"Островът в небето" - приключение в деконструкция на патриотарски митове

Прочитът на “Островът в небето” от Антон Борисов (Жанет 45, 2021) нарушава поне два от книжните ми навика: да не чета жанрова литература и да не чета текстове с тагове “хайдути” и “самодиви”. Човек обаче трябва да излиза от зоната си на комфорт, още повече когато става дума за интелигентен млад автор, зад когото застава издателство като “Жанет 45”, публикувало и предишния му роман “Селото на самодивата” (2017). А и вече ми се случи да чета и друг техен, съвсем условно “жанров” автор миналата година - Алеко Желязков и неговия роман “Тежки елементи” (вижте рецензия за него тук и интервю с автора му тук).

==

“Островът в небето” всъщност ни среща със същите главни герои като от “Селото на самодивата”, загатвайки, че книгите на Антон Борисов биха могли да се превърнат в (детективска) поредица. В сегашния роман адвокат Ния е помолена от шефа си да разследва случай на изчезване на деца в свръхпопулярен курорт високо в планината, наричан Острова заради мъглата, която го отделя визуално от подножието. Заедно с брат си Емил тя се впуска в приключение, в което всичките ни предположения вероятно ще се окажат погрешни до самото разкриване на загадката в края на книгата. Приключението преминава през вътрешността на балкана и през селото в подножието му - Мъглов дол, основано от хайдути и пазещо до днес духа на “българщината”, в който са възпитавани всичките му жители.

==

Свързани ли са изчезванията на деца с хайдутите? Спасители на родното, гейове или крадци са те? Съществуват ли изобщо? Самодивите ли правят мъглата? Романът предлага въпрос след въпрос, преди наведнъж да даде окончателния отговор. А той е достигнат въпреки усещането за странната разконцентрираност, неефективност и емоционална залутаност на протагонистите, които не само носят товара на собственото си минало, но и се поддават на съблазните на острова. Всеки от тях създава нестабилни връзки и се отдава на слабости и нужди, преди да се стегне и да действа. В известен смисъл и Ния, и Емил са ту симпатично, ту изнервящо инертни, преди да ни докажат, че през цялото време са навързвали две плюс две.

==

Не знам дали ще бъда напълно справедлива, но първият ми импулс бе да определя “Островът в небето” с може би демодираното вече “юношеска литература”, в традицията на някогашната класика “Следите остават” (и мъничко от романите за Емил Боев). Антон Борисов също работи в територията на приключенско-детективското, героите му са много млади хора, които водят самоделни разследвания, а дразнещата социалистическа идеология от романите на Вежинов и Райнов тук е заменена с критичен поглед към днешната идеология на национал-патриотарството и към актуалната социално-икономическа картина.

==

Всъщност най-ценното за мен в “Островът в небето” е нещо, което може би съвсем не е било фокус или най-малкото предполагам не е било толкова важно за неговия доста млад автор - а именно това, че той деконструира културни митове, любими на една друга група пишещи, които клиширано се заиграват с фолклора, легендите и изобщо с “етнографското”. При Борисов тази заигравка на ръба на магическия реализъм изненадващо (и Слава Богу) се печели в полза на реалността, разума и практичността и оставя добър послевкус. Струва ми се, че въпросният материал определено трябва да се чете през блендата на иронията и дори сатирата.

==

Не по-малко важно е, че в романа са засегнати куп актуални обществени теми: национализма и плакатния патриотизъм, идеологическото промиване на мозъци, подозрителността към чужденците, липсата на толерантност към различните, хомофобията, равноправието между половете, трафика с хора, незаконното строителство, икономическите престъпления, продажността на медиите, консуматорството и разрушаването на природата и т.н. Не би било прекалено да кажем, че в този смисъл авторът прави и злободневни политически заявления.

==

Докато местните патриоти развяват байраци и блокират Острова, протестирайки срещу чужденците, които го управляват и посещават, “разрушавайки и ограбвайки българското”, жителите на Мъглов дол живеят в непрестанна мъгла - ясен символ на заслепението, в което поддържат традициите си. Администрацията на Острова пък е разположена директно под арената на местния цирк - още очевадна символика. А една от хипотезите в романа - че хайдутите са били хомосексуални младежи, търсещи убежище от репресията на родния патриархат - е болезнен удар по нуждата на хомофобски настроените патриотари да се представят като хайдути и да се обличат като такива. Не е пощадена и тяхната продажност: “можеш да мразиш някого и пак да искаш да му вземеш парите” (обяснение за бабата, която мрази чужденците, но им продава сладко).

==

Стилът на Антон Борисов е съвсем семпъл, но той умее да разказва, като гради сцени и диалог, и най-вече да поддържа интереса към това “какво ще се случи”, въпреки че на места сюжетът като че ли се загубваше в излишни отклонения. Любопитна съм дали с времето той ще продължи романите си в поредица или ще посегне към съвсем друга проза. Познавайки до голяма степен аудиторията си, изкушавана преди всичко от свръхсериозната и тежка литература, бих препоръчала “Островът в небето” като увлекателна почивка от нея. Романът е подходящ и за подрастващите ви деца, още повече че в него се разказва много за геймъри и електронни игри, вероятно познати на младия автор от личен опит. Със сигурност ще следя бъдещите му книги.

==

Оставям ви с няколко цитата:

==

за медиите: “Забраняват ти да пишеш или говориш неща за Острова, които биха могли да уронят престижа му. В замяна ти връчват акредитационен пакет с много облаги, превръщат те в нещо като ВИП персона.”

==

за бизнеса: “Островът е машина за пари. Големият бизнес налива баснословни суми в него.”

==

за хайдутите/патриотите: “Това са хайдутите, за които говорехме. В първия случай се бият за родината си. Във втория се целуват един друг. В третия просто обичат парите. Ти си журналист, Анна. От теб зависи кой от трите образа хората ще видят и дали ще повярват в него.”

==

за истинския патриотизъм: “Павел и професор Дренков имаха много общи неща – и двамата искаха да са далеч от Мъглов дол, и двамата не успяваха да се освободят от упоритите корени, които той бе пуснал вътре в тях. Но докато Павел избираше презрението и вярваше, че столицата ще го изцели, то Дренков се изправяше лице в лице с любовта си към родното, отдаваше ѝ се по най-красивия възможен начин: като я изучаваше и споделяше с други. Не вярваше сляпо във всичко само защото така му бе казано. Това бяха белезите на един истински патриот.”