще бъда далеч по-кратък, тъй като е напълно достатъчно да нахвърлям представа за тенденциите, а вие, читателите, да си изберете накъде и след кого да поемете. Но преди това оставам в Аржентина, тъй като ни се предлага среща с Хуан Хосе Саер, определян от критиката като най-талантливия наследник на Борхес и един от най-значимите майстори на испаноезичната литература през XX век.

==

Четири от творбите му заемат достойно място сред 100-те най-добри испански книги през последните 25 години. Сред тях е и романът “Свидетелят”, който сега се появява в библиотека “Модерна класика” в превода на Маня Костова. През 2018 г. издателство “Панорама” представи друг негов покрит със слава роман – “Разследването”, но той отдавна е антикварна рядкост. През 2005 г. Саер почина от рак на белите дробове в Париж и беше погребан в Пер Лашез.

==

В есетата си аржентинецът, син на сирийски емигранти, признава огромното влияние, което са упражнили върху него нобелиста Клод Симон и класика Джоузеф Конрад. Това влияние е очевидно в сюжета и в стила на “Свидетелят”, роман, който – по критериите на съвременната критика – може да бъде определен и като “колониален”. През шестнайсети век един юнга, потеглил с експедиция към примамливите богатства на митичната по онова време Индия, се сблъсква с нравите на местно племе. Миролюбиво и гостоприемно през по-голямата част от годината, то изпада в безумни канибалски оргии по време на ритуалния празник.

==

Някои страници на романа ми напомнят горчивата ирония на Волтер в “Кандид”: “Най-сетне усещахме истинския цвят на нашата люлка, отърсен от измамната и безплътна многоликост, придавана на нещата от треската, в която изгаряме от първия светлик и която не замира, докато не потънем в самия център на нощта.” Това “пътешествие до края на нощта”, сравнимо с мрачните видения на Луи-Фердинан Селин, е едновременно невероятно кинематографично и песимистично. Неслучайно Саер печели през 1990 г. наградата “Сребърен кондор” за най-добър оригинален сценарии за филма “Пътищата на Сатурн”. В центъра на неговото внимание е раздвоеният човек – смирен и жесток, верен на родната земя и вътрешен емигрант… Затова и внушенията му не остаряват.

==

==

Моят категоричен фаворит сред съвременните творби, представени напоследък от “Колибри” е романът “Гранд хотел Европа” от нидерландеца Иля Леонард Пфайфер. Авторът е роден през януари 1968 г. Учи класически езици в университета в Лайден, като се специализира върху творчеството на Пиндар. Още през 1998 г. печели награда за стихосбирка, а през 2014 г. е удостоен с авторитетния приз “Либрис” за преведения от Мария Енчева роман. През лятото на 2008 г., заедно с тогавашната му приятелка, руската фотографка Геля Богатищева, тръгват от Лайден към Рим с велосипеди. Преминават 2600 км и остават в Генуа, където много им харесва. После продължават до Рим, но се връщат в Генуа, където Геля го изоставя.

==

През следващите години Пфайфер често дави мъката си в алкохол, докато среща италиансдката си съседка Стела Сейгун, с която живее и до днес. Именно на Стела е посветен романа “Гранд хотел Европа”. Пфайфер е известен и с уменията си в упражняването на японското бойно изкуство айкидо. Още в младежките си години измисля своя страна – Мокания, изобретява граматика, подготвя речник на езика и дори пише дневниците си на мокански. Могъщата му фантазия, съчетана обаче с дълбоко познаване на проблемите на съвременния свят, прави “Гранд хотел Европа” значимо явление, макар по никакъв начин да не приемам сравнението на корицата на книгата със “Светът от вчера” на Стефан Цвайг.

==

През 2020 г. белетристът нашумя с размислите си за размаха на пандемията - “Карантина”. Изкарах няколко безсънни нощи с “Гранд хотел Европа” и с преходите между Генуа и Венеция. Имах чувството, че Пфайфер е събудил духа на Хенри Милър и без да подражава на еротичния му бяс, създава епична картина на любовните премеждия на съвременниците, представена на фона на разбудената памет за минали епохи и за политически и интимни страсти от веригата на вековете. Съзнанието на героя, който доста прилича на разказвача, нерядко се връща в Амстердам, но същевременно волно скита из днешна и вчерашна Европа, този огромен хотел за “невчесани” съдби.

==

Немалко страници са посветени и на незабравимия образ на Елена от Скопие, която ясно осмисля балканските проблеми. Спорът за националната идентичност и за европейското “ровичкане на миналото”, от което изникват само “призраци в гардероба”, отвежда към фалшивата пропаганда, която не успява да убеди света в античността на Македония, въпреки почти кичозните монументи в центъра на столицата. “Аз съм толкова македонка – казва Елена, - колкото е шопската салата. В смисъл че имам български предци.” И продължава да разсъждава върху националистическите ужасии, които разпалват отчуждението и враждата. Този епизод е само частица от разтърсващите и дръзки открития за крехкостта на съвременната Вавилонска кула, единствената надежда за оцеляване на която е докосването до истинската, нережисирана и немитологизирана любов.

==

==

Другата нидерландска книга, получила номинация за Европейската награда за литература през 2021 г., е романът “Онова, за което не искам да мисля” от родената през 1974 г. Йенте Постюма. Влиянието на френската литература и духовност върху нея е много силно – завършила е френски език и литературни науки в Утрехския университет, а след това специализира в Парижкия университет “Дидро”. Дълги години работи като журналист и блестящите ѝ интервюта с политически и културни дейци ѝ печелят известност. Прочува се и с майсторството си в областта на късия разказ. Със съпруга си, фотографа-художник Бас Утервайк, издават фотокнига “Опитайте се да мислите малко за мен”, посветена на бащата на Бас, починалия през 1914 г. известен нидерландски актьор Ханк Утервайк.

==

“Онова, за което предпочитам да не мисля” е роман, възторжено приет и от читателите, и от критиците. Разбира се, известността ѝ се дължи и на успеха на първия ѝ роман “Хора без чар”, получил три литературни награди. Ако сте чели “Метеорите” на Мишел Турние, непременно ще усетите влиянието на френския модерен класик върху романното мислене на Постюма. Тя също ни среща с близнаци, момче и момиче. Разказва момичето – тя изповядва съдбовната връзка, която я свързва с другата ѝ половина, момчето, което не може да си намери подходящ партньор. Вълнува размисълът за неизживяното детство, за отсъстващите родители, а монологът на момичето е задъхан, понякога преминава в поезия, дълбае в душевността на стресирания съвременник, за който важи правилото: “Ако няма под какво да се скриеш, най-добре се свий на кълбо, закрий глава с лакти и потърси заслон в себе си.”

==

Радва ме начинанието на немалко елитни издателства напоследък да представят по-подробно творческата фигура на преводача. Така че можете да прочетете за постиженията на Мария Енчева, на която дължим срещите с Кони Палмен, с Херман Кох, с Рей Клуун и др. А с “Онова, за което не искам да мисля” издателство “Колибри” слага начало на нова, абсолютно некомерсиална поредица “EUROPA”, насочена най-вече към интересите на младия читател. Общата визия е на художничката Капка Кънева, преподавател в катедра “Книга, илюстрация, печатна графика” в Националната художествена галерия.

==

==

Появи се и второто заглавие от поредицата – дебюта на французойката от Перпинян Люси Рико, родена през 1988 г. Тя преподава творческо писане в Клермон-Феран, пише сценарии и мечтае да стане известен кинорежисьор. За “Песента на вакуумираното пиле” е получила наградата за екологичен роман и приза “Бял кон”. През последните месеци много се говори и пише за новия ѝ роман “GPS”, в който трудно справящата се с модерния социален живот Ариан е поканена на годежа на най-добрата си приятелка Сандрин. Бъдещата булка изпраща на Ариан локацията си на телефона, но още на следващия ден, след като гостенката пристига, Сандрин изчезва. Не отговаря на повиквания, само точката GPS продължава да се движи… Няма да ви разказвам нищо повече, само ще си призная, че имам таен канал, по който съвременната техника ме снабдява с новите френски книги веднага след излизането им. Да, пиратско е, но е много примамливо.

==

А “Песента на вакуумното пиле” в превода на Румяна Мл. Станчева, с привлекателната илюстрация на корицата на художничката Андреа Кожухарова, отначало ме изпълни с подозрение заради “политкоректната” екологична тема, но почти веднага ме спечели с оригиналността си. След смъртта на майка си Полин получава в наследство триста пилета. Привързва се към тях, успява да открие индивидуалността в пернатите, но идва мигът, в който трябва да ги убие и продаде. Върху опаковките на довчерашните ѝ питомци тя измисля епитафии. Поезия, от която на места кръвта се смразява, жестокост и нежност, обич и абсурдна реалност, в които дочуваме нотки от “бестиариите” на Аполинер и сякаш преминаване пред жаравата на “магнитните полета” на Андре Бретон. От Люси Рико можем да очакваме много, да видим дали ще успее да ни секне дъха и занапред.

==

==

И още едно неустоимо предложение в поредицата “EUROPA” – романът “Флорида” от родения през 1980 г. Оливие Бурдо. “Колибри” не пропускат интересните явления във френската литература, та може ли да бъде друго, след като Силвия Вагенщайн е сред най-добре осведомените ценители на галската култура. За възможностите на Бурдо вече читателите са наясно след успеха на първия му роман, преведен у нас през 2017 г. – “В очакване на Боджангълс”. По него режисьорът Режи Роансар ни поднесе един от най-награждаваните френски филми през последните години. Сладката лудост на майката в романа и във филма, която умее да превръща живота в “безкраен празник,” внезапно се изражда в безумие. Бурдо талантливо ни призовава да “сритаме разума в задника” и праща по дяволите предписанията на Декарт.

==

Още по-краен е той във “Флорида”, едно епично сражение между майка и дъщеря, което започва като вече класическия филм от 2006 г. “Мис Слънчице”, за да напомни по-късно за мрачните послания на нашумялата “Блондинка”. Има страхотно усещане за атмосферата на оригинала и за богатството на българското слово в превода на Албена Шарбанова, а от корицата на Капка Кънева не съм особено очарован. Романи като “Флорида” и “Песента на вакуумираното пиле” ни вдъхват надеждата, че съвременната френска литература излиза от “черната дупка”, в която изглеждаше пропаднала напоследък. Реанимираха я с наградата на Ани Ерно, но доказателствата в прозата на Бурдо и на Рико, а и на други млади таланти са по-убедителни. Казаното се отнася и за следващата белетристка.

==

==

Усещам, че текстът набъбва прекалено много, затова ще бъда пределно лаконичен с останалите четири предложения. Още повече, че за две от тях можете да си съставите мнение по чудесните филми, които бяха показани на поредния фестивал “Синелибри”. Аманда Стерс е белетристка и кинорежисьор – само за месец от 22 март до 22 април 2021 г. тя създава филма “Обещания” с Кели Райли и Жан Рено. Романтичната история за препятствията пред една невъзможна любов между богат италианец и непретенциозно френско момиче всъщност е драма на раздвоението, на тревожното дирене на идентичност. Романът в чудесния превод на Красимир Петров не е шедьовър, дори ми се струва, че предпочитам студената красота на филма.

==

Аманда Сперс вече е издала десетина романа, част от които е пренесла на екрана – “Ще ти липсвам”, “Светите земи”. Тя живее в Лос Анджелис с двете си деца от актьора и певец Патрик Брюел, чийто албум “Хайде, гледай” от 1989 г. бива разпродаден в повече от два милиона екземпляра. Брюел и Стерс се женят в парижка синагога през 2004 г., а се срещат още през 2001 г. в Сан Тропе. Разделят се през 2007 г. Аманда Стерс е братовчедка на носителя на “Гонкур” от 1985 г. Ян Кефелек, а атентатите в Париж от 13 ноември 2015 г. я карат да вземе решение да се пресели в САЩ.

==

==

Другото откритие на “Синелибри” беше великолепния филм на режисьора Паоло Дженовезе “Супергерои”, също създаден през 2021 г. Режисьорът е роден в Рим през 1966 г. Налага се като любимец на зрителите с телевизионните сериали “Роден вчера”, 2006, и “Приятели мои”, 2008. Прочутото комично трио Алдо, Джовани и Джакомо осигурява 20 млн. евро за разпространението на филма “Бандата на Дядо Коледа”. Големият му пробив настъпва с филма “Напълно непознати” от 2016 г., за който получава купища награди – от “Давид на Донатело” до “Златен глобус”. Творбата влиза дори в книгата “Гинес”, тъй като дава повод за създаването на най-много римейкове.

==

Дженовезе има успех и на литературното поле, още първият му роман “Цялата вина е на Фройд” намира хиляди читатели, а “Супергерои” от 2020 г., по който е създаден едноименният филм, дълго не слиза от първите места в класациите. Невероятната любов между професора по физика, убеден, че всяко нещо на този свят има рационално обяснение, и създателката на комикси, накарала романтиците да повярват в чудесата на суперсилните, преминава през много изпитания. В крайна сметка се оказва, че всъщност само по силите на супергероите е в съвременността да създадеш здраво семейство и да не изневериш на любовта и на душата си. Преводът е на Мария Добрева, а корицата дължим на художника Живко Петров.

==

==

Наближаваме края. Поредното предизвикателство от поредицата “EUROPA”. То идва от Испания. Все си мисля, че жестоката кончина на големия Хавиер Мариас – също един от колосите, представяни от “Колибри” – трябва да породи, освен покрусата, и нови надежди. И ето една от тях – родената през 1983 г. Елиса Ферер. Завършила е аудиовизуални комуникации и има магистърска степен по творческо писане. От корицата на испанския оригинал на романа “Сезонът на осите” ни гледа усмихнато момиченце на плажа.

==

Не знам защо си спомних началото на една гениална новела на Радичков, в която Торлаците мъкнат изкъртения монумент на Сталин. В един момент главата се откъсва и от нея изскача рояк оси. Нещо подобно се случва с 30-годишната Нурия, карикатуристка в сатирично списание, която остава безработна заради принудителни съкращения. В този тежък за нея момент едно телефонно обаждане разбужда рояка оси, изскочил от спомените за детството ѝ. Тя трябва да разплете историята на изчезналия някога, а сега лежащ в реанимацията баща, да открие ключа към сблъсъците с майка си и в крайна сметка, да потърси обяснение за необяснимия си ужас от оси. Осите, които преследват всички нас – по един или друг начин. Преводач е Калоян Игнатовски, а ефектната корица е дело на Капка Кънева.

==

Като че ли именно това е мисията на хубавите книги – да ни помогнат да се отървем от рояка оси в мозъците и в сърцата ни. Същевременно да ни смъкнат розовите очила и да ни разкрият опасностите, които ни дебнат на всяка крачка. С подбора на заглавия издателство “Колибри” талантливо изпълнява и творческата, и чисто човешката задача да ни облее с духовност сред пороите от фалш и лъжа. Както и да местят стрелките на часовника на Страшния съд учените, все пак големите творци от всички жанрове като “супергерои” задържат фаталното изравняване на стрелките. Време е да се разделим, а с “Колибри” много скоро ще се срещнем отново, защото на път към нас вече е една от най-великите книги от “модерната класика” – “Кучешки години” от Гюнтер Грас в съвършения превод на вълшебника на словото Любомир Илиев.