Вероятно ще се откажете да четете тази книга още на третата страница, ала не се учудвайте, ако a) случайно я откриете скрита и пооръфана сред книгите на вашия тийнейджър, или б) самите вие, противно на себе си, продължите да четете дори и само за да видите докъде може да стигне авторът. Самата аз я дочетох благодарение и на краткостта й (около 90 страници), но и най-вече от любопитство към заявката, която й дава получената наградата за литература на Европейския съюз (основанията за това са тема за друг разговор), както и други отличия.
==
Мисля, че за последно подобно усещане изпитах именно на 15 години с “История на окото” от Жорж Батай - може би това е възрастта, в която най-силно наред със смущението и погнусата, както и чувството, че правиш нещо забранено и срамно, изпитваш и странно хипнотично привличане и необяснима възбуда, а противното и сластното се редуват. На сегашната си възраст обаче ми е трудно да преживея гласа на Бьорн Расмусен по този начин и да го възприема като “оригинален нов глас”, както се пише в критиките за него. Вероятно това се дължи на различната ми мярка за “оригиналност” или дори заради далеч по-малката тежест, която отдавам на самоцелната такава (за сметка на майсторското изпълнение в рамките на познатите литературни форми).
==
“Кожата е еластичната обвивка, обгърнала цялото тяло” (изд. Персей, 2019) в превод на Неда Димова-Бренстрьом е меко казано провокативна творба на всяко едно ниво: тематика, изпълнение, език. Усещането е за пропадане в дупка, досущ като при Алиса, само че дупката на Расмусен (без извинение от него) е по-скоро мъжкият анус, един от всички наши сексуални отверстия, които са във фокуса на разказа: места на двустранно движение от проникване и изхвърляне. Каквито са всъщност и кожата - най-големият ни орган, както и идентичността ни. И двете еднакво уязвими и флуидни.
==
Въпреки че можем да открием някакво подобие на сюжетна нишка в романа (15-годишният Бьорн има садо-мазохистична връзка с по-възрастния си треньор по езда, предполагаеми сексуални отношения с майка си, бяга в Копенхаген, където извстно време работи като проститутка, самонаранява се и т.н.), сюжет per se не съществува. Съществуват само вариации и модулации на преживявания, чието случване сякаш никога не завършва и се осъществява в едно митично кръгово време, макар и разказът да започва от момент, в който Бьорн вече е голям и случайно среща любовника си.
==
“Осъзнах, че е твърде късно още в началото на житейския ми път”
==
Героят на Бьорн Расмусен носи неговото име и също като него е израснал във ферма за коне, но наративът непрекъснато подрива вярата в тъждеството на автор и разказвач/герой, в историята като автобиография, в реалността. “Житейската ми история е измислица. Не ми остана и капка съмнение. Преди си въобразявах, че лежи стаена някъде и пулсира, моята история, че мога да я открия, ако пропиша. Грешах. Не вярвайте в житейски истории”, пише Расмусен.
==
Самият автор посочва в края романа влиянията си - сред които Плат, Дюрас и Екзюпери, около които е построил първите глави на творбата и от които е взаимствал редове, за да ги втъче в лунатичното и трескаво бълнуване на този роман, смесващ поток на съзнанието, традиционен разказ, автофикция, колаж, писма.
==
Трудно ми е да ви ориентирам за резултата - някои сцени ми напомняха на филм на Бунюел, другаде усещах “Песните на Малдорор”, от сюрреалистичен текстът изпадаше почти в дадаистки делириум преди отново да се върне към хапки от реалността и да започне да цитира учебници по анатомия. На места ми напомняше дори поезията на Белослава Димитрова (виж интервю с нея), ако трябва да го сравня с български пример. Тъй като точно преди това прочетох изумителната “Малък живот” (виж рецензия тук), бих казала, че “Кожата” е много малък и недостоен неин братовчед, но единствено тематично.
==
Навярно вече правилно сте предположили за изобилието от нихилизъм, порнографска графичност, агресивна деструктивност, буйстващо помрачение, натуралистична перверзност. Всичко в тази книга е сурово, телесно, материално, извратено. Резултатът е дълбоко смущаваща, мрачна (включително иронична), неудобна лирико-проза. Расмусен се отнася с езика като поетичен касапин, с лирично варварство. Имаме буквално разпад на синтаксиса, накъсани на дъхове фрази, изречения, в рамките на които обектът на говорене и темата се променят по няколко пъти. Прилича на насилствено яздене, което изобилства от метафори, символи и културни препратки към съвременната датска действителност, в които просто нямах сили да се заровя.
==
През цялото време имах и усещането, че всъщност най-близкото, до което се намира този текст, е дневник на дълбоко емоционално разстроен тийнейджър със сексуални травми и отклонения и склонност към самонараняване, но и с особено болезнена чувствителност за макабрената поезия на окръжаващото го. Всъщност точно такъв е героят, който плува във флуидната си идентичност, ту е момче, ту говори за себе си като притежаващ вулва, ту е “аз”, ту разказва за себе си в трето лице, ту се нарича “младенецът”, ту копнее да бъде омърсен от секс.
==
“Не вярвайте на нито една дума от писанията ми за чувства”
==
Едно от най-смущаващите неща в този роман е, че е трудно да мислим за героя като за жертва в класическия контекст на педофилията. Бьорн е влюбен в учителя си, той е изпълнен с бурен плътски копнеж, с желание да следва клаузите в само-мазохистичния договор между двамата, както и със спонтанни “обичам те”. Той осъзнава случващото се и дори заплашва да разкрие всичко и да обвини учителя в педофилия, ако той го изостави.
==
Централна метафора в книгата остава кожата - най-разтегливото у нас, подобно на сексуалните ни отверстия, на сексуалната ни идентификация, на личността ни, на историята ни, на езика. Всички те са неща раними, пропускливи, секретиращи и попиващи, способни на разрези и прониквания и застрашени от възпаление. Както сам се определя Бьорн: “аз съм торба с бактерии”. Тялото е централен образ и Расмусен е обсебен от неговите органи и отвореност, която най-ясно демонстрира чрез сексуалността. Кожата е сцена и той не може да скрие раните си по нея, кожата изразява чувствата ни пред околния свят: тя пламти, поти се, пребледнява.
==
“Обвивката ми е пропукана, приемник без филтър, приемник за всичко”
==
И така. Познавайки обичайните си читатели, не бих им препоръчала точно тази книга, освен единствено като експеримент - езиков, структурен и личностен. Тази интертекстуална лирико-проза, със сигурност ще ги смути, отврати, разбърка, остави празни или в недоумение какво толкова има в този роман, та е бил отличен с висока награда. Само сами може да решите дали желаете да си го причините и дали бихте открили мрачна поезия насред редовете му.
