С втората си книга “Хроники на неведомото” Николай Терзийски, който ми хареса още с дебютния си роман (виж рецензия за “Отлъчване” тук), определено се оформя - поне за момента - като изключително нишов автор, запълващ избраната от него ниша в съвременната българска литература по интелигентен, зрял и успешен начин. С двата си романа, които се радват на добро приемане, той отсрамва други незаслужено популярни произведения, които играят по струната на балканския магически реализъм, историко-етнографското, едновремешното, “бабиното”, легендарното.
==
Да, силата на Терзийски е именно тук: той е изключително добър в историко-битовото, легендарно-приказното разказване на времената от и след турското владичество в България, в пресъздаването на начина на живот, нравите и езика от онова време, без те да звучат музейно, а напротив - пълнокръвно и близко до нас. Щателната подготовка за периодите преди освобождението, за балканските войни, за стара София определено личат и в новия му роман.
==
**Може би затова единствените ми притеснения за “Хроники на неведомото” имат връзка именно със съвременната и бъдещата линия в него, **
==
тъй като с тях авторът напуска зоната си на комфорт, която е такава и за читателя му. Докато в миналите истории личи и полетът на творческата му свобода да създава и измисля, то приложено към днешния ден, това дава по-друг резултат. Но за тези съображения по-късно.
==
В “Хроники на неведомото” Николай Терзийски се превръща в невидимия хроникьор с микрофон, който дава право на глас на ред поколения от няколко родословни дървета, тръгнали от хайдути през 18 век та до днес. Една хроника, в която историческото е само сцена за личните, семейно-родови истории, които водят все към едно и също измислено селце в Родопите - Всевивидино.
==
Съдбите, които тръгват оттам, са пронизани от неведомото, от съдбовността и предопределеността, които - ако не познаваме в дълбочина миналото на предците си и не провиждаме в кармата - измамно биват бъркани със случайността. В тази плетеница, която пуска своите нишки през вековете, Николай Терзийски се е опитал максимално да обясни всички връзки от типа “така е трябвало да бъде”, дори и най-невъзможните и най-невероятните, като ни предлага дори родословна таблица. Това действително е огромен мисловен труд в полза на читателя, тъй като за него, както и за всеки човек в конкретното му битие, е почти невъзможно да обозре всички връзки между историите. Съвпадението, случаят, синхроничността, откритията за роднинска свързаност и общ произход на много места в романа са именно такива - чрезмерни, неправдоподобни, неведоми.
==
**“Кехлибарена воденица в жилестите ръце на сляп побелял агалар”, **
==
с това сравнява важните мигове от живота автора, но то е добра метафора и за начина, по който се четат неговите романи: докато всяко зърно-история е в полезрението ни, тя ни се струва специална и единствена, и затова запаметима, но после неизбежно се разтваря в отминалото, изплъзва се от нас, разтваря се на съставните части на вечно отминаващото човечество - биологичен остатък и памет. Памет, която също се поддава на тленност, крехка е и има срок на годност, докато не бъде специално потърсена и извадена. На този фон почти невъзможна е степента, в която всеки от героите владее поколения назад своята родова памет/разказ.
==
**Преди всичко обаче “Хроники на неведомото” е роман за съзиданието и за детето, **
==
което притежава силата да спаси целия свят - перифраза на Достоевски за красотата. Неслучайно убийство на дете и спасяване на дете затварят в кръг върволицата от минисюжети - затварят кръвта и цената, която трябва да се плати за нея. Книгата е изпълнена с разкази за деца - тайно заченати и родени, неискани или мечтани, изгубвани и намирани, давани в чужди ръце за отглеждане или крадени, нещастни или обичани, погубвани или спасявани с цената на човешки животи или чудо.
==
**В този смисъл основна тема в романа е това ненаситно преминаване през утробата - **
==
извечна и надвременна, портал между небитието и живота, обгрижван от бабите (акушерки), които в “Хроники за неведомото” поемат не само младенците, но и самия разказ за непрекъснато прииждащия нов живот. В “бъдещата” част от романа Терзийски засяга и теми като пренаселеност, изкуствено осеменяване и контрол на раждаемостта, които остават само заченати, ала поне според мен са за друг роман в този си вид.
==
Та тази вездесъща, първична, несломима биологична сила обуславя паноптикум от връзки между героите - тайни, греховни, благословени, прокълнати, погубващи, изкупителни, насилени или приети с благодарност и смирение, но все като че ли неизбежни и обясними с кармичната логика на неведомото за нас. То преминава през всички тези разпръсвания и събирания, през въртележката от смърт и раждане, то е спойката, в която провиждаме Бог (или отсъствието му?) и неговите пътища. Впрочем образите на смъртта и старостта не са спестени - понякога жестоки и несправедливи, друг път заслужени като възмездие.
==
Няколко символични предмета, предавани от поколение на поколение, обикалят през вековете различните си притежатели в романа. Сред тях е стар часовник, почти магическо майсторски резбовано огледало с форма на утроба, както и симфония номер 40 от Моцарт, която носи своето значение и спасителна сила за поколения герои. Така създаденото от Моцарт, нетленният плод на творческото, въздейства върху плодовете на плътта и техните преходни съзнания.
==
Езикът на Николай Терзийски отново е съобразен с времето, той е вълшебен, символичен, изразителен, въздействащ. И тук той използва познатите си вече похвати, като прескачанията във времето, изясняването на логиката на събитията през различни гледни точки, вмъкването на различни жанрове (в случая сценарий, драматургичен текст, писма и т.н.).
==
**Както споменах, съвпаденията, случайните неслучайности, са твърде много в този роман, **
==
нещо, което е типично за автора, и което придава на романите му нотка на балкански магически реализъм. Но докато те действително привнасят приказност и легендарност в старите истории, в съвременните му сюжети това е като че ли твърде прекалено и притеснително недостоверно.
==
За мен слабостта на този чудесен иначе роман е, че той не е бил прекъснат навреме или че в него е била включена част, която по същество би могла да оформи отделно произведение. Намирам съвременната история за нужна, но твърде “нагласена”, а тази от бъдещето, представена под формата на сценарий за американски филм, по-скоро за излишна. Лично за мен тя не добавя към стойността на романа. Още повече, че забелязах и някои логически противоречия. Сценарият, писан от двама от героите с почти невъзможна сюжетна аргументация, представлява абсолютно класически тип холивудско екшън-клише, въпреки че според историята би трябвало да е предназначен за режисьор, известен с фриндж независимите си филми, показвани само на избрана интелектуална публика.
==
Явният принос на тази част е да даде поглед (макар и от Америка, толкова далеч от мястото, където се развиват над 2/3 от книгата) за един бъдещ антиутопичен свят, в който утробата е регулирана, а намаляването на населението на земята се е превърнало във висша цел. Контрапункт на миналото с ненаситните му женски утроби и буйното, почти плевелно свръхраждане дава постройката на едно бъдеще, в което само броени двойки биват одобрявани да имат наследник. Импулсът за безогледно съзидание и продължаване срещу жертвата в името на оцеляването на света, в който ресурсите са ограничени.
==
Граничещо с “нагласеното” е и забременяването от еднократен секс през 21 век, което през предходните е една идея по-обяснимо. Или, че двама влюбени, които се целуват, спират всеки път с целувката си тока на цяло американско летище и град. Или, че 13-годишното момче, което се събужда след кома като възрастен мъж, облича единственият костюм, с който е бил по време на катастрофата, и той му става.
==
Но “Не е важно какво знаем и какво помним. Важното е в какво вярваме” и “Животът иде не от истината, а от чародейството” - все пак в това вярват героите на този роман и той ни приканва към същото: да се доверим на тези неведоми, почти невъзможни истории. Любопитна съм дали в следващия си роман Николай Терзийски ще продължи да работи в същата ниша или ще се изкуши да опита нещо друго. Предстои да видим.
