Получих това писмо от проф. Иван Станков, писател, литературен историк и преподавател във Великотърновския университет, в което той прави подробна и затрогваща в ентусиазираната си оценка рецензия на “Потъване в мъртво море”. Споделям го с негово разрешение:
==
“Още на втория разказ, „Изкачването“, стана нетърпимо, трябваше да Ви пиша, не можеше повече да се издържа. Случвало ми се е и преди с няколко други книги на мои приятели, когато прекъсвам четенето на петдесета страница, за да им пиша и да изцвиля от възторг (това правел Цветан Стоянов, когато прочете нещо хубаво - отивал при Точно Жечев да цвили от възторг!).
==
„Потъването“ е много хубава книга. Тънка, чувствителна книга. До скъсване. Нали всички ние обявяваме за хубави само ония книги, които без остатък се промъкват през ръждясалата решетка на собствените ни вкусове и предпочитания. „Потъването“ беше книга, в която се огледах целият, беше написана специално за мен, както са написани специално за мен всички добри книги на тази земя. Не помня от кога не съм се приютявал безостатъчно в нечия книга. Книга дълбока, зряла, професионална.
==
Чудех се откъде сте събрали толкова опит. Не литературен. Опит с живота, което значи познание за смъртта. Това е най-голямото човешко познание, смъртта взема много, но дава още повече. А вие все пак сте млад човек. При това жена. Не съм сексист, но мъжете разбират малко повече от смъртта, те живеят по-близо до нея. Жените живеят по-близо до живота и дори крият самия му извор между бедрата си.
==
Вашата книга е двуполова. В нея има нещо от андрогинното съвършенство (на няколко пъти разказвате през мъжка мисъл, да умееш да сменяш пола на мисълта си е изключително трудна работа, изпитание за всеки писател).
==
В книгата Ви няма нито един неспасен човек, жив или мъртъв. Няма човек без шанс за спасение. Аз високо ценя това. Към човека трябва да тече безусловна милост дори когато е измислен.
==
Работите много дълбоко и в същото време много леко с времето. У малцина автори ретроспекциите не остават в миналото, а се случват някак в сегашността, самият език ги „актуализира“ в плана на сегашността, разсъблича миналото от спомена и той застава пред читателя в плазмено, сегашно състояние. Наричам това „компресиране на времето да изгубване на координатите“ и вие свободно и леко оперирате с това. Това красиво художествено безумие просто експлодира в „Изкачването“.
==
Невероятно ми се стори още от първата малка новела как „раздавате“ разказа на различните си герои да го „водят“, неусетно разказът сменя притежателя си. Нещо което след Вирджиния Улф хиляди хора са опитвали, повечето – без успех. Но на Вас и тук Ви е вървяло! Наричам това „редуване на субективностите“, не знам защо сега употребявам тези ужасни думи.
==
От неусетното разиграване и разместване на времевите пластове, разказите Ви изгубват линейността си. У неопитните автори това стои като грозна кръпка. При Вас обаче стои красиво, раздвижено, обърнато, насечено, като в джаза.
==
Разказите са привидно безсюжетни. Почти нищо кой знае какво не се случва, защото са разкази не от случки, а от състояния. А това е най-трудното нещо на света – да се разказва през състояния. Имате невероятен баланс между разказаното и разказването.
==
Предметите Ви са жива част от човешките състояния. Особено онези предмети, които оставяме на близките след смъртта си. На това място щях буквално да падна. Откъде знаете тези неща ? Мислех, че само аз ги знам на този свят, благодарение на моя дълъг скръбен опит.
Разказвате много тънко, ключът към разказа може да е скрит в една-единствена дума и забързаният читател нищо няма да види и няма да разбере, ако я подмине лековерно. Аз много харесвам това, то означава, че в разказа няма нищо, ама нищичко за изхвърляне.
==
В езика ви няма никакви колоритни думи и остроумни фази (остроумието не е за литературата, а за вицовете и афоризмите), с които много хора спекулират, за да се харесат, особено по-младите автори. Езикът Ви е жив, динамичен, тънък, на много места изключително фин в невидимата за читателя подредба на думите, в пресичането на синтактичните коловози, в акцентите. В почти неутралната част на речника, където самите думи нямат свой собствен вкус. Не прекалявате и с гроздовете от метафори и струпана като ядрен арсенал пищна образност, която за поезията върви, но в прозата е напълно противопоказна. И тук имате невероятна мяра. Защото мярата е всичко в литературата.
==
Не искам да употребявам думата стил, тя е износена, а и самата вие се гаврите на едно място – стилът е един от начините за замазване на истината, нещо такова беше. Но от тук нататък аз ще мога да Ви разпознавам от два реда. Всички добри писатели пишат само като себе си, и дори когато книгите им са различни една от друга, няма как да бъдат сгрешени.
==
Вие сте стигнали при езика си. Това е целият път на един писател. Накъде ще вървите от тук нататък – аз не знам. Няма накъде да се развивате. Няма защо да се развивате.
==
Моля Ви, не пишете много. Литературата ни е пълна с автори с по двайсет-трийсет полуеднакви книги, които са написани само защото има хора, които ги купуват (отдавна вече жените не плетат, а сериалите омръзват). Поздрави, Иван Станков”
