Времето и пространството са свързани, но не го разбираме. Има по-различни хора, които се срещат в приказките, където им е мястото, но така ли е или на нас, недоразвитите, така ни е удобно…
==
Тези две изречения като че ли обединяват новите разкази на Любов Кронева, събрани в сборника с изключително подходящото за тях заглавие “Бабини-ягини” (изд. “Жанет 45, 2019) и превъзходната корица на Христо Гочев.
==
Всички те работят с приказното и фантазното и по същество могат да бъдат четени като съвременни варианти на класически приказки като “Червената шапчица”, “Пепеляшка”, “Хензел и Гретел” и др. Тези всъщност жестоки и страшни приказки - замислени такива, за да помогнат на децата да се справят със страховете си, като ги рационализират и персонализират - са по-малко страшни от самата действителност.
==
**Повечето герои в тази книга са именно деца и тинейджъри, **
==
уязвими подрастващи същества, които животът подлага на прибързана, безстрастна и немилостива инициация. В какфонията на ежедневието те трябва да се научат да владеят неконтролируемия си вътрешен глас - както например едно от момичетата открива в себе си неподозираната сила да кълне с него.
==
Историите ни срещат с разтурени и нефункционални семейства, битов безпорядък и драми, психическо и физическо насилие. Героите са хора обикновени - да, те не са дори незначителните малки, унижени и оскърбени хора с трагедията на тяхната социална анонимност. Напротив - обезпокоително обикновени и нормални са, самопричиняващи съдбата си. Да, онова, което се случва с тях, уви, се “случва на хората”.
==
**И както във всяка приказка има пътека, която извежда до опасност или спасение, **
==
така и в тези истории се появява портал към алтернативен свят, където героите попадат, когато сякаш са достигнали предела си. Те се превръщат във вещици, общуват с кикимори и караконджули, получават свръхспособности и пристъпват в територията на забраненото.
==
Ако сме принудени да сме реалистични докрай, бихме нарекли това сриване на психиката, раздвоение, шизофрения - или някоя от другите модерни думи за психическите страдания на нашия 21 век. Логичен резултат от съответното житие и битие. Но тук, в пластичния, крехък, незабележим предел между реалността и съня, действителното и възможното, тези измислени същества идват “от стремежа на човешката природа да надмогне себе си, да се вдигне на пръсти и да се докосне някак си до сила и безнаказаност, каквито никога няма да й бъдат дадени”. (Тук няма как да не забележа приликите с “Майстора и Маргарита”, които сигурна съм сами ще усетите).
==
Хората са като чудовища или обратното - чудовищата са като хората и произтичат от тях?
==
Във всеки случай потиснатите, лъгани, изоставяни, унижавани, малтретирани или просто загубили себе си герои (да, донякъде напомнят на онези във фокуса на Здравка Евтимова, но като че ли все пак са различни) се превръщат в същества, снабдени с любопитство, юначност, свобода от умора и от безсилие. Те заживяват, дори и за миг, в другото възможно, където има утешение, приемане, взаимност, защита.
==
Както и в другите й книги (виж рецензия за “Вълча Богородица” тук) стилът на Любов Кронева е незабавно разпознаваем. Освен всичко друго, лично за себе си, като бургазлийка, аз възприемам този глас като бургаско-руски. Срещам например доста жаргонни думи, които може и да не са понятни на масовия читател, но придават особена дъхавост на наратива, както и много стилови препратки към руската литература.
==
**Разказването пък наричам “забързано”. То имитира толкова добре разговорното, **
==
клюкарското, махленското, от една страна, и така умело и симпатично смесва този регистър с един друг, който се промъква сякаш между другото - висок, поетичен и образен, че получилата се смес е изключително апетитна “за слушане”. За този разказвачески ефект помага и честата употреба на сегашно време и изключително специфичният синтаксис. Изреченията буквално се роят, ту ударни, ту развихрени и маркирани само от запетайки, дори когато подлогът се е променил. Те като че не могат да бъдат удържани. Последното създава усещане за водовъртеж и на моменти неяснота кой какво прави и какво се случва, но въпреки това го казвам по-скоро като особеност, а не като критика.
==
Любов Кронева е майстор на иронията, отчасти и поради езиковото смесване на регистрите. Тя е едновременно и ангажиран, и отстранен разказвач, който като че ли много много не се вживява в емоционалната тежест на историята и премеждията на героите си. Това се усеща като привидно. Този наперен, грубоват, леко безчувствен тон сякаш засилва още повече емпатията, която изпитваме към героите, и лично за мен е източник на читателска наслада. Със сигурност това са истории, на които можем да плачем през смях.
