“Потъналите и спасените” на Примо Леви (изд. Жанет 45) се появява късно на български, цели 34 години след написването си, но прочитът на подобна книга винаги е навременен, още повече предвид напълно съществуващата вероятност историята трагично - съвсем не като фарс - да се повтаря. В изобилието от художествени романи за Втората световна война, които напоследък отново са “модерни” и буквално се роят в каталога на издателствата, мемоарно-аналитични книги като тази, както и излязлата по-рано “Нощта” на Ели Визел (виж рецензия тук), са задължителен контрапункт на мелодраматичните четива.
==
Според Примо Леви хората, живели в пленничество и изобщо преминали през тежки изпитания, се делят на такива, които мълчат, и такива, които разказват. Леви определено е от вторите, макар да си спомня как забележката на негов религиозен приятел, че писателят е оцелял в месомелачката на Втората световна война благодарение на Провидението, явно за да може да свидетелства, го е потресла, сторила му се е нетърпима пред паметта на знайните и незнайни жертви, не по-малко заслужили да бъдат сред спасените, а не сред потъналите, както много точно, с усет към дълбокия смисъл на “потъването” (а не просто на загиването), преводачката Нева Мичева е предала италианското I sommersi e i salvati.
==
Може би най-силната черта на тази книга е, че тя не е емоционална и драматична, а говори повече на разума, отколкото на сърцето. Със своя спокоен и почти академично аналитичен и отстранен тон Леви, който през 1943 г. е депортиран в Аушвиц и остава там до освобождаването на лагера, се опитва в рамките на осем есета да провиди отвъд стереотипната черно-бяла картина на лагерния живот, който литературата и киното все повече стилизират, а спомените често отместват от действителността. В “Потъналите и спасените” Леви предлага една далеч по нюансирана трактовка на опозициите насилници и жертви, загинали и оцелели, жестокост и милост, гнет и бунт - без нито за миг да отстъпва от категоричността, че престъплението трябва да получи своето справедливо наказание. Леви разглежда “сивата зона” в ролите и моралните категории, като предлага едно психологическо задълбочено изследване на лагерния живот.
==
Помня собственото си посещение в Аушвиц. Беше пролет и насред шума от обувките на стотици посетители по чакъла и вавилонския шепот на десетки езици, човек можеше да усети полъха на обновяващия се в природата наоколо живот и да чуе песента на птиците, безразлични към миналото на това място, както са били и по времето, когато в него се е извършвало немислимото. На този фон онова, което виждахме изложено вътре в помещенията, бе толкова невъобразимо по мащаба си, че изглеждаше като филмов декор - то беше твърде огромно и смазващо в смисъла си, за да предизвика първичните емоционални реакции. Онова, с което си тръгнахме, бе по-скоро зашеметена празнота, тихо стъписване, странна въздушност, неспособност да се свържем със самите себе си и да изпитаме онова, което се очакваше от нас.
==
В началото на книгата Леви говори за подобни реакции на неверие по света и най-вече у германците, дори и тези, живели на метри от лагерите. Съзнанието често не може да признае като възможно едно неправдоподобно по ръста си зло - и то, а впоследствие и паметта, шикалкавят, изтласкват, потискат, замитат в опита си да се защитят. Това, уви, обяснява недоверието в едно катастрофално бъдеще и у самите евреи на самия праг на жестокото им унищожение.
==
Една от централните теми в “Потъналите и спасените” е тази за паметта и за психологическите механизми, които я управляват. Леви представя един критичен поглед не само към свидетелствата или отказа от памет на престъпниците, но и към спомените и свидетелствата на оцелелите. Най-притеснителното от гледна точка на историята и най-важното за мен твърдение бе, че “историята на концлагерите е написана почти изцяло от хора, които, като мен [Леви], не са заоравали в тяхното дъно”.
==
“Повтарям: не ние, оцелелите, не сме истинските свидетели”.
==
Леви не разглежда лагерниците като обща маса, а ги категоризира, откроявайки една сива зона, в която част от тях преминават частично към категорията на врага. От една страна са обикновените лагерници, изпитали докрай жилото на лагерната машина. Малцина от тях - и то благодарение на безкрайно стечение на благоприятни обстоятелства - са оцелели сред тях. Огромната част са стигнали до дъното, за което уви, не могат да се върнат от смъртта да разкажат. А и в нечовешките условия тези редови пленници не могат да обозрат и проумеят своя жребий и микрокосмос. Способността за наблюдение и регистриране на действителността, която впоследствие да се превърне в памет, е била парализирана от страданието и недоумението чак до жестоката им смърт.
==
Напротив. Оцеляват нагаждачите, колаборационистите, направилите компромис със съвестта си, поставилите се в услуга на лагерните власти срещу съ-лагерниците си с цел изгода, капотата, работилите в специалните команди, вкл. в крематориумите. Можем ли тогава да се доверим безрезервно на паметта на всички спасени? Колко надеждна изобщо е човешката памет, която има толкова за прикриване или изтласкване? Ако не мълчат, то те често са заменили автентичността с една по-удобна за понасяне от съвестта им реалност, ретушира до степен, в която сами са й повярвали. Леви говори много за начините, по които се деформират травматичните спомени, за механизмите, по които аз-ът защитава себе си от тях. За разлика от насилниците обаче, при жертвите липсва зла умисъл в този процес. Без да го казва, Леви дава себе си като пример за малкото оцелели, които са имали достатъчно късмет, или пък позиция с минимално компромиси (най-вече политическите и военнопленниците), за да наблюдават живота в лагера без да навредят безвъзвратно на съвестта си.
==
“Впрочем цялата история на краткотрайния „Хилядолетен райх“ може да бъде тълкувана като война против паметта, оруелианско изопачаване на спомените и преправяне, отричане на реалността до окончателното бягство от нея.”
==
И все пак Леви не се колебае в моралната си оценка. Докато писателят не признава класическите извинения на нацистките престъпници (че такава е била системата, че са изпълнявали нейните заповеди, че не ако не са били те, някой друг е щял да постъпи още по-жестоко от тях), той призовава да не съдим строго лагерниците, които са се поддали и са съдействали на началството, вкл. работейки в крематориумите за паница чорба повече. Леви говори за страховития начин, по който модерната тоталитарна държава е в състояние да упражнява натиска си върху отделната личност, но не е склонен да признае това извинение на германския народ, а само на жертвите на нацизма. Лагерът, в теорията на Леви, възпроизвежда в по-ограничен мащаб, но с подсилени черти йерархичната структура на тоталитарната държава - с тази разлика, че единствено в него контролът от долу е нулев, а властта на дребните сатрапи е абсолютна. На тази територия насилието винаги надвишава своята целесъобразност и “нужност”, като навлиза в една почти метафизична категория на необуздано и безпричинно зло, целящо да не просто да унищожи физически, а да сломи душевно и духовно своите жертви. Излишната, прекомерна жестокост е запазена марка на Третия райх, като тя достига дори до телата на мъртвите, към които всяка култура се отнася с почит и боязън, докато тук те са третирани като отпадък или още по-страшно - като източник на суровина.
==
Голяма част от книгата Леви отделя на споменатата вече “сива зона”, в която традиционната двойка “те” и “ние” губи своите строги очертания. Леви говори за наличието не на една, а на безбройни разделителни линии – по една между всеки и останалите в лагера. Той разказва подробно за динамиката на отношенията между обикновените и привилегированите лагеристи “функционери”, изпълняващи задачи на командването в ущърб на своите съкилийници. В това делегиране на права той провижда коварната цел на нацистите да омърсят своите жертви морално, да ги принизят до предатели, до недостойни за доверие свидетели, до доказателства за скотското им начало, и в крайна сметка да отнемат от тях светостта, която придаваме на жертвите. Колкото по-жесток е гнетът, толкова повече от угнетените са готови да се поставят в услуга на властта - макар и тази фаустовска сделка да не носи нещо по-различно от отложена смърт, достигната с малко по-пълен стомах.
==
“Да си потърпевш, не изключва да носиш и вина, а тя често може да е обективно сериозна, ала не зная човешки съд, годен да отсъди доколко”.
==
“Зондеркомандите са начин тежестта на вината да се прехвърли на чужд гръб – този на жертвите, така че да не им остане дори утехата, че са невинни.”
==
Леви посвещава редове и на редица други теми: на езиковия Вавилон, който заварва приходящият в лагера и трудността да се ориентира без знанието на немски; за начина, по който културата на концлагера е изкривила и обезобразила красотата на класическия немски; за предимствата и слабостите на интелектуалеца в лагерната среда; за краткия път до понятното и в крайна сметка оправдано оскотяване; за насъщните нужди, които отлагат мисълта за смъртта и самоубийството, тъй като смъртта вече е контекстът на това съществуване; за несъстоятелността и наивността на често задаваните въпроси “защо не избягахте” и “защо не се разбунтувахте”. По повод на последното Леви напомня, че образът на лагерника няма нищо общо с този на граф Монте Кристо, че той е далеч от “непокътната личност в пълно владение на своите физически и психически способности, който се хвърля срещу препятствията с удвоена от отчаянието енергия и изострена от неволята изобретателност”.
==
В една от най-силно психологическите глави - “Срамът” - Леви разсъждава и за онова особено чувство на срам у оцелелия (от Холокоста) човек. “Излизането от мъките се оказва радост само за броени късметлии, за броени минути или за най-простодушните. И почти винаги съвпада с фаза на силна тревожност”. Оцелелият на Леви е човек, който не успява да се завърне. Срамът му - срам пред неправдата, вършена от другите; срам, че си заел нечие място, оцелявайки; срам, че си изпаднал до обезчовечаване; срам от униженията, на които си бил подложен. Този срам е много подсъзнателно свързан и с усещането, че където има наказание, то непременно трябва да съществува и някаква вина. Не случайно има толкова самоубийства след освобождението. „Мирновременният“ морален кодекс не е същият както в лагера, напомня Леви и отново призовава за разбиране. Разбиране, което по думите му той иска да изпита и към насилниците - без прошката обаче.
==
Завършвайки, искам да ви напомня, че книгата на Примо Леви “Нима това е човек”, на която той се позовава и споменава много пъти в “Потъналите и спасените”, е публикувана у нас през 1995 г. в едно издание с “Примирието” и определено бих препоръчала прочита й, най-малкото заради многото истории, за които става въпрос от нея в “Потъналите и спасените”. Бих искала да благодаря на преводачката и затова, че е дали толкова и подробни бележки под линия, които ще са все по-нужни на младите читатели.
